същите основни постулати, без да пропуска нито дума.
— Все пак не разбрах какво наричаш елементарно? — повтори въпроса си Джебра.
— Орденът учи, че светът на живота е краен. Животът е мимолетен. Ние се раждаме, живеем известно време и умираме. Напротив — животът след смъртта е вечен. В крайна сметка всички знаем, че хората умират, но никой не се е върнал от мъртвите, за да разкаже — смъртта е завинаги. Ето защо онова, заради което си струва да се живее, е животът след смъртта.
Това е основополагащият принцип в теорията на Братството на ордена, който бива постоянно набиван в главите на хората. Той води до убеждението, че човек е длъжен да се бори за своята вечност, закрилян от милостта на Създателя. Животът е средството, което ни подготвя за вечността — един вид репетиция.
— Но все пак животът… ами, как да кажа, животът си е живот — прекъсна я Джебра. — Как е възможно да има нещо по-важно от собствения ти живот? — Смекчи с усмивка собствения си скептицизъм. — Този принцип едва ли е основание хората да възприемат зверското поведение на войниците от Ордена, да ги убеди да отвърнат поглед от живота.
— Живот ли? — В погледа на Ничи внезапно заблестя ярост. Тя се надвеси над Джебра. — Нима не те е грижа за душата ти? Нима не смяташ, че това, което ще се случи с душата ти през вечността, може да се окаже от изключително значение за теб?
— Ами да, разбира се, исках да… — Джебра не довърши изречението си.
Ничи изопна гръб, сви рамене и махна с ръка.
— Този живот е преходен, той има своя край. Така че на фона на вечния живот след смъртта нима е важно колко мизерен е мимолетният ти животец? Каква реална цел би могло да има краткото ти съществуване, освен да служи за изпитание за душата?
Джебра явно не беше убедена, но в същото време не й се щеше да предизвиква Ничи.
— Ето защо — продължи Ничи — жертвата пред всяко страдание, всяко желание, всяка нужда на ближния ти е признак, че осъзнаваш безсмислието на живота, че признаваш важността на това да прекараш вечността в обятията на Създателя. Нали така? Като се жертваш, ти приемаш владичеството на човека над вечността, която е територия на Създателя. Ето защо жертвата е цената, нищожната цена, подаянието, което плащаш за вечното величие на душата си. Това е твоето доказателство пред Създателя, че си достоен да бъдеш в неговата компания през вечността.
Ричард остана изумен да види как подобно логично обяснение, дадено от Ничи с увереност и авторитет, смути Джебра и тя замлъкна. Докато слушаше надвесената над нея Ничи, Джебра хвърляше по някой поглед към останалите — ту към Зед или Кара, ту към Шота и дори към Ан и Натан, но тъй като никой от тях не възрази и не представи контрааргументи, раменете й се отпуснаха, все едно я обзе внезапно желание да потъне в някоя цепнатина на мраморния под.
— Ако човек ограничи тревогите си до това да бъде щастлив в този живот — Ничи небрежно описа кръг с ръка, за да покаже света наоколо, — ако успее да намери наслада в безсмислените дреболии на този окаян свят, на това празно, кратко съществуване, това е отхвърляне на пълноценния вечен живот в следващия свят, а следователно и на съвършените намерения на Създателя за твоята душа.
Коя си ти, че да се съмняваш в Създателя на цялата вселена? Как смееш да поставяш жалките си желания, свързани с мизерния ти и жалък животец, пред неговите висши цели, свързани с подготовката ти за вечността?
Ничи замълча и скръсти ръце с точно премерен жест, в който се четеше преднамерено предизвикателство. Дългогодишният й опит в разпространяването на учението на Ордена й помагаше да изрази същината му с потресаваща прецизност. Облечена в розовата нощница, тя сякаш допълнително подчертаваше презрението си към ежедневието. Ричард помнеше прекрасно как Ничи се държеше и с него по подобен начин, само че тогава всичко, което правеше, бе убийствено сериозно. Джебра избягваше пронизващия поглед на Ничи и вместо това гледаше в ръцете си, прибрани в скута.
— За да достигне доктрината на Ордена до хората, да речем, до народа на Галеа — продължи лекцията си Ничи, без да престава да снове напред-назад, — мнозина от войниците на Ордена трябва да умрат. Но това е върховната жертва — нечий живот — в опит да се покаже на онези, които още не знаят как да следват единствената правилна и истинска пътека към величие в другия свят. Ако човек пожертва живота си в битката в името на Ордена, за да донесе спасение на изостаналите, неграмотните и маловажните хора, тогава те ще му донесат вечността заедно с него в отвъдния свят.
Ничи повдигна ръката си, покрита от розовата копринена материя на нощницата, сякаш за да покаже нещо великолепно, но невидимо, макар и поставено точно пред очите им.
— Смъртта е само входът към тази величествена вечност. — Отпусна ръка. — Тъй като животът на отделния човек е маловажен в структурата на нещата, които наистина имат значение, очевидно е, че като малтретираш и убиваш онези, които се съпротивляват, само помагаш да бъдат тласнати масите от непросветени към просветлението — и така постигаш избавлението им, служиш на една морална кауза и отвеждаш чедата на Създателя у дома, в неговото царство. — Лицето на Ничи помръкна. — Хората, които са научени на това от раждането си, започват да вярват с такава сляпа ревност, че за тях всеки, който живее по правила, различни от тези на Ордена — с други думи, който пропуска да се отблагодари за вечното си спасение с подобаваща жертва, — заслужава да живее във вечността в невъобразима агония в мрачните студени дълбини на царството на Пазителя, което и ще го сполети, ако не се промени.
Малцина от хората, обучавани по този начин, са успели да запазят непокътнат разума си, за да намерят начин да се измъкнат от този омагьосан кръг — нито пък искат да го направят. За тях да се радват на живота, да живеят за себе си означава да продадат вечността за кратък греховен миг веселба, след което да страдат цяла вечност.
Тъй като трябва да се откажат от радостите на този живот, те веднага забелязват кой пропуска да направи жертва, както би трябвало, кой не спазва каноните на Братството на ордена. Освен това да посочиш чужд грях се счита за достойнство, тъй като помага да се насочат пренебрегналите моралния си дълг обратно към пътя на спасението. — Ничи се надвеси към Джебра и просъска зловещо: — Също както убийството на неверници се смята за добродетел, нали? — След като се изправи, продължи: — Последователите на Ордена развиват силна омраза към онези, които не споделят тяхната силна вяра. В крайна сметка Орденът учи, че грешниците, които отказват да се покаят, са последователи на Пазителя. Смъртта е просто онова, което заслужават тези врагове на праведността. — Ничи разпери ръце. — В това няма никакво съмнение, при положение че в крайна сметка постулатите на Ордена са просто желанията на самия Създател и следователно божествено извлечена истина.
Джебра вече беше толкова стресната, че изобщо не можеше да продължи спора.
Кара от своя страна не бе впечатлена ни най-малко.
— О, нима — рече тя с равен, но възмутен глас. — Има обаче един недостатък. Откъде знаят всичко това? Искам да кажа, откъде знаят, че животът след смъртта има изобщо нещо общо с онова, което описват? — Сключи ръце зад гърба си и сви рамене. — Доколкото ми е известно, никой, който е посетил света на мъртвите, не се е върнал да разкаже. Откъде знаят какво има отвъд воала?
Нашият свят е светът на живота, следователно важното в него е именно животът. Как смеят да го омаловажават, като превръщат единствения ни живот в цената на нещо незнайно? Откъде накъде твърдят, че знаят някакви си неща за други светове? Нали разбирате, може би светът на духовете е само преходно състояние, докато потънем в небитието.
Така че откъде Братството на ордена знае какви са желанията на Създателя — и че той изобщо има някакви желания? Откъде знаят, че Сътворението изобщо е било дело на разумна мисъл?
Джебра изглеждаше облекчена, че най-сетне и друг е възразил.
— Точно в това е номерът — усмихна се Ничи и повдигна вежда. Без да поглежда, тя вдигна ръка към Ан, която стоеше отсреща сред сенките. — По същия начин Прелатът и Сестрите на светлината вярват в своята версия на същата теория. Пророчеството или върховните жреци, или някаква скромна и искрено отдадена личност е чула съкровения шепот на божеството или е надникнала в свето видение, изпратено им от него, или е била посетена в сънищата си. Съществуват дори древни текстове, които претендират, че знаят със сигурност какво има отвъд воала. Това познание е най-вече сбор от същите шепоти, видения и сънища, които в далечното минало са били приемани за факти и са станали „неопровержими“ просто защото са от време оно.
И как ще установим истинността на това свидетелство? — Ничи описа широк кръг с ръка. — Да
