Ричард погледна Ничи. Тя не каза нищо. Той вдигна глава към дядо си, който стоеше на горната площадка на стълбището, отпуснал ръце пред себе си, смълчан. Зед винаги го бе учил да се придържа към действителността, такава, каквато е, да не вярва в невидимата ръка на съдбата, която контролира и поражда събитията. Така ли постъпваше с Шота? Нима се опитваше да я обвини, задето му разкрива неща, които не е видял, които не е искал да види?
— Съжалявам, Шота — рече той успокоен. — Права си. Ти наистина ми показа дъжда. Нямам представа какво да правя оттук нататък, но го видях. Не биваше да те обвинявам за стореното от други. Извинявай.
Шота се усмихна.
— Това е една от причините ти да си Избраният, Ричард — единственият, способен да спре тази лудост. Ти имаш желание да видиш истината. Точно затова доведох Джебра да ти разкаже всичките тия ужасни неща за онова, което причиняват войските на Ордена. Трябва да знаеш какво се случва.
Ричард кимна; чувстваше се още по-зле, още по-отчаян, задето не бе способен да направи това, което тя смяташе, че би могъл.
Срещна ледения поглед на Шота.
— Ти положи изключителни усилия да доведеш Джебра тук. Измина толкова дълъг път. Бъдещето ти, животът ти зависи от това не по-малко, отколкото моят живот или животът на всички свободни хора, на всички, родени с дарбата. Ако Орденът спечели, всички ние сме мъртви, включително и ти. Не можеш ли да ми кажеш нещо, което би ми помогнало да сложа край на тази лудост? Всичко би ми било от полза. Не можеш ли да ми кажеш нещо?
Преди да му отговори, тя помълча известно време, втренчила поглед в незнайни земи.
— Всеки път, щом дойда при теб с някаква информация — рече накрая, — те разгневявам. Сякаш аз съм тази, която създава бъркотията. При положение, че съм просто вестоносец.
— Всички ние сме изправени пред робство, мъчения, смърт, а изведнъж ти се тревожиш за наранените си чувства.
При тези думи Шота не можа да се сдържи и се засмя.
— Сигурно си мислиш, че просто щраквам с пръсти и откровенията се появяват. — Усмивката й се изпари, щом погледът й се зарея в далечината. — Нямаш ни най-малка представа какво ми коства да разбуля пред теб това, което е предназначено само за мен. Не искам да се подлагам на всичко това, ако цялото безценно познание е пропиляно напразно.
Ричард пъхна ръце в задните си джобове.
— Ясно, разбрах. След като така или иначе правиш усилие, искаш от мен да се вслушам внимателно в думите ти. Всеки от нас е заложил максимума, Шота. Ще оценя всяка помощ.
Макар Ричард наистина да вярваше, че Шота му казва онова, което вижда в потока на събитията във времето, не беше убеден, че значението на думите й е толкова ясно или пък че е такова, каквото си мисли Шота. Все пак трябваше да признае, че тя винаги му бе предлагала информация, която по един или друг начин се бе оказвала ключова за дадения момент — последният пример беше лавинният огън. Макар понятието „Лавинен огън“, което тя му каза, да не беше обяснено, дори само споменаването му помогна ужасно много в намирането на отговора на въпроса какво се е случило с Калан. Без това понятие той никога не би видял точно в тази книга ключа към разгадаването на истината.
Шота въздъхна дълбоко, най-сетне примирила се със ситуацията. Наведе се едва забележимо към него, сякаш за да подчертае сериозността на думите си.
— Ще ти го кажа на четири очи.
Деветнадесета глава
РИЧАРД СТРЕЛНА С ОЧИ КАРА И НИЧИ. По изражението на лицата им разбра какво мислят за идеята да остане насаме с вещицата, далеч от тяхната закрила. Макар да знаеше, че двете са убедени в необходимостта да са на една ръка разстояние от него, той всъщност не вярваше, че по този начин ще е в по-голяма безопасност, отколкото ако е по-далеч от тях — Шота го доказа току-що. Беше очевидно, че двете не поддържат това мнение.
Ричард се надяваше да намери разрешение на проблема, удовлетворяващо всички.
— Те са на наша страна. Какво като…?
— Такова. Просто така искам аз. — Шота се обърна към него и скръсти ръце. — Ако искаш да чуеш какво имам да ти кажа, ще се съобразиш с моето желание.
Ричард не можеше да прецени дали тя просто проявява характер, или има нещо друго, но знаеше, че не му е сега времето да си отговаря на този въпрос. Ако искаше да получи помощ от Шота, трябваше да й покаже, че й има доверие. По същия начин и Ничи и Кара би трябвало да му се доверят.
— Моля ви и двете, качете се при Зед и чакайте — посочи им стъпалата той.
Беше очевидно, че Ничи е също толкова недоволна от идеята, колкото и Кара, но по погледа на Ричард тя разбра, че той я моли да удовлетвори желанието му. Тя стрелна с яростен поглед Шота.
— Само да заподозра, че се каниш да му сториш нещо лошо, ще те превърна в пепел, преди да успееш да гъкнеш.
— Че защо ще искам да му навредя? — погледна я Шота през рамо. — Ричард е единственият, който има шанс да попречи на Ордена.
— Именно.
Ричард проследи с поглед как Ничи и Кара безмълвно се завъртяха и тръгнаха нагоре по стъпалата. Бе очаквал Кара да прояви повече упорство, но се зарадва, че тя прояви здрав разум.
Втренчи се продължително в дядо си. Зед му се стори доста кротък — нещо нетипично за него. Всъщност това се отнасяше и за Натан и Ан. И тримата го наблюдаваха като странна твар, изпълзяла изпод камък. Зед му кимна едва забележимо, един вид, давай, прави каквото трябва.
Ричард чу как от фонтана зад него изведнъж бликна вода. Щом се обърна, видя как струята се стрелва нагоре, за да полети обратно и да затанцува от купа в купа, докато стигне до басейна най-долу.
Шота се настани на ниската мраморна пейка с гръб към Ричард и небрежно прокара пръсти през водата. Нещо в езика на тялото й накара косъмчетата по тила на Ричард да настръхнат.
В мига, в който тя се обърна, за да го погледне през рамо, Ричард установи, че срещу него седи майка му.
Мускулите му се напрегнаха до скъсване.
— Ричард. — Тъжната й усмивка разкриваше цялата й обич към него, показваше му колко й е липсвал. Не беше остаряла с нито ден от времето, когато я бе видял за последно като малък.
Докато той стоеше като ударен от гръм на мястото си, тя се надигна плавно.
— О, Ричард! — възкликна тя с кристално чист като водите на фонтана глас. — Толкова ми липсваше. — Прегърна го с ръка около кръста и прокара другата си ръка през косата му. Вгледа се с копнеж в очите му. — Толкова, толкова ми липсваше.
Ричард преглътна емоциите си. Нямаше да се поддаде на заблудата, че това наистина е майка му.
При първата им среща Шота му се яви пак в образа на майка му, която бе загинала при пожар още в детските години на Ричард. Тогава той бе обзет от желание да обезглави вещицата с меча си заради дебелашката й шега. Шота разбра намеренията му и го укори за тях, като му обясни, че въплъщаването й в този образ било просто невинен дар за него, защото така тя му припомнила живата и неумираща любов на майка му. Според Шота Ричард не бил способен да разбере и оцени добрината, която тя му била сторила.
Ричард не мислеше, че и този път тя прави това като дар. Нямаше представа какво и защо прави вещицата, но реши да не прибързва със заключенията и да си сдържа нервите.
— Благодаря ти за прекрасния спомен, Шота, но защо трябва да ми се явяваш в образа на майка ми?
Шота сбърчи чело с характерната за майката на Ричард гримаса.
— Познато ли ти е името… Баракус?
Ричард тъкмо се беше поуспокоил и ето че косъмчетата по тила му пак щръкнаха. Внимателно я прихвана с ръце на кръста й и леко я изтика назад.
