нея.
— Какво? Откъде ти хрумна?
Ричард примигна, виждайки колко е шокирана.
— Шота ми каза.
— И откъде Шота би могла да знае такова нещо?
— Знаеш ги вещиците — сви рамене Ричард. — Те виждат неща в потока на времето. Пък и сам се досетих за някои неща от откъслечните истории, които знам.
Ничи не беше никак убедена.
— Защо изобщо Баракус би направил такова нещо? Значи Шота ти е казала, че както е обикалял из отвъдния свят, древният магьосник просто си е казал… ами така и така е там, защо да не се погрижи онзи Ричард Рал, дето ще се роди след три хиляди години, да се роди и със Субстрактивната страна на магията?
Ричард я изгледа.
— Нещата са малко по-сложни, отколкото ги представяш, Ничи. Баракус го е направил, за да противодейства на стореното от друг магьосник, който е бил там преди него. Имам предвид Лотаин. Сещаш се за него, нали, Бердин?
— Разбира се.
— Лотаин е бил шпионин. Бердин въздъхна тежко.
— И Коло така смята — че той през цялото време е бил шпионин, чиято мисия била да изчака подходяща възможност да нанесе удар. Коло, за разлика от всички останали, не е вярвал, че Лотаин просто се е побъркал. Навремето всички смятали, че Лотаин е откачил от напрежението и опасностите на работата си. Коло така и не споделил с други хора подозренията си, защото предполагал, че няма да му повярват и защото всеобщото мнение било, че тъкмо Баракус е шпионинът.
— Баракус! Това е лудост — смръщи чело Ричард.
— И Коло е бил на твоето мнение.
— И какво според тях е сторил този магьосник Лотаин? — попита Ничи, повишавайки глас, за да го накара да се върне отново към обсъжданата тема, а също и за да подчертае сериозността на въпроса си.
Ричард се вгледа за момент в сините й очи и видя в тях не просто Ничи, но и могъщата магьосница, каквато всъщност беше тя. Заради ослепителния й външен вид, проницателните сини очи и уважението й към него, да не говорим за безрезервното й приятелство, беше лесно да забрави, че това е вещица, видяла и вършила такива неща, които той дори не би могъл да си представи. Тя вероятно беше една от най- могъщите магьосници, раждали се някога, и беше сила, с която трябваше да се съобразява.
Нещо повече, Ничи повече от всеки друг имаше право да знае истината. Той не се опитваше да я скрие от нея, а просто не беше имал време да говорят за това. Всъщност дори му се искаше вече да й беше казал, за да знае какво мисли тя за цялата работа, особено пък за онази част, свързана с тайната библиотека, държана от Баракус, и книгата, предназначена за Ричард, която жената на Баракус беше скрила там по молба на мъжа си… за да остане там до деня, в който на света отново се роди магьосник воин, който да вземе присърце тяхната кауза.
Ричард въздъхна. Просто още не му беше останало време. Въпреки че много му се искаше да й разкаже всичко, предпочиташе това да стане в момент, когато ще могат да обсъдят нещата заедно с въпросите, които го глождеха, затова беше решил засега да не се впуска в повече подробности.
— Лотаин е бил шпионин от силите на Стария свят. Може би е предвидил, че те няма да спечелят войната. Може би просто е взел допълнителни предпазни мерки. Така или иначе, когато отишъл в Храма на ветровете, той посял семената на тяхната кауза, които да покълнат в бъдещето. Или най-малкото, подготвил почвата за раждането на още един пътешественик по сънищата.
Баракус е нямало как да предотврати саботажа, затова направил най-доброто, което могъл. Погрижил се да се роди човекът, способен да противодейства — тоест аз.
Ничи не каза нищо, само продължи да го гледа.
Ричард се обърна към Бердин.
— Е, какво общо има проблемът с Баракус с централните обекти?
Бердин отново се огледа, проверявайки колко близо са войниците.
— Коло е написал в дневника си, че сред група влиятелни хора се говорело, че Баракус може би е предател. И че ако наистина е така, то докато е пребивавал в Храма на ветровете, е сторил нещо пагубно.
— И в какво са го подозирали? — попита нетърпеливо Ричард.
— Още не съм успяла да разбера — сви рамене Бердин. — Всичко е забулено в тайнственост. Всички действали много предпазливо. Никой не искал да излезе открито и да обвини Баракус в предателство. Не искали да ядосат някои хора. Той все още бил уважаван от повечето от тях, включително от Коло.
Дори има вероятност да не са имали никакви конкретни обвинения, а само да са подозирали, че може би е направил нещо. Не забравяй, че преди него никой не е успял да се върне от Храма на ветровете. А очевидно са се страхували и от онази жена, Магда Сеарус. Нали се сещаш — първия Изповедник.
— Да, знам я — каза Ричард. — Но ми се вижда странно, че нещо, за което се е предполагало, че крие потенциална опасност, не е било заявено по-открито.
— Не е — рече шепнешком Бердин, като че ли призраците от миналото можеха да я чуят, — там е работата. Страхували се да не би ако се разчуе за техните подозрения, да настъпи паника или нещо подобно — нещо, което ще сломи духа на мнозина. Не забравяй, че по онова време все още са били във война и оцеляването им е било под въпрос, камо ли извоюването на победа. Всички са се тревожели за бойния дух на войниците. Точно тогава на въпросните сановници им хрумнало, че Баракус може да е сторил нещо ужасно в Храма на ветровете — нещо, което било недопустимо да се прави.
— Като например? — Ричард разпери ръце.
— Не знам. — Лицето на Бердин се изкриви в отчаяние. — Коло пише с недомлъвки. Той е вярвал в Баракус. И го е било яд на онези хора, задето постъпват така, но същевременно не е бил в състояние да спори с тях. Не е бил нито от командването, нито е бил магьосник с висок ранг.
Но в дневника му имаше един пасаж, от който ме побиха тръпки. Не мога да определя дали е свързан със спора около Баракус или не… искам да кажа, че по нищо не личи, че …
— За какво се отнасяше въпросният пасаж?
Заедно с Ричард Ничи и Кара също се наведоха напред. Бердин въздъхна.
— В дневника си той обяснява колко лошо било времето, как на всички им писнало да вали и тъй нататък. И изведнъж ни в клин, ни в ръкав споменава колко се бил разстроил, когато научил от свои източници, че „те“ направили пет преписа на „книгата, която не бива да бъде преписвана“.
Думите й накараха Ричард да замлъкне. Усети как го побиват тръпки.
— Малко след това — продължи Бердин — той пак се връща на темата за централните обекти.
— Е, и какви са твоите изводи? Че са скрили преписите, които се предполага, че са направили, в тайните централни обекти, така ли?
Бердин се усмихна и почука с пръст слепоочието си.
— Задаваш ми същия въпрос, който си зададох и аз.
— Не споменава ли коя е въпросната книга, която не бива да бъде преписвана? — попита Ничи. — Не намеква ли поне?
Бердин поклати глава.
— Точно от това ме побиха тръпки. Но зад думите му имаше още нещо.
— Тоест? — попита нетърпеливо Ничи.
— Нали знаеш как когато се опитваш да тълкуваш написаното от някой, започваш да усещаш настроението му, усещаш какво иска да каже, какво мисли — въпреки че не го е написал? Е, добре — тя подръпна кестенявата си плитка през рамо и започна да си играе с крайчето й, — така, както го е казал, стигнах до заключението, че го е било страх дори да напише името на тази толкова тайна и важна книга, която не бива да бъде преписвана. Сякаш дори самото й споменаване в дневника е било като да стъпва по яйчени черупки.
Ричард прецени, че в думите й има логика. Бердин спря пред висока желязна врата, боядисана в
