За Кара нещата наистина се свеждаха до тази проста истина. Дали Морещицата изобщо разбираше, че едва се докосва до същността на проблема. Или пък схващаше цялостната картина по-добре от всеки друг. Вероятно беше права и нещата наистина не бяха чак толкова сложни.
Зед сложи внимателно ръка на рамото на Ничи. Жестът му й напомни за нежното докосване на Ричард.
— Е каквото и да говори Кара, това може да доведе до смъртта на всички ни. Обаче, що се касае до работата, имаме наистина много работа за вършене. Ричард ще се нуждае от помощта ни. Ти и аз знаем много за магията. Ричард не знае почти нищо.
Ничи се усмихна вътрешно.
— Той знае повече, отколкото си мислиш. Нали точно Ричард разбра, че лавинният огън е заразен. Никой от нас не разгада езика на символите, а Ричард се справи. Сам се научи и да разчита древни диаграми и схеми.
Така и не успях да го науча да използва дарбата си, но той непрекъснато ме изненадваше с това, колко бързо схваща неща отвъд общоприетите разбирания за магията. Разкри ми неща, които не съм и подозирала, че съществуват.
— Да, това и мен ме подлудява — кимна разбиращо Зед.
Рика, другата Морещица, която живееше в Магьосническата кула, подаде глава в рамката на вратата.
— Зед, реших, че трябва да знаеш нещо. — Тя посочи с пръст към небето. — Бях няколко етажа по- нагоре и сигурно някъде има счупен прозорец или нещо подобно. Вятърът прави странен шум.
— Какъв шум? — намръщи се Зед.
Рика сложи ръце на хълбоците си, заби поглед в пода и се замисли.
— Не знам. — Вдигна глава. — Трудно ми е да го опиша. Малко ми напомня на вятър, който духа през тесен проход.
— Виещ звук?
— Не — поклати глава Рика. — По-скоро прилича на звука, който се чува на крепостна стена, когато вятърът духа през бойниците.
Ничи хвърли поглед към прозорците.
— Зазорява се. Може да е от мрежите, които плетях. Но вятърът не би трябвало да се е вдигнал нависоко.
— Тогава не знам какво друго може да е било. — Рика сви рамене.
— Понякога Кулата издава шумове, диша.
— Диша ли? — сбърчи нос Рика.
— Да — отвърна магьосникът, — когато температурата се променя както сега, когато нощите стават по-студени, въздухът в хилядите стаи долу се движи. Принуден да минава през стесненията на коридорите, понякога той стене през залите на Кулата, когато навън няма вятър.
— Е, явно не съм живяла достатъчно дълго тук, за да го чуя, но сигурно е това. Кулата диша. — Рика тръгна да си върви.
— Рика — повика я Зед и изчака да спре, — всъщност какво правеше там горе, на горните етажи?
— Чейс търсеше Рейчъл — отвърна Морещицата през рамо, а аз просто му помагах. Не си ли я виждал?
Зед поклати глава.
— Не и тази сутрин. Видях я снощи, преди да отиде да си легне.
— Добре, ще кажа на Чейс. — Рика надникна за момент в стаята и посочи навътре: — Това пък какво е? Какво сте намислили вие тримата?
— Неприятности — отвърна Кара.
— Магия — кимна разбиращо Рика.
— Именно.
Рика потупа с длан рамката на вратата.
— Май по-добре да вървя да намеря Рейчъл, преди Чейс да ме е изпреварил и да я е смъмрил, че е тръгнала да обикаля сама.
— Това дете все едно е родено в Кулата — въздъхна Зед. Понякога си мисля, че я познава не по-зле от мен.
— Знам — съгласи се Рика, — докато патрулирах, я срещнах на места, където и през ум не ми е минавало, че мога да я видя. Веднъж бях абсолютно убедена, че се е загубила. Тя твърдеше, че не е. Накарах я да ми покаже обратния път. Тя се върна в стаята си, без нито веднъж да направи погрешен завой. Накрая ми се ухили: „Видя ли?“
— И на мен ми се случи нещо подобно с нея — почесваше се по слепоочията Зед, докато се усмихваше. — Децата бързо научават някои неща. Чейс я окуражава, учи я да се ориентира, да знае точно къде се намира и да не се губи лесно. Предполагам, че и с мен е така — израснал съм тук и затова лесно се ориентирам.
Рика пак понечи да тръгне, но се спря, чула името си.
— Та този шум на вятъра…? — Зед заби пръст в тавана. Казваш, че се чувал оттам?
Рика кимна.
— Да нямаш предвид оня петнистия коридор, дето минава покрай редицата библиотеки? Там, дето пред стаите има обособени кътчета за сядане?
— Точно за там говоря. Обикалях библиотеките, за да търся Рейчъл. Тя обича да разглежда книги. Както сам каза, явно шумът е свързан с дишането на Кулата.
— Проблемът е, че точно там дишането не би трябвало да се чува. Тази зала е заобиколена от мъртви коридори, които не допускат движение на въздуха, така че няма как да се чуе свистене.
— Може да се е чуло по-отдалече, а аз да съм решила, че идва от там.
Зед вдигна юмрук на хълбока си и се замисли.
— Виещ звук, значи?
— Ами сега като се замисля, май no-скоро бих го определила като ръмжене.
— Ръмжене ли? — повдигна вежди Зед.
Прекоси стаята по дебелия килим и подаде глава през вратата, заслушан в звуците.
— Не точно като ръмжене на животно — каза Рика, — по-скоро като тътен от търкаляне. Както споменах, напомни ми за звука, който издава вятърът, когато минава през бойниците. Нали се сещаш, един такъв тътнещ, плющящ звук.
— Нищо не чувам — промърмори Зед.
Рика направи недоволна физиономия.
— Е, няма как да го чуеш тук, долу.
Ничи се присъедини към тях на входа.
— Тогава защо усещам вибрации ето тук? — посочи тя областта на сърцето.
Зед я изгледа за момент.
— Вероятно е свързано с онези магии, които си призовала с активирането на кутията?
— Сигурно е възможно — Ничи сви рамене. — Никога преди не съм си имала работа с такива елементи. Голяма част от тях са нови за мен. Няма как да се предвидят страничните ефекти.
— Спомняш ли си, когато Фридрих случайно задейства тази аларма? — попита той, обръщайки се към Рика, която кимна. — Звукът такъв ли беше?
Рика твърдо поклати глава.
— Не. Навярно би го наподобил, ако беше под вода.
— Тези аларми са изградени от магия — Зед замислено потърка брада. — Не можеш да ги сложиш под водата.
Кара завъртя Агнела в юмрука си.
— Стига приказки. — Тя мина между тях и продължи към вратата. — Предлагам да отидем и да видим.
Зед и Рика я последваха. Ничи остана на мястото си. Тя направи жест към масата, насред искрящата паяжина от светлина.
