Натан се наведе.
— Спомняш ли си: „Някой ден някой роден не в този свят ще го спаси“, сега това има повече смисъл.
— Не и за мен — намръщи се Зед.
— Е, ще трябва да нагласим детайлите по-късно.
— Има още много въпроси — Зед обърна настойчив поглед към Ричард, — още много неща не са ясни. Като Първи магьосник трябва да зная всичко, така че да мога да ти кажа дали си разбрал всички подробности правилно. Какво ще стане, ако някъде си сгрешил? Трябва да знаем…
— Няма време — прекъсна го Ричард. — Понякога човек разполага само с един миг да направи нещо и в такива случаи няма как да се обмислят или предвидят всички възможности. При добра възможност не всички обстоятелства може да бъдат видени, още по-малко планирани.
Понякога е по-важно да се възползваш от шанса и да направиш това, което можеш, дори да знаеш, че едва ли си предвидил всичко, всеки проблем, отколкото да не направиш нищо.
Само на по-късен етап човек може да се върне и да прехвърли всички, „ако“ или „трябваше“.
Аз трябваше да действам. Направих всичко възможно, преди да е станало твърде късно.
Зед се усмихна, след което хвана рамото на Ричард и го побутна приятелски.
— Добре се справи, момчето ми. Добре.
— Да, определено — потвърди Ничи.
Всички се обърнаха към нея, докато тя се спускаше надолу по пътеката усмихната.
— Току-що проверих. Армията на Императорския орден е напуснала полетата Азрит. Останали са няколко мъже като Брус, които искат да им се даде шанс да живеят свободно и да направят нещо с живота си.
При новината, че огромната армия на Императорския орден си е тръгнала, помещението се изпълни с радостни възгласи.
Щом Ничи наближи, Калан я прегърна, след което се отдръпна и й се усмихна с разбиране.
— Само някой, който истински го обича, би направил това, което ти направи, за да ме върнеш. За нас ти си повече от приятелка.
— Ричард ме научи, че да обичаш някого означава, че понякога трябва да поставяш неговите най- съкровени желания пред своите. Калан, няма да отрека, че го обичам, но въпреки това не мога да бъда по- щастлива за двама ви. Да ви видя заедно, толкова влюбени, ме изпълва с неизмерима радост.
Ничи се обърна към Ричард. Изглеждаше притеснително сериозна.
— Искам да знам как успя да създадеш този друг свят и да пратиш всички там.
— Ами — започна Ричард — прочетох в книгите по теорията на Орден, че създадената врата може да прегъва магията така, че да се противопоставя на лавинния огън. Така ми дойде идеята.
Той издърпа сгънатия бял плат от джоба си.
— Виждаш ли това? Една капка мастило падна тук.
— И какво? — приведе се Зед.
— Виж — Ричард разгъна плата и посочи двете точки от противоположните страни. — Когато платът е сгънат, тези две точки се допират. Когато го разгънеш, те застават една срещу друга.
Силата на Орден може да прегъва битието. Всъщност Орден съществува прегънат, така че може да противодейства на лавинния огън и да възстановява паметта. И така, аз използвах силата на Орден, за да създам двойник на този свят. Орден изпрати тези хора през вратата в този свят, който всъщност е точно тук, на същото място, а когато извадих меча от кутията и затворих вратата, този свят вече се намира от другата страна на съществуването — точно както това петно, което се допираше до другото, а сега е от другата страна на плата.
— Имаш предвид — каза Зед замислен, — че Орден създаде врата, която свърза двете места, така че тези, които желаеха свят без магия, да могат да преминат от другата страна, а след това раздели двата свята завинаги.
— Бързо схвана — отвърна Ричард шеговито.
Зед потупа Ричард по рамото.
Ричард се приближи до Вирна и сложи ръка на рамото й.
— Уорън беше този, който ме насочи към идеята. Той пръв ми каза, че кутиите на Орден са врата, път през Отвъдния свят. Без него нямаше да се сетя. Със своите знания той помогна на всички.
Вирна, с очи, изпълнени със сълзи, погали Ричард по гърба с разбиране.
Той вдигна амулета, който носеше на врата си — онзи, който някога бе носил Баракус.
— Този амулет изобразява танца със смъртта. Това не е просто битка с меча. Тази емблема показва това, което ми трябваше, за да отида до Отвъдния свят — света на мъртвите. Това е част от онова, което Баракус е искал да разбера. Но този амулет също показва и последните движения от танца със смъртта — смъртоносния удар, който беше необходим за кутиите на Орден.
Калан го прегърна през кръста.
— Баракус със сигурност би се гордял с теб.
— Всички ние се гордеем с теб — допълни Зед.
В сините очи на Ничи блесна веселост.
— Наистина.
Зед се засмя така, както Ричард не го беше виждал да се смее отдавна. Това беше старият Зед — дядо, съветник и приятел на Ричард.
— Ричард, ти постигна това, което древните магьосници са се опитали да направят с Великата бариера на юг и това, което аз в качеството си на Първи магьосник се опитах да направя с границите.
Децата на всички тези хора ще имат шанса да се учат от грешките на техните родители и може би ще се научат и ще израснат над омразата към другите. Ти им даде свят, в който да изживеят омразата си към живота, свят, в който да поемат хиляда години тъмнина. Но същевременно ти им даде и шанса бъдещите поколения да се променят. Ти дари и двата свята с живот и го направи без омраза.
Шейсет и четвърта глава
ЛЕК БРИЗ ВЕЕШЕ ЧЕРВЕНАТА КОСА НА ДЖЕНСЪН, докато тя се взираше в буквата „Р“, издълбана на сребърната дръжка на ножа й.
— За брат си ли мислиш? — попита Том.
Тя се усмихна на съпруга си и го прегърна.
— Да, но само хубави неща.
— И на мен ми липсва Господарят Рал.
Той извади своя нож и се вгледа в него. Беше същият като на Дженсън. Том беше прекарал голяма част от живота си като охрана на Господаря Рал. Така си беше спечелил правото да носи този нож.
Дженсън опря рамо в рамката на вратата.
— Като че ли тъкмо беше дошло времето, когато си струва да служиш на Господаря Рал, и ти избра да оставиш всичко и да дойдеш тук с мен.
— Знаеш — усмихна й се той, прибирайки ножа обратно в ножницата, — че предпочитам да водя този нов живот с моята нова съпруга.
Тя го прегърна.
— Харесвам си и новото ми име — добави той. — Най-накрая свикнах с него. Разбираш ли, чувствам се удобно с него.
Когато сключиха брак, Том прие нейната фамилия — Рал, за да могат да я отнесат в новия свят. Беше естествено името на човека, който им беше дал новия живот, да остане по някакъв начин и да се помни в новия свят.
Иначе то щеше да изчезне от спомените на хората.
Дженсън се чудеше как може толкова много хора да не си спомнят дори откъде са дошли, да не си спомнят предишния свят. Стана точно както Ричард каза: заклинанието на лавинния огън им беше отнело спомените, а на празните места покълнаха нови спомени, нови убеждения. Повечето хора приемаха магията за най-обикновено суеверие. Магьосниците и вълшебниците за тях бяха като герои от приказките. Драконите
