Като се държаха за ръце, за да не ги разделят, двете тръгнаха след Джаганг. Калан погледна назад през рамо.
За един кратък момент очите им се срещнаха. В този мимолетен миг Калан осъзна, че макар да не бе погледнал нито веднъж към нея по време на играта, той през цялото време е знаел точно къде се намира тя.
Дванайсета глава
НИЧИ ОТВОРИ ОЧИ И ПАНИЧЕСКИ СИ ПОЕ ВЪЗДУХ.
Пред погледа й плуваха неясни форми. Тя не можеше да разпознае смътните им контури. В опит да събере мислите си се вкопчваше във всичките спомени, които можеше да открие, като трескаво се опитваше да намери в променливата им същност нещо, което да е приложимо и да пасва на нещата около нея. Огромният архив на мислите й изглеждаше в пълен безпорядък, като библиотека, чиито книги са разхвърляни от вихрушките на гръмотевична буря. Не откриваше смисъл в нищо. Не можеше да разбере къде се намира.
— Ничи, аз съм, Кара. В безопасност си. Успокой се.
Някакъв друг глас от далечния, размит мрак каза:
— Ще ида да доведа Зед.
Ничи видя как тъмната фигура се размърда и след това се разтопи в по-плътния мрак около нея. Осъзна, че човекът, който беше проговорил, сигурно е излязъл през някаква врата. Най-сетне нещо придоби смисъл. Усети, че е готова да се разплаче от облекчение, че от всички тези форми и сенки беше успяла да схване елементарен факт като съществуването на врата и далеч по-сложната представа за наличието на човешко същество.
— Ничи, успокой се.
Тя едва сега осъзна, че с всички сили се опитва да движи ръцете си, а някой ги задържаше. Сякаш функциите на тялото и съзнанието й бяха разбъркани и смутено се опитваха да функционират поотделно, като търсеха нещо солидно, за което да се хванат.
Малко по малко нещата започваха да придобиват смисъл.
— Шест — промълви тя с голямо усилие, — шест.
Зловещият спомен се надигна в мислите й, сякаш го бе призовала без да иска и сега той се завръщаше, за да я довърши.
Тя фокусира съзнанието си върху значението на тази дума, това име, тази мрачна форма, която плуваше вътре в съзнанието й. Около нея започна да изгражда късчета спомени, които събираше оттук-оттам. Когато един от спомените пасна-този за Зед и Кара, които бяха застинали на стълбището, — се насочи към следващото късче, което да добави.
С усилие на волята тя започна да поставя нещата по местата им. Мислите й станаха съгласувани. Спомените й започнаха да се обединяват един с друг.
— В безопасност си — каза Кара, като все още държеше ръцете й. — Сега стой спокойно.
Ничи не беше в безопасност. Никой от тях не беше. Тя трябваше да направи нещо.
— Шеста е тук — успя да промълви през стиснатите си зъби, като се опитваше да избута Кара встрани. — Трябва да я спра. Кутията е у нея.
— Тя си отиде, Ничи. Само се успокой.
Ничи примигва, като все още се опитваше да проясни погледа си и да си поеме въздух.
— Отиде си?
— Да. Засега сме в безопасност.
— Отиде си? — Ничи сграбчи червената кожа на дрехата на Морещицата и я придърпа по-близо към себе си. — Отиде си? Тя си тръгна? От колко време я няма?
— От вчера.
Споменът за черната фигура сякаш се простираше някъде надалеч, където не можеше да го достигне.
— Вчера — Ничи бавно издиша, докато потъваше обратно във възглавницата. — Добри духове.
Кара най-накрая се отпусна. Ничи вече не я беше грижа дали я държат или не.
Всичко се бе оказало напразно.
Помисли си, че никога повече няма да й се прииска да се изправи.
— Някой друг беше ли ранен? — попита тя, докато гледаше в празното пространство.
— Не, само ти.
— Само аз — повтори Ничи с равен глас — Трябваше да ме убие.
— Какво? — потрепери Кара.
— Шеста трябваше да ме убие.
— Ами, сигурна съм, че тя най-вероятно би искала да го направи, но не успя. Ти си в безопасност.
Кара не разбра какво има предвид Ничи.
— Всичко беше напразно — прошепна Ничи сама на себе си.
Всичко бе изгубено. Всичко сторено беше за нищо. Всичко, което Ничи бе постигнала и поправила, се беше стопило в ехото на смеха на мрачната сянка. Цялото това разучаване, събирането на парченцата от тайната, огромното усилие най-накрая да разбере как всички те функционират заедно, трудът, необходим за призоваването на цялата сила, за контролирането и насочването й — всичко това се бе оказало напразно.
Беше най-трудното нещо, което някога беше правила… и сега от него не остана нищо.
Кара потопи една кърпа в легена с вода, който стоеше на една Маса отстрани. Изстиска я. Звукът от всяка падаща капка беше остър, пронизващ и мъчителен.
Размазаните форми и сенки, които виждаше в началото, когато се събуди, сега изпъкваха болезнено. Цветовете изглеждаха ослепително ярки, а остротата на звуците се врязваше в слуха безмилостно. Дузината свещи, които горяха върху свещника наблизо, блестяха като дванайсет малки слънца.
Кара притисна влажната кърпа към челото на Ничи. Червеният цвят на кожените дрехи на Морещицата беше болезнен за очите на Ничи, затова тя ги затвори. Кърпата й се стори като венец от тръни, който се притискаше към меката й плът.
— Имаме други неприятности — каза Кара с тих и поверителен глас.
Ничи отвори очи.
— Други неприятности ли?
Кара кимна, докато разтриваше с кърпата двете страни на врата на Ничи.
— Неприятности с Кулата.
Ничи хвърли поглед над таблата на леглото към тежките драперии в синьо и златно, обкичващи тесния прозорец. Завесите бяха спуснати наистина, но през тях не се процеждаше никаква светлина и по това тя разбра, че навън вероятно беше нощ.
Когато погледна обратно към Кара, Ничи се намръщи, макар че от това я заболя.
— Какво имаш предвид? Какви неприятности?
Кара отвори уста да й отговори, но след това се обърна при звука от суматохата, който се чу зад нея в стаята.
Зед връхлетя в стаята, без да чука, като енергично размахваше ръце при всяка широка крачка, а семплата роба без украса, която носеше, се вееше зад него, сякаш беше крал на това място, дошъл да види как вървят кралските дела. Ничи си каза, че донякъде беше точно така.
— Тя събуди ли се? — попита магьосникът, преди още да е стигнал до леглото. Вълнистата му бяла коса изглеждаше дори по-разчорлена от обикновено.
— Будна съм — отвърна самата Ничи.
Зед рязко спря и се надвеси над нея. Изучава я известно време с намръщен вид, сякаш не вярваше на думите й.
Притисна върховете на дългите си костеливи пръсти към челото й. — Вече нямаш треска.
— Имала съм треска ли?
— Може да се каже.
