какви поражения може да причини намеса дори в някои сравнително по-маловажни въпроси, свързани с пророчеството. А кутиите на Орден далеч не са маловажен елемент, а най-решаващата възлова точка в пророчеството.
Ничи никога не се беше мислила за непогрешима — дори напротив. През целия си живот се бе чувствала посредствена и дори лоша. Майка й, Брат Нарев и по-късно император Джаганг непрекъснато й напомняха, че е недостойна и неспособна. Но сега с изненада разбра, че Ан също е… човешко същество.
— Не исках да прозвучи така — сведе поглед тя. — Просто никога не съм допускала, че и вие правите грешки.
— Макар че не съм съгласна с твоето тълкуване на събития, случили се преди пет века и плод на години тежък труд и усилия — рече Ан, — си права, че всички допускаме грешки. Важното е как се справяме с тях. Ако не си ги признаем, се лишаваме от възможността да ги поправим и те започват да ни измъчват. От друга страна, ако една грешка, колкото и да е голяма, ни отклони от пътя ни, никой не би стигнал далеч. Що се отнася до твоята версия за нашето тълкуване на пророчеството, има много фактори, които не си взела под внимание, да не говорим за неща, за които нямаш никаква представа. Ти свързваш събитията по твърде опростен, макар и не съвсем неправилен начин. Предположенията, които правиш на основата на тези взаимовръзки, са пресилени по отношение на обстоятелствата, свързани с нашата намеса.
Натан отново се прокашля и Ан продължи:
— Разбира се, това не означава, че понякога преценката ни не е била погрешна. Някои от грешките ни включват събитията, за които говориш. Опитваме се да поправим тези грешки.
— А какво е това пророчество за Великата бездна? — успя да попита Кара. — Твърдите, че Господарят Рал трябва да ни поведе в последната битка, защото пророчеството казва така. В същото време част от пророчеството признава, че част от него липсва?
Ан сви устни.
— Откога и Морещиците станаха експерти по пророчествата?
Натан хвърли поглед през рамо към Кара.
— Не е толкова лесно да се разбере контекстът на събитията, които са във връзка с пророчеството. Между едно пророчество и свободната воля винаги съществува напрежение, противоборство. И въпреки това те си взаимодействат. Пророчеството е магия, а всяка магия се нуждае от равновесие. Това, което балансира пророчеството, е свободната воля.
— Аха, сега разбирам — подхвърли иронично Кара. — Ако това, което казваш, е истина, значи двете се изключват взаимно.
— Но всъщност не се изключват. — Пророкът вдигна пръст. — Те са взаимозависими и в същото време противоположни едно на друго. Точно както Адитивната и Субстрактивната магия са противоположни сили, които съществуват едновременно. Така и те служат, за да се уравновесяват една друга. Съзидание и разрушение, живот и смърт. Магията трябва да е в равновесие, за да функционира. Същото се отнася и за магията на пророчеството. Пророчеството функционира благодарение на своята противоположност — свободната воля. Това е една от основните трудности, с които се сблъсквахме през цялото време — да разберем взаимодействието между пророчеството и свободната воля.
— Ти си Пророк и вярваш в свободната воля? — Кара сбърчи нос. — Виж, това вече няма смисъл.
— Смъртта обезсмисля ли живота? Не, тя го определя и по този начин го прави ценен.
Кара не изглеждаше убедена.
— Не виждам как свободната воля изобщо успява да съществува в рамките на пророчеството.
Натан сви рамене.
— Ричард е идеалният пример. Той не се съобразява с пророчеството и същевременно го уравновесява.
— Той и с мен не се съобразява и винаги си навлича неприятности.
— Значи имаме нещо общо — каза Ан.
— Е, така или иначе, Ничи е схванала правилно нещата въздъхна Кара. — И аз мисля, че не пророчеството, а нейната свободна воля й подсказа правилното решение. Именно затова Господарят Рал й се доверява.
— Не мога да кажа, че не съм съгласен — сви рамене Натан. Колкото и да ме притеснява, понякога ние трябва да позволяваме на Ричард да направи онова, което мисли, че е най-доброто. Може би в крайна сметка Ничи е направила точно това дала му е необходимото, за да има свободата наистина да упражнява свободната си воля.
Ничи вече не го слушаше. Мислите й бяха другаде. Тя внезапно се обърна към Натан:
— Трябва да видя гроба на Панис Рал. Мисля, че знам защо той се топи.
Вниманието им беше привлечено от боботещ рев, който се носеше от далечината в сгъстяващия се мрак.
— Какво става? — Кара изпружи врат в опит да разбере причината за шума.
Ничи погледна към морето от мъже долу.
— Играят Джа’Ла. Джаганг я използва за развлечение на хората си. Войниците я играят по доста брутален начин. Те задоволяват жаждата за кръв на войниците му.
Ничи си спомни колко отдаден беше Джаганг на Джа’Ла. Той беше човек, който знае как да контролира и управлява емоциите на хората си. Отвличаше вниманието им от мизерията в ежедневието им, като непрестанно хвърляше вината за всяка трудност, с която се сблъскваха, върху онези, които отказваха да повярват в Ордена. Последният пример за това бяха езичниците на север. Така хората му не си задаваха въпроси за учението на Ордена, тъй като вината за всички беди падаше върху онези, които имаха наглостта да питат.
Като Господарката на смъртта Ничи беше напълно наясно с тези неща.
Причината за всички страдания бяха егоистите, а всеки, който задава въпроси, биваше заклеймяван като егоист.
Джаганг разпали у хората си страст към войната, като насаждаше омраза към някакъв въображаем потисник, поставен в основата на всеки проблем. Личната отговорност не съществуваше, за сметка на манията да се прехвърля вината за всяка възможна трудност на въображаемия егоист, който не си е свършил работата. Така ежедневните проблеми на хората постоянно им напомняха за неприятеля, когото набеждаваха за отговорен за проблемите им.
Жителите на Стария свят масово копнееха езичниците да бъдат унищожени, което обслужваше идеално целите на императора. Отвличането на вниманието чрез прехвърляне на вината беше изпитано средство. Стигна се до там, че хората сами подтикваха своя император да поеме поход срещу злото.
Кой би могъл да се оплаква от цената и жертвите, дадени в една война, която самият народ искаше?
Джа’Ла също бе средство за отвличане на вниманието. В градовете игрите бяха малко по-цивилизовани и насочваха емоциите и енергията на населението към безсмислени събития. Това помагаше за създаването на обща кауза, около която масите да се сплотят и която да аплодират. Същевременно се насаждаше толерантност към живота в стадо.
В армията Джа’Ла служеше за отвличане на вниманието на мъжете от мизерията на службата. Тъй като публиката се състоеше от агресивни млади мъже, тези игри се играеха при по-брутални правила. Насилието осигуряваше на обезсърчените, войнствени и враждебно настроени мъже отдушник за потиснатите им страсти. Джа’Ла помагаше на Джаганг да поддържа дисциплината и контрола върху своята необятна армия. Без тази игра войниците можеха да насочат натрупаната благодарение на бездействието враждебност навътре, към самите себе си.
Джаганг имаше личен отбор, демонстрация на несломимата върховна власт на императора. Те бяха допълнение към неговото могъщество и обект на страхопочитание. От друга страна, отборът беше връзката на императора с хората му, превръщаше ги в един от тях, като същевременно подчертаваше неговото превъзходство.
След като беше прекарала толкова време с него, Ничи знаеше, че Джаганг е пристрастен към тази игра. Както и към войната. Играта на живота беше един вид битка, на която можеше да се наслаждава, докато дойде моментът да излезе на реално бойно поле. Джа’Ла подклаждаше агресията в него. Откакто събра
