— Негова партньорка в живота.
— Той си има партньорка.
— Тя може ли да използва магия?
— Тя е Майката Изповедник.
— Да, но може ли да използва магия? Може ли да призове своя Хан така, както можеш ти?
— Ами не…
— Владее ли тя Субстрактивната магия? Ти владееш. Ричард е роден с тази дарба. Ти знаеш как да овладееш тази сила. Аз самата не мога, но ти знаеш. Ти си единствената сред нас, която има тези способности. Вероятно ти си единственият човек в света, който може да бъде онова, от което Ричард се нуждае най-много — партньорка, която го обича и може да го научи да използва дарбата си. И която може да му бъде спътница в живота.
— Спътница в живота ли? — Ничи не можеше да повярва на ушите си. — Добри духове, Ан, той обича Калан. Какви ги приказваш — спътница в живота?
— Точно това казах — махна неопределено с ръка Ан. — Равноправен и равностоен негов партньор. Нима съществува човек, който по-добре от теб познава нуждите на Ричард?
— Виж, познавам Ричард. — Ничи направи жест, с който искаше да прекрати разговора, преди да е стигнал твърде далеч. — Знам, че след като той обича Калан, значи тя е наистина забележителна жена. И му е равна. Човек обича онова, от което се възхищава. Само Орденът учи на противното — че трябва да обичаш онова, което те отвращава. Калан може и да няма същите дарби и способности, но със сигурност е човек, на когото той се възхищава, който го допълва и го прави цялостен. Ако тя не беше такава, той нямаше да й е толкова отдаден. Омаловажаваш личността й, без да си спомняш каквото и да било за нея. Ние не си спомняме Калан такава, каквато е била, но е достатъчно човек да познава Ричард, за да повярва, че тя явно е била забележителна жена. А освен всичко друго е и Майката Изповедник, тоест е много могъща жена. Може да няма способностите на една магьосница, но пък със сигурност умее неща, която нито една магьосница не може. Преди да падне границата, Калан е стояла начело на Средната земя. Пред нея са се кланяли крале и кралици. Какви сме ние с тебе в сравнение с нея? Ти си била Прелат на един дворец. Мен ме обявиха за Кралица на робите. Майката Изповедник е реален владетел, управлявал много хора. Човек, който се е борил за народа си и за опазването на неговата свобода. Тази жена, както знаем от Ричард, е пресякла дори границата към Подземния свят, за да намери помощ за народа си. Докато аз държах в плен Ричард в Стария свят, тя го заместваше. Водеше войските на Д’Хара в битките с Джаганг, за да спечели време и да намери начин да спре императора. Ричард е влюбен в Калан. Това е достатъчно — повече от това не ни трябва да знаем.
Ничи не можеше да повярва, че се налага да спори за това.
— Да, всичко, което казваш, сигурно е вярно. Той може наистина да я обича. Но кой може да каже дали тя е още жива? Ти познаваш по-добре от мен коварството на Сестрите, които са я пленили. Няма как да сме сигурни, че Ричард ще я види някога пак.
— Доколкото познавам Ричард, ще го направи.
— И дори да е така, какво от това? Какво изобщо може да излезе от това?
Косъмчетата по тила на Ничи настръхнаха.
— Какво искаш да кажеш?
— Прочетох книгата за лавинния огън. Знам как действа тази магия. Просто приеми, че жената, която се е наричала Калан, вече не съществува. Лавинният огън е заличил личността й. Той не просто кара хората да забравят миналото си, но разрушава всички спомени, самото минало. На практика някогашната Калан вече я няма.
— Но тя…
— Ти обичаш Ричард. Нека това бъде на преден план в съзнанието ти. Мисли за неговите нужди. Калан я няма — поне не е същата. Всичко, което казваш — колко много е означавала за него, колко прекрасна е била, — сигурно наистина е така, но тази жена, която Ричард е обичал, вече не съществува. Дори той да успее да я открие, това ще бъде само тялото на онази жена, празна черупка. Нима Ричард би могъл да обича една празна черупка? Едва ли. Съзнанието и интелектът правят хората такива, каквито са. В това е бил влюбен Ричард, но те вече не съществуват. Нима си готова да зачеркнеш живота си така, както аз моя? Изгубих цяла вечност, която бих могла да прекарам с Натан — мъжът, който можех да обичам, ако не бях толкова отдадена на дълга си. Не захвърляй живота си по същия начин, Ничи. И не позволявай щастието на Ричард да му се изплъзне.
Ничи се опита да успокои треперещите си ръце.
— Забравяш с кого говориш. Осъзнаваш ли, че искаш да свържеш живота на Ричард с една Сестра на мрака. А твърдеше, че той е надеждата за бъдещето на всеки от нас?
— Ха, та ти не си Сестра на мрака. Ти не си като другите. Ето тук, вътре, си различна — потупа я Ан по гърдите. — Те станаха Сестри на мрака, защото бяха алчни. Искаха да имат онова, което не можеха да спечелят по друг начин. Искаха да се сдобият с власт и да получат онова, което им бе обещано от силите на злото. При теб не беше така. Ти стана Сестра на мрака не защото беше алчна за власт — напротив. Мислеше си, че не заслужаваш своя собствен живот.
Така беше. Единствена Ничи сред Сестрите на мрака прие вярата не за да се сдобие с власт или лични облаги, а водена от чувството, че не е достойна за нищо хубаво. За разлика от другите Сестри на мрака, тя беше убедена, че единственото, което заслужава, е безкрайно наказание.
Тези подбуди, предизвикани пo-скоро от чувство за вина, отколкото от алчност, безпокояха останалите Сестри на мрака. Те не се доверяваха на Ничи. Всъщност тя не беше една от тях.
— Добри духове — прошепна Ничи, неспособна да повярва, че тази жена, с която се бе срещала толкова рядко през всичките десетилетия, докато бяха живели заедно в Двореца на пророците, е могла да придобие толкова ясна представа за нещата.
— Не знаех, че съм толкова прозрачна.
— Винаги ми е било тъжно — меко каза Ан, — че толкова красиво и талантливо създание като теб, мисли толкова малко за себе си.
— Защо никога досега не си се опитала да ми го кажеш? Ничи преглътна.
— Ти би ли ми повярвала?
Ничи спря на горната площадка на поредното стълбище, отпуснала ръка върху централната колона от бял мрамор.
— Сигурно не. Нещата се промениха чак когато Ричард ми отвори очите.
— Може би трябваше да говоря с теб и да се опитам да те накарам да мислиш повече за самата себе си — въздъхна Ан. Но винаги съм се опасявала да не ме вземат за твърде мека, което би навредило на авторитета ми. Пък и нима послушниците нямаше да се възгордеят от подобно внимание. Все пак не мога да кажа, че си била чак толкова прозрачна. Все не успявах да проникна в дълбочината на чувствата ти. Бях на мнение, че скромността, която притежаваш, ще ти е от полза за в бъдеще. Оказа се, че съм сбъркала.
— Не съм и подозирала — каза Ничи, потънала в мисли за онова далечно минало.
— Не само с теб се държах на дистанция. Това бе подходът ми и към другите, дори към тези, за които имах високо мнение. Най-голямо доверие имах на Вирна. Така и не й го казах. Вместо това я изпратих на мисия с несигурен завършек, продължила двайсет години. Но само на нея можех да се доверя. Но тя ме намрази, защото й отнех тези две десетилетия.
— Говориш за пътуването й в търсене на Ричард?
— Да — Ан се усмихна на себе си. — Но то беше и пътуването, в което тя откри себе си.
Позволи си да остане в спомените си още миг, преди да се усмихне на Ничи.
— Спомняш ли си, когато тя го доведе? Бяхме се събрали всички в голямата зала, за да приветстваме новото момче. Оказа се, че Ричард е вече мъж.
— Спомням си — отвърна Ничи, като също се усмихна. — Толкова неща се промениха от този ден нататък, направо не е за вярване. Още като го видях, си дадох дума, че ще стана една от неговите учителки.
И тя го направи, макар че впоследствие двамата си размениха ролите.
— Ричард се нуждае от теб сега, Ничи. Точно сега той има нужда от някой до себе си. В тази битка му е необходим партньор. Тежестта е твърде голяма за сам човек. Той се нуждае от жена, която да го обича.
