свой отбор от непобедими мъже, от който всички се страхуваха, пътешественикът по сънищата се изживяваше като владетеля на Джа’Ла д’Джин.
За него това беше повече от игра — беше продължение на неговата личност.
Ничи отвърна поглед от гледката на силите на Императорския орден, които се събираха долу. Повече не можеше да понася гледката или мисълта за кървавите игри, които толкова мразеше. Приглушеният рев стигаше на вълни до нея — натрупана жажда за кръв, която накрая щеше да бъде освободена срещу Народния дворец.
Щом се върна вътре, Ничи изчака Натан да избута тежката врата, за да ги скрие от студената нощ, която се спускаше върху света отвън.
— Трябва да отида да видя гроба на Панис Рал.
Той я погледна през рамо, докато със сила слагаше резето на мястото му.
— Вече го каза. Да тръгваме.
Докато се готвеха да тръгнат, Ан все още се колебаеше.
— Знам колко мразиш да ходиш в тази гробница — каза тя, като го спря за ръката. — Вирна и Ейди ще те чакат. По-добре иди при тях, докато придружа Ничи до гробницата.
Натан й хвърли подозрителен поглед. Готвеше се да отвърне нещо, но тя го изгледа с онзи свой особен поглед. Изглежда, той я разбра.
— Да, това е добра идея, скъпа моя. Двамата с Кара ще отидем да говорим с Вирна и Ейди.
Кожените дрехи на Кара проскърцаха, когато тя скръсти ръце.
— Ще остана с Ничи. В отсъствието на Господаря Рал нейната охрана е мое задължение.
— Предполагам, че Бердин и Найда ще искат да обсъдят с теб някои въпроси, свързани със сигурността на Двореца — настоя Ан и тъй като Кара никак не изглеждаше съгласна с този план, побърза да добави: — Защото когато Ричард се върне, искат да са сигурни, че е направено всичко възможно за осигуряването на неговата безопасност.
Ничи веднага разбра, че Ан цели да остане насаме с нея. Само не й беше ясно защо не го каже директно на Кара. Навярно се съмняваше, че откровеността би свършила работа.
Ничи сложи ръка на кръста на Кара и се наведе към нея.
— Всичко е наред, Кара. Върви с Натан, след малко ще дойдем при вас.
Кара премести поглед от Ничи към Ан.
— Къде?
— В трапезарията, която се намира между покоите на Морещиците и площада за отдавания, нали се сещаш?
— Разбира се.
— Вирна и Ейди ще ни чакат там. Ние ще ви настигнем, след като Ничи огледа гробницата.
Кара се съгласи едва след като Ничи й кимна утвърдително.
Осемнайсета глава
НА ТРЪГВАНЕ НИЧИ УЛОВИ КАК АН ПОГЛЕДНА НАТАН на раздяла. Беше интимен поглед, стоплен от почти детска усмивка, поглед, в който имаше споделено разбиране и обич. Ничи се почувства леко неудобно, че стана свидетел на такъв личен момент. Едновременно с това обаче тя бе разкрила у Ан и Натан качество, което намираше за очарователно. Беше от онези обикновени неща, които всеки би разбрал и оценил.
Беглият поглед към техните чувства й подейства успокоително. Сега тя видя не просто Прелата, от която се бе страхувала през голяма част от живота си, а жена, която таи същите чувства, копнежи и ценности като всички останали.
Докато вървяха обратно по коридора, а Натан и Кара се отдалечиха по стълбището, Ничи погледна Ан.
— Обичаш го, нали.
— Да — усмихна се Ан.
Ничи продължи да я гледа, не знаеше какво да каже.
— Изненадана си — попита Ан.
— Да.
— Е, имаше време, когато и аз самата бих била изненадана.
— Кога се случи? — поинтересува се Ничи.
Ан се замисли.
— Вероятно преди векове. Бях още твърде глупава, твърде заета да бъда Прелат, за да разпозная случващото се точно пред очите ми. Може би съм си мислила, че дългът е на първо място. Но сигурно е само извинение, че съм се държала като глупачка.
Ничи стоеше като онемяла след тези признания.
Като видя изражението й, Ан я погледна развеселено.
— Шокирана си, че и аз съм човек?
— Казано така направо, не звучи много добре — усмихна се Ничи, — но да, предполагам, че на практика е това.
Спуснаха се във вътрешността на Двореца по безкрайно стълбище, прекъсвано на равни интервали от квадратни площадки. Парапетът беше от ковано желязо, усукан като лоза, поддържана от майсторски изработени железни пилони, които имитираха листати клонки.
— Е — въздъхна Ан, — навярно в началото и аз съм била шокирана да разбера, че съм човешко същество. Помня, че се почувствах доста натъжена.
— Натъжена ли? Защо?
— Защото трябваше да призная пред себе си, че голяма част от живота ми е зад мен. Създателят ме благослови с дълголетие, но едва когато застанах на финалната права, разбрах, че малка част от този живот съм живяла истински. — Погледна Ничи, когато стигнаха до една от площадките. — Няма ли да се почувстваш отвратително, ако осъзнаеш, че си пропиляла дълги години, без изобщо да разбереш кои са важните неща в него?
Докато вървяха надолу към следващата площадка, Ничи преглътна горчивината в душата си и призна:
— Изглежда, по това си приличаме.
Продължиха да се спускат мълчаливо, заслушани в шепота на стъпките си. Когато накрая стигнаха най- долу, поеха по широкия коридор направо, без да се отклоняват към страничните галерии. От газениците се носеше парлива миризма.
И двете стени бяха покрити с ламперия от черешово дърво, като всеки панел беше отделен от жълтеникава драперия, завършваща със златен шнур със златни и бели пискюли по края. На равни интервали имаше лампи с отражатели, които обливаха залата с мека светлина.
На всеки втори панел беше окачена картина. Повечето бяха с пищни рамки, сякаш между тях се съдържаха любими и ценени произведения на изкуството.
Макар че темите бяха най-разнообразни — от пейзаж с планинско езеро в късен следобед до селски двор или внушителен водопад, — общото за всички картини беше невероятното боравене със светлината.
Планинското езеро бе скътано между извисяващи се върхове, а светлината идваше някъде отвъд мъгливите планини и пробиваше пътя си през плавно носещите се златисти облаци. Сноп лъчи се разпиляваха по брега. Гората наоколо бе обгърната в плащ от мрак, а насред скалистия хълм, облени в светлина, седяха момче и момиче.
При сцената със селския двор кокошки ровичкаха из паветата на калдъръма, осветени незнайно откъде, без директна слънчева светлина. Така цялата картина изглеждаше невероятно жива.
Ничи никога не бе предполагала, че един селски двор може да е толкова красив. Ето че художникът беше успял да улови красотата му и да я покаже.
Друга картина изобразяваше величествен водопад, който се спускаше от скалист ръб. От тъмните дебри от двете страни на водопада изплуваше арката на естествен каменен мост. Там един срещу друг бяха застанали мъж и жена, осветени от залязващото слънце, което осветяваше величествените планини в
