облече нищо друго.
Поспря пред плътната драперия, която покриваше входа, обърна се и повика с пръст Калан. Искаше да я държи под око. Докато тя се изправяше, Джаганг отхвърли тежкото покривало над входа. Калан погледна встрани и видя новата пленница, доведена като дар за императора, която трепереше върху леглото и притискаше с юмруци одеялото до брадата си. Като повечето хора, предната вечер тя също не беше видяла Калан и остана по-объркана и ужасена да чуе Джаганг да разговаря с призрака в стаята. Калан усети как по нервните окончания на раменете и ръцете й пропълзява внезапна и силна болка — напомнянето на Джаганг посредством яката да не се бави в изпълнението на нареждането му. Без да му позволява да види колко много я боли, тя забърза след него.
Картината, която завари в преддверието, беше озадачаваща. Сестра Улиция се търкаляше по пода и размахваше ръце, като бръщолевеше несвързано между стенанията и крясъците. Сестра Армина се бе навела над нея и следваше движенията й, докато жената се гърчеше неистово. Тя хем се страхуваше да докосне другата жена, хем не можеше да не го направи, уплашена от евентуалната причина за пристъпа. Изглеждаше така, сякаш искаше да вземе Сестра Улиция в прегръдките си и да я утеши, за да не създава бъркотия, която да привлече вниманието на императора. Все още не осъзнаваше, че вече е много късно за това.
Обикновено ако някоя от тях двете беше в агония, то болката беше причинена от Джаганг посредством контрола му върху съзнанието им, но сега и императорът също стоеше и наблюдаваше странната гледка, очевидно без да разбира какво е предизвикало това поведение.
Сестра Армина, вече приведена над жената, която риташе по пода, внезапно забеляза император Джаганг и се свлече още по-ниско на земята в поклон.
— Ваше сиятелство, не знам какво й е. Съжалявам, че е нарушила съня ви. Ще се опитам да я успокоя.
Тъй като Джаганг умееше да прониква в сънищата, нямаше нужда да говори с онези, чиито умове бяха в негова власт. Съзнанието му бродеше на воля измежду най-интимните им мисли.
Сестра Улиция продължаваше да се мята, при което едната й ръка закачи и събори един стол. Пазачите — специално подбраните, защото бяха малцината, които можеха да видят и запомнят Калан — се бяха отдръпнали в кръг около жената, която се търкаляше на пода. Беше им поставена задача да следят Калан да не напуска шатрата без Джаганг. Сестрите не бяха тяхна отговорност. Други пазачи, личната елитна гвардия на Джаганг — огромни свирепи мъже, целите в татуировки и метални нитове, пробиващи плътта им, — стояха безмълвни като статуи до входа. Работата на елитната гвардия беше да следи никой да не влиза в палатката без покана. Те изглеждаха само умерено любопитни към онова, което се разиграваше пред очите им.
В сенките на тъмните ъгли на просторната шатра чакаха роби в тиха готовност да изпълнят всяко желание на императора. Те също почти не реагираха, независимо какво се случваше пред очите им. Те бяха там, за да задоволяват прищевките на императора и толкова. За никого от тях не беше здравословно да привлича внимание върху себе си.
Сестрите — до една магьосници, — бяха личните оръжия на Джаганг, негова собственост, и бяха маркирани с халки през долната устна. Пазачите не отговаряха за тях, освен при изрична заповед.
Джаганг можеше да пререже гърлото на Сестра Улиция, да я изнасили или пък да я покани на чай и неговите елитни гвардейци нямаше дори да мигнат. Ако императорът желаеше чай, робите щяха покорно да му донесат. Ако пред очите им се извършеше кърваво убийство, те щяха да изчакат, докато всичко приключи, и след това щяха да почистят бъркотията, без да отронят и дума.
Когато Сестра Улиция изкрещя отново, Калан осъзна, че жената сякаш не изпитваше болка, както първоначално й се бе сторило. По-скоро изглеждаше като… обладана.
Смразяващият поглед на Джаганг обиколи дузината пазачи:
— Тя каза ли нещо?
— Не, Ваше сиятелство — отговори един от специалната охрана. Останалите войници, онези, които виждаха Калан, потвърдиха с кимане. Елитните гвардейци на императора не оспориха думите на по- низшестоящите пазачи.
— Какво й е? — попита Джаганг Сестрата, която изглеждаше готова да падне на земята и да пълзи в краката му.
Сестра Армина потръпна от гнева в гласа му.
— Нямам никаква представа, Ваше сиятелство, кълна се! Тя посочи с жест далечния край на стаята. — Бях заспала в очакване на момента, в който да мога да ви служа. Сестра Улиция също беше заспала. Събудих се, когато чух гласа й. В началото помислих, че говори на мен.
— Какво казваше? — попита Джаганг.
— Не я разбирам, Ваше сиятелство.
В този момент Калан осъзна, че Джаганг не знае какво е казала Сестра Улиция. Той винаги знаеше какво си казваха Сестрите, какво си мислеха, какво планираха да направят. Той проникваше в сънищата. Бродеше в света на мислите им. Винаги знаеше всичко.
И все пак този път не беше разбрал.
Или, предположи Калан, не искаше да изрече на глас онова, което вече знае. Обичаше да изпитва хората по този начин — като задава въпроси, на които вече знаеше отговорите. Много се ядосваше, когато хванеше някой да лъже. Само преди ден беше избухнал в ярост и бе удушил един нов пленник, който го бе излъгал, че не си е взел храна от подноса с императорската вечеря. Джаганг, който беше не по-малко мускулест от елитните гвардейци, просто стисна измършавялото гърло на мъжа само с една ръка. Останалите роби търпеливо изчакаха императорът да приключи с отвратителното убийство и извлякоха тялото навън.
Джаганг се протегна и изправи на крака Сестрата, като я вдигна за косата с месестия си юмрук.
— Какво става, Улиция?
Очите на жената се въртяха, устните й мърдаха, а езикът й безцелно се стрелкаше в отворената й уста.
Джаганг я хвана за раменете и силно я разтърси. Главата й се разклати напред-назад. Калан си помисли, че така спокойно може да й счупи врата. Де да станеше това… Щеше да има една Сестра по- малко, за която да се безпокои.
— Ваше сиятелство — каза Сестра Армина с поверителен тон, сякаш даваше дискретен съвет, — нуждаем се от нея. — Когато императорът й хвърли кръвнишки поглед, тя добави: — Тя е играчът.
Джаганг осмисли думите на Армина, като никак не изглеждаше доволен от чутото, но все пак не го оспори.
— Първият ден… — простена Сестра Улиция.
Джаганг я дръпна по-близо до себе си.
— Първият ден на какво?
— Зимата… зимата… зимата — смънка Сестра Улиция.
Джаганг плъзна сърдит поглед по физиономиите около себе си, сякаш искаше от тях обяснение. Един от войниците вдигна ръка към входа на шатрата.
— Вече е утро, Ваше сиятелство.
Джаганг впери в него гневен поглед.
— Какво?
— Ваше сиятелство, вече е утрото на първия ден от зимата.
Джаганг пусна Сестра Улиция. Тя се строполи тежко върху килимите, които покриваха пода.
Императорът се бе втренчил във входа.
— Значи за това става дума.
Отвън, през малката цепнатина в единия край на тежкото покривало на входа, Калан можеше да види първите цветни проблясъци в небето. Тя забеляза и множеството елитни гвардейци, които винаги стояха плътно около Джаганг. Никой от тях не можеше да види Калан — те нямаха никаква представа за нейното съществуване. Въпреки това специалните пазачи вътре в шатрата я виждаха прекрасно. И щяха да я причакват и навън, размесили се с елитната гвардия на Джаганг. Тяхната работа беше да внимават Калан никога да не излиза от шатрата сама.
