На пода Сестра Улиция нареждаше като в транс:
— Една година, една година, една година.
— Една година какво? — изкрещя Джаганг.
Неколцина от мъжете наблизо се дръпнаха назад. Сестра Улиция седна. Започна да се люлее напред- назад.
— Започва отново. Годината започва отново. Започва отново. Една година. Трябва да започне отново.
Джаганг вдигна поглед към другата Сестра.
— Какви ги ломоти тя?
— Не съм сигурна, Ваше сиятелство — разтвори ръце Сестра Армина.
Погледът му потъмня.
— Това е лъжа, Армина.
И малкото цвят, който беше останал по лицето на Сестра Армина, изчезна. Тя прехапа устни.
— Имах предвид, Ваше сиятелство, че не се сещам за какво друго би могла да говори освен за кутиите. В крайна сметка тя е играчът.
Джаганг нетърпеливо изкриви уста.
— Но ние знаехме, че разполагаме с една година още по времето, когато Улиция задейства кутиите. — Той протегна ръка към платото, което се извисяваше над тях. — Точно след като Калан ги взе от двореца, там, горе.
— Нов играч! — извика със затворени очи Сестра Улиция, сякаш, за да го поправи. — Нов играч! Годината започва отново!
Джаганг изглеждаше искрено изненадан от думите й.
Калан се зачуди как пътешественикът по сънищата може да остане изненадан от нещо такова. Обаче по някаква причина той явно беше неспособен — поне в момента — да използва способностите си върху Сестра Улиция. Освен ако просто не играеше номер. Джаганг не винаги разкриваше точно онова, което знаеше, и онова, което не му бе известно. Калан никога не бе усещала, че той може да чете мислите й, но винаги бе достатъчно предпазлива да смята, че той може би иска тя да си мисли точно това. А ако през цялото време той знаеше всяка нейна мисъл?
Все пак не му се вярваше. Не можеше да определи какво я караше да мисли, че той не можеше да използва способността си да влиза в нейните сънища. По-скоро това беше някакво усещане, основаващо се върху натрупването на редица дребни подробности.
— Как е възможно да има нов играч? — попита Джаганг с тон, който накара Сестра Армина да трепери още повече.
Наложи й се да преглътне два пъти, преди да успее да проговори:
— Ваше сиятелство, ние не разполагаме с… всичките три кутии. Имаме само две. В крайна сметка има и трета — тази, която беше у Тови.
— Имаш предвид кутията, която беше открадната, защото вие, глупави кучки, изпратихте Тови сама, вместо да я задържите при себе си.
Беше гневно обвинение, не въпрос.
Сестра Армина, на ръба на паниката, обвинително насочи пръст към Калан:
— Вината е нейна! Ако тя се беше придържала към инструкциите ни и беше донесла всичките три кутии едновременно, нямаше да се разделим и трите кутии щяха да са при нас. Но тя се провали и не успя да донесе и трите. Вината е нейна!
Сестра Улиция беше казала на Калан да скрие и трите кутии в раницата си и да ги донесе. Но трите не се събраха и тя донесе първо едната, като възнамеряваше да се върне за останалите. Сестра Улиция остана, меко казано, недоволна. Преби Калан почти до смърт, задето не успя да направи невъзможното и да събере кутиите в раница, която не беше достатъчно голяма.
Калан не си даде труд да каже нещо в своя защита. Отказа да се принизи дотолкова, че да се опита да даде разумно обяснение на хора, които не се вслушваха в разума.
Джаганг погледна през рамо към Калан. Тя отвърна на погледа му с безизразно спокойствие. Той отново се обърна към Сестра Армина:
— И какво от това? Сестра Улиция вкара кутиите в играта, това означава, че тя е играчът.
— Още един играч! — изкрещя Сестра Улиция от пода между тях. — Сега има двама играчи! Годината започва отначало. Това е невъзможно! — Улиция внезапно протегна ръце. — Невъзможно!
Ръцете й уловиха празното пространство.
Тя тежко седна на пода, като дишаше трескаво. Треперещите й ръце покриха лицето й, сякаш случилото се току-що я бе съкрушило. Джаганг се извърна настрани, потънал в мисли.
— Може ли двама души да вкарат кутиите в играта едновременно? — запита той сам себе си.
Очите на Сестра Армина се въртяха трескаво. Тя, изглежда, не беше сигурна дали от нея се очаква да отговори. Накрая реши да мълчи.
Сестра Улиция разтърка очи.
— Той изчезна.
Джаганг се наведе намръщен над нея.
— Кой е изчезнал?
— Видях лицето му. — Тя направи неопределен жест. — Беше ей тук и ми говореше, но после изчезна. Не знам кой беше той, Ваше сиятелство.
Жената изглеждаше дълбоко потресена.
— Какво видя? — попита Джаганг.
Сякаш разтърсена от внезапен удар, тя скочи на крака. Очите й бяха облещени и пълни с болка. От ухото й се процеждаше струйка кръв.
— Какво видя? — повтори Джаганг.
Калан и преди го бе виждала да причинява болка на Сестрите. Независимо дали преди малко е могъл да влезе в съзнанието на Сестра Улиция или не, беше ясно, че сега не му е проблем.
— Един — задъхано подхвана Улиция, — който стоеше ей тук, в шатрата, Ваше сиятелство. Каза ми, че има нов играч и заради това годината трябва да започне отначало.
— Нов играч за силата на Орден? — сключи вежди Джаганг.
Сестра Улиция кимна, сякаш се страхуваше да го признае.
— Да, Ваше сиятелство. Още някой е вкарал кутиите на Орден в играта. Ние сме предупредени, че годината трябва да започне отначало. Сега разполагаме с една година, считано от днес — първия ден на зимата.
Джаганг се отправи към входа, потънал в размисъл. Двама от елитните гвардейци дръпнаха двойните завеси пред него и той прекрачи прага, без да спира. Калан знаеше, че ако не остане плътно до него, за да му е подръка, болката ще дойде почти веднага и затова го последва, преди да й бъде напомнено. Улиция и Армина зад нея бързаха да не изостанат.
Огромните мъжаги от елитната гвардия пред шатрата отстъпваха встрани, за да сторят път на императора. Другите войници — специалните пазачи на Калан — ги следваха плътно.
Докато вървеше подир Джаганг в студената утрин, Калан търкаше ръце една в друга, за да се стопли. На запад се издигаше стена от тъмни облаци. Дори през вонята на лагера тя успя да помирише дъжда, натежал във влажния въздух. Тънките облаци, бягащи на изток, бяха окъпани в кървавочервено от изгрева на първия ден на зимата.
Джаганг стоеше безмълвен, загледан в огромното плато в далечината. Най-отгоре се извисяваше Народният дворец. Макар наистина да беше дворец, всъщност беше цял град — лоното на мощта на Д’Хара. Този град оставаше последният пост на съпротива срещу жаждата на Императорския орден да властва над света и да наложи своите правила на човечеството. Армията на Ордена заливаше безкрайната равнина Азрит като отровно черно море, погълнало платото и изолирало го от всяка надежда за помощ или спасение.
Първите лъчи от светлината на изгрева вече галеха далечния дворец, като позлатяваха неговите мраморни стени, колони и кули. Прекрасна гледка, от която човек оставаше без дъх. За всички от Ордена обаче дворецът с цялата му красотата, все още недокосната от развратните им ръце, предизвикваше само
