достатъчно припаси, за да завършат тази война.
— Изглежда не разбираш добре — поклати глава Ничи. — Ако не можеш да заловиш и разбиеш силите на Д’Хара, няма как да спечелиш войната. В Стария свят, както навсякъде, има хора, които жадуват да живеят живота си, както сами намерят за добре. Вредом из Стария свят има такива, които с готовност ще се обърнат срещу Ордена.
Вземи например Алтур’Ранг. Бях там, когато падна. Под управлението на Императорския орден той бе място на повсеместно страдание. Сега, когато тези окови са отхвърлени, животът процъфтява. Други ще видят тази промяна и ще пожелаят и те да имат собствен живот. Да процъфтяват.
Джаганг изглеждаше възмутен от тези думи.
— Да процъфтяват? Тези хора ги очаква сигурна смърт. Орденът справедливо наказва онези, които се отричат от дълга си към ближния. Наказанието им заради проявения егоизъм ще се помни с хилядолетия.
— А Д’Хара? Вълците, пуснати срещу стадото ти? Тях няма лесно да премахнеш. Ще продължат да отслабват хватката на Ордена. Ще продължат да преследват онези, изпратили войната далеч на север, и да изкореняват самата сърцевина на Братството на Ордена.
— Скъпа — ухили се Джаганг, — никога не си била по-далеч от истината. Забравяш кутиите на Орден.
— Само две от тях са у теб.
— Засега. Но ще ги имам и трите. И когато това стане, ще пусна силата на Орден да изпълнява волята ни. Тогава всякакъв отпор ще бъде погълнат от огнения порой на праведната ни кауза. Ще използвам силата на Орден да овъгля плътта на всеки от онези войници на Д’Хара, за да могат после да умрат в бавна, мъчителна агония. Преследвани от силата на Орден, няма да има място, където да се скрият. Писъците им ще бъдат звукът на сладкото възмездие за нашите хора, които сега страдат от бруталността им. Освен това ще се погрижа всеки един от онези неверни предатели от Алтур’Танг да се гърчи, задето е предал учението ни.
Силата на Орден ще служи на каузата на Братството на Ордена и накрая ще прекърши верните на Д’Хара… независимо къде се намират.
Лично ще превърна костите на Ричард Рал в пепел. Той е обречен, но още не го осъзнава.
Зловещата усмивка на Джаганг накара Ничи да настръхне.
— Преди това обаче — продължи той с явно удоволствие искам да живее достатъчно дълго, за да види всичко, за да познае истинското страдание. Знаеш колко обичам да оставям онези, които ми се противопоставят, да живеят, за да понесат болката на истинското страдание. — Тук гласът му премина в ръмжене. — За тази цел държа нещо много, много скъпо за Ричард Рал. Когато освободя силата на Орден, най-накрая ще мога да му причиня болка, която дори не може да си представи. Страданието ще сломи духа му, самата му душа, още преди да съм смазал тялото му.
Ничи знаеше, че Джаганг говори за Калан, но не смееше да го изрече на глас. Наложи се да вложи цялата си воля, за да не я погледне, да не се издаде.
— Ние ще победим — заяви той. — Давам ти възможност да се върнеш при мен, в редиците на Ордена. В крайна сметка нямаш друг избор, освен да приемеш волята на Създателя. Време е да поемеш моралната отговорност към ближните си.
Още от мига, в който прекрачи територията на лагера, Ничи знаеше, че няма шанс да избегне неизбежното. Никога вече нямаше да види Ричард или свободата.
— Нищо не можеш да постигнеш с детинското си увлечение по Ричард Рал — махна презрително с ръка Джаганг.
Ничи знаеше какво ще последва, ако откаже да се подчини на волята му и не приеме предложението му. Той щеше да направи всичко много по-мъчително.
Сега обаче тя имаше контрол върху живота си и нямаше да се откаже от него току-така.
— Ако наистина смяташ да превърнеш Ричард Рал в прах — каза тя възможно най-снизходително, — ако наистина за теб той е просто маловажен проблем, защо толкова се интересуваш от него? — повдигна предизвикателно вежда тя. — Най-вече защо толкова ревнуваш от него?
С пламнало лице Джаганг я сграбчи за гърлото. Подхвана я с вик и я хвърли на леглото. Ничи си пое рязко въздух, миг преди той да се стовари върху нея. Възседна я през корема, после се наведе встрани и взе нещо. Тя едва дишаше под тежестта му.
Месестата му ръка сграбчи лицето й, за да не може да се извърти, макар тя да не направи опит да се съпротивлява. С двата пръста на другата си ръка издърпа долната й устна. Проблесна наострено шило, което той промуши през устната й, след което го завъртя, за да разшири дупката. Рукнаха сълзи. Ничи не смееше да помръдне, за да не се отпори цялата й устна.
Джаганг извади шилото й промуши на негово място златна халка.
Приведе се и я затвори със зъби.
— Ти си моя — изсъска. — Докато не реша, че искам да умреш, животът ти ми принадлежи. Най-добре да заличиш от съзнанието си Ричард Рал. Когато приключа с теб, ще те предам на Пазителя заради предателството ти.
Изправи се и я зашлеви. Зъбите й изтракаха от силата на удара.
— Край на разврата ти с Ричард Рал. Скоро ще започнеш да си признаваш, че всичко е било, за да ме накараш да ревнувам, докато на практика през цялото време си искала да се върнеш в леглото ми. Нали така?
Ничи го погледна апатично. Получи юмрук в лицето.
— Признай си!
Тя събра всичките си сили, за да успокои гласа си.
— Не можеш да накараш някого да те обича, като го пребиваш.
— Ти ме принуждаваш да те удрям! Ти си виновна! Нарочно казваш неща, които ще ме ядосат. Нямаше да ти посягам, ако не ме предизвикваше непрекъснато. Вината е изцяло твоя.
И сякаш за да подсили думите си, й нанесе още два тежки удара. Тя се опита да не обръща внимание на болката — доколкото можеше. Знаеше, че това е само началото.
Вдигна поглед към него. Не каза нищо. Достатъчно пъти се бе намирала под него и много добре знаеше какво следва.
Вече бе започнала да се пренася в онова закътано местенце в съзнанието си. Не обръщаше внимание на мъжа отгоре й, който не преставаше да я удря. Извъртя поглед към тавана. Почти не усещаше дъжда от юмруци. Болката достигаше само тялото й — там някъде далеч.
Започна да диша през балончета кръв.
Съзнаваше, че той я съблича, че огромните му ръце я опипват, но успяваше и това да игнорира.
Докато Джаганг я налагаше, възсядаше и разтваряше насила краката й, тя си мислеше за Ричард, за това как той винаги се бе отнасял към нея с уважение.
Когато истинският кошмар настъпи, вече се бе пренесла другаде.
Двайсет и четвърта глава
РЕЙЧЪЛ ИЗБЪРСА ПОТТА ОТ ЧЕЛОТО СИ с опакото на ръката си. Знаеше, че веднага щом спре да се движи, ще й стане студено, но в момента се потеше. Не можеше да остави работата си, защото бързаше. Съзнаваше, че през нощта ще трябва все пак да си почине, но въпреки това изпитваше нужда да бърза, така че продължи трескаво да строи подслона си.
Не искаше да си помисля какво ще й се случи, ако не побърза.
Боровите клони, които бе насякла и подпряла о ниската каменна преграда, щяха да спрат част от студения вятър. Подпряла ги бе с изсъхнали кедрови съчки, намерени наблизо. Не беше лесно да се режат пресни борови клони с нож. Чейс я научи как да си прави заслон. Сигурно нямаше да е особено очарован от този, но това беше най-доброто, на което бе способна, без да разполага дори с малка брадва. Или поне толкова имаше желание да направи. Най-много от всичко искаше да бърза.
Спъна коня си наблизо, след като го остави да се напие до насита от близкото поточе. Постара се да му остави достатъчно дълго въже, че да може да пасе от рядката трева покрай брега.
