най-накрая се възстанови. Тя се опита да прогони от ума си нещата, които видя и чу, за да не й прилошее. Вместо това се съсредоточи върху настоящето и бъдещето.
Обърна се да вдигне меха с вода от пода. Ничи я стисна леко за другата ръка, изглежда, от страх да не загуби човешкото съчувствие, събрано в този допир.
— Ето — прошепна Калан едва доловимо и опря меха до устните й. Петна засъхнала кръв покриваха лицето и косата й.
Ничи продължаваше да държи леко ръката на Калан, но не реагира.
— Пий — насърчи я Калан, — вода е.
Ничи не направи усилие. Калан навлажни с няколко капки нацепените й устни. Ничи преглътна, после извърна глава с болезнен вик.
— Шшш — настоя Калан. — Знам, че боли, но се опитай да не викаш. Трябва да се опиташ да изпиеш няколко глътки. Имаш нужда от вода. Когато си ранена, тялото ти се нуждае от вода, за да оздравее.
Имайки предвид колко я бе душил, докато я насилваше яростно, цяло чудо бе, че Джаганг не бе строшил гръкляна й. Мощните му ръце бяха оставили след себе си ярки синини, и то не само по шията.
Сините очи на Ничи бавно се отвориха и потърсиха лицето на Калан, която седеше на пода до леглото. Беше приведена към Ничи и се опитваше да шепне, за да не я чуят хората пред спалнята. Не искаше никой да чуе, че говори с Ничи. Ничи от своя страна бе предпочела Джаганг да не разбира, че тя вижда Калан. Самата Калан смяташе за мъдро никога да не се казва на врага повече, отколкото е абсолютно наложително, а Ничи очевидно споделяше това мнение.
Колкото и неудобно бе да се протяга към леглото, Калан не смееше да се отдели от килима. Знаеше какви биха били последствията, ако стане, когато Джаганг й е казал да седи на пода.
По линията на скалпа на дясното слепоочие на Ничи имаше открита рана, която продължаваше да кърви. Яростен удар на обсипания с пръстени юмрук на Джаганг бе откъснал кожа. Калан взе парче плат, сгъна го и нежно го притисна върху раната, като се опита да залепи висящата кожа на мястото й и да спре кървенето. Само за миг платът прогизна с кръв. Колкото и да желаеше да помогне, нямаше какво повече да направи, освен да се опитва да спре кървенето и да й даде няколко капки вода.
Раната от златната халка на долната устна на Ничи продължаваше леко да кърви на малка ивица, която се стичаше по брадата отстрани на шията, но не беше толкова сериозна, колкото на челото, така че Калан не се занима с нея.
Отмести внимателно една руса къдрица от лицето на Ничи.
— Толкова съжалявам за онова, което ти причини.
Ничи кимна едва забележимо, а челюстта й потрепери леко от усилието да сдържи сълзите.
— С цялото си сърце исках да го спра — прошепна Калан.
Ничи избърса с върха на пръста си сълзата, която се стичаше по бузата на Калан.
— Нищо не можеше да направиш — изрече с усилие тя. Нищо.
Гласът й бе слаб, но бе запазил частица от предишното изящество. Глас, който идеално подхождаше на всичко останало в нея. Калан не си бе представяла, че е възможно такъв прекрасен глас да носи такова справедливо презрение, каквото бе демонстрирала към Джаганг.
— Никой нищо не може да направи — прошепна Ничи и притвори клепачи. — Освен може би Ричард.
Калан огледа за миг внимателно лицето й.
— Наистина ли мислиш, че Ричард Рал може да направи нещо?
— Извинявай — усмихна се Ничи на себе си. — Не осъзнах, че съм го казала на глас. Къде е Джаганг?
Калан вдигна парцалчето и видя, че раната отдолу е престанала да кърви.
— Не го ли чу, като излезе? — попита тя и махна окървавения плат.
Ничи поклати леко глава. Калан отново вдигна меха с вода. Ничи кимна. При всяка глътка лицето й се разкривяваше, но продължи да пие.
— Ами — каза Калан, когато Ничи спря да пие, — някой го извика. Отиде до входа и някакъв мъж му каза нещо приглушено. Не можах да чуя всичко, ставаше дума за нещо, което са намерили. Джаганг се върна и се облече. Съдейки по бързината, с която скочи в дрехите си, изглежда, нямаше търпение да види, каквото са открили. Каза ми да не мърдам от мястото си. После качи коляно на леглото, наведе се над теб и прошепна, че съжалява.
Ничи се засмя приглушено, но замлъкна от последвалата болка.
— Той е неспособен да изпитва съжаление към никого, освен към самия себе си.
— Несъмнено — отвърна Калан. — Както и да е, обеща да доведе някаква Сестра да те лекува. Прокара ръка по лицето ти и повтори, че съжалява. После спря и те погледна разтревожено. Приведе се още по- близко и каза: „Моля те, Ничи, не умирай.“ После изскочи навън и ми каза да не мърдам от пода.
Не знам кога ще се върне, но предполагам, че поне Сестрата ще дойде всеки момент.
Ничи кимна, но, изглежда, не я интересуваше дали ще я излекуват. Калан донякъде разбираше желанието й по-скоро да потъне във вечен мрак, отколкото да се изправи пред онова, което щеше да представлява животът й отсега нататък.
— Ужасно съжалявам, че те е заловил, но нямаш представа колко е прекрасно и някой друг да ме вижда, някой, който не е от тях.
— Представям си.
— Джилиан каза, че те е виждала и преди. С Ричард Рал. Разказа ми малко за теб. Наистина си толкова красива, колкото те описа.
— Някога майка ми казваше, че красотата е от полза само на развратниците. Може би е била права.
— А може би просто ти е завиждала. Или е била глупава.
Ничи се усмихна толкова широко, сякаш щеше да избухне в смях.
— По-скоро последното. Тя мразеше живота.
Калан отмести поглед и подхвана някакъв конец от кувертюрата.
— Значи познаваш Ричард Рал добре?
— Доста добре.
— Влюбена ли си в него?
Ничи се извърна и дълго гледа Калан право в очите.
— Не е толкова просто. Имам задължения.
— Разбирам — усмихна се леко Калан. — Зарадва се, че Ничи не се опита да я излъже.
— Имаш прекрасен глас, Калан Амнел — прошепна Ничи, без да отделя очи от нея. — Наистина.
— Благодаря ти, но на мен не ми се струва особено прекрасен. Понякога имам чувството, че съм като крякаща жаба.
— Никак даже — усмихна се Ничи.
— Значи ме познаваш? — смръщи чело Калан.
— Не съвсем.
— Но знаеш името ми. Знаеш ли нещо за мен? За миналото ми? Коя съм аз наистина?
Сините очи на Ничи я огледаха с любопитство.
— Само каквото съм чувала.
— И какво е то?
— Че си Майката Изповедник.
Калан премести кичур коса зад ухото си.
— И аз така разбрах.
Погледна отново към входа, платнището беше спуснато, а гласове не се чуваха. Обърна се пак към Ничи.
— За съжаление не знам какво означава това. Аз самата не знам много за себе си. Сигурно разбираш, че е доста неприятно. Толкова се потискам, че не мога да си спомня нищо…
Гласът на Калан замря, защото Ничи притвори очи в неистова болка. Не можеше да диша. Калан сложи ръка на рамото й.
— Дръж се, Ничи. Моля те, не се предавай. Всеки момент ще дойде Сестра да те лекува. И мен са ме
