мисли за ръката ми и дишай бавно.
Дишането на Ничи се забави. Изглежда, най-накрая получаваше въздуха, от който отчаяно се нуждаеше. Калан продължи да разтрива леко корема й точно под ребрата и да я кара да не бърза. През цялото време Ничи стискаше здраво другата й ръка. Не след дълго кризата отмина и Ничи дишаше малко по-свободно. Нуждаеше се обаче от повече помощ, отколкото Калан можеше да й даде. Къде се бавеха Сестрите?
— Ничи, може да нямаме повече възможност да говорим, но не се предавай. Тук има един човек, който според мен ще направи нещо.
Ничи преглътна внимателно.
— За какво говориш? Какъв човек?
— Той е играч на Джа’Ла. Нападател в отбора на командир Карг.
— Карг — изрече с отвращение Ничи. — Познавам го. Гнусните неща, които причинява на жените, надминават дори Джаганг. Карг е извратено животно. Стой далеч от него.
— Искаш да кажеш, ако на следващия бал ме покани на танц, да гледам да откажа? — повдигна въпросително вежда Калан.
— Най-добре — усмихна се Ничи.
— Както и да е, в този нападател от отбора на Карг има нещо особено. Той ме познава. Виждам го в очите му. Трябва да видиш как играе Джа’Ла.
— Мразя Джа’Ла.
— Не за това говоря. Той е различен. Той е… опасен.
— Опасен? Как така опасен? — смръщи се на Калан Ничи.
— Струва ми се, че замисля нещо.
— Какво например?
— Не знам. Не иска никой в лагера да го разпознае.
— Ти откъде знаеш?
— Дълга история, но е намерил начин никой да не го разпознае. Изрисувал е на лицето си и лицата на всички в отбора безумни фигури с червена боя — започна Калан и се приведе леко. — Може да е наемен убиец или нещо такова. Може пък да възнамерява да убие Джаганг.
Ничи притвори очи отново, загубила интерес.
— На твое място не бих възлагала много надежди.
— Докато не му видиш очите.
Калан искаше да зададе на Ничи още хиляди въпроси, но чу да се приближават гласове. После женски глас освободи слугата пред входа.
— Мисля, че Сестрата идва — стисна ръката на Ничи Калан. — Бъди силна.
— Не мисля…
— Бъди силна заради Ричард.
Ничи я погледна изненадано, неспособна да говори.
Калан бързо се отдалечи от леглото. Платнището на входа се вдигна, влезе Сестра Армина, която влачеше Джилиан след себе си.
Двайсет и шеста глава
— КАКВО ОЧАКВАШ ДА СТОРЯ? — попита Вирна, докато минаваха покрай димяща факла в желязна скоба. — Да извикам Ничи от небитието?
— Очаквам да разбереш къде са отишли двете с Ан — каза Кара. Независимо от неприкритата нападка от страна на Морещицата, Вирна искаше да открие Ничи и Ан не по-малко от нея. Просто не го обявяваше на всеослушание.
Червената кожена дреха на Кара се открояваше като кръв на фона на целомъдрено белите мраморни стени. Настроението на Морещицата, което бе сякаш в тон с цвета на облеклото й, продължаваше да се влошава с напредването на деня и все още безрезултатното търсене. Още няколко Морещици следваха на известно разстояние заедно с отряд елитни гвардейци — охраната на Двореца. Ейди също бе недалеч, докато Натан вървеше най-отпред сам.
Вирна разбираше прекрасно чувствата на Кара и те по странен начин я развеселяваха. Ничи не беше просто човек, когото Ричард й бе поверил да опази. Беше й приятелка. Не че Кара някога би го признала, но опустошителната й ярост го доказваше. Подобно на Морещицата, Ничи също бе прекарала дълги години в служба на тъмна кауза. И двете се бяха завърнали от бездната благодарение на Ричард.
Не виковете и крясъците на Морещиците тревожеха Вирна, а мигът, в който въпросите им станеха тихи и отсечени. Тогава тръпки я побиваха. Това означаваше, че са в стихията си и че очакват да получат отговори. На Вирна й се щеше наистина да има такива.
Разбираше яда на Кара. Самата тя бе не по-малко изплашена и озадачена какво можеше да се е случило на Ничи и Ан. Знаеше обаче и че с повтаряне на едни и същи въпроси и настояване за отговор нямаше да ги получат, нито пък щяха да върнат двете изчезнали жени. Отдавна бе стигнала до извода, че когато не виждат друг изход, Морещиците просто разчитат на основното, на което са научени.
Кара спря с ръце на кръста и обгърна с поглед мраморната зала. Отзад стотина гвардейци спряха рязко, за да не застигнат водачите. Екът от удрящи по камък ботуши постепенно заглъхна. Няколко войници стояха в готовност с натегнати, украсени с червени пера, стрели на арбалетите. Вирна усети, че се изпотява от вида на стрелите. Почти си пожела Натан никога да не ги беше намирал. Почти.
Наглед безкрайният лабиринт от зали зад тежковъоръжените войници бе празен и утихнал, с изключение на съскането на факлите. Кара сбърчи за миг чело замислено, после отново се огледа. Вече за четвърти път след изчезването на Ан и Ничи миналата нощ слизаха в залите, които водеха към гробниците. Вирна просто не разбираше върху какво точно размишлява Морещицата. Празните тунели си бяха празни тунели. Едва ли очакваше двете изчезнали жени да се отделят от мраморните стени.
— Сигурно са отишли някъде другаде — заключи Вирна, макар че никой не ги бе виждал.
— Къде например? — обърна се Кара.
Вирна вдигна ръце и ги остави да тупнат в полата й.
— Не знам.
— Мястото голямо — обади се Ейди. На светлината на факлите напълно белите очи на магьосницата изглеждаха притеснително, напълно прозрачни.
Вирна посочи притихналата галерия.
— Кара, часове наред обикаляхме тези зали и сега, както и предишния път, а и още първия. Очевидно са празни. Ничи и Ан трябва да са нейде другаде из двореца. Тук само си губим времето. Съгласна съм, че трябва да ги намерим, но не тук трябва да търсим.
Очите на Кара засвяткаха със син огън.
— Били са тук.
— Да, сигурна съм, че е така. Но както сама каза, са били. Сега да виждаш следа от тях? Аз не. Без съмнение си права, че са били тук. Но е също толкова очевидно, че след това са отишли някъде другаде — въздъхна припряно Вирна. — Губим ценно време в обикаляне из празни зали.
Всички останаха на място, докато Кара направи няколко крачки навътре в залата. Върна се и отново сложи ръце на кръста.
— Тук нещо не е наред.
Натан, който стоеше сам най-отпред, вглъбен в собствените си мисли, се обърна към тях с неочаквано любопитство.
— Наред? Как така не е наред?
— Не знам — призна Кара. — Не мога да кажа точно, но усещам, че тук нещо не е както трябва.
— Нещо като… като остатъчна магия или нещо такова? Вирна разпери ръце в очакване на обяснение.
— Не — махна с ръка Кара. — Нищо подобно. Струва ми се, че нещо не е наред — не знам какво точно, но нещо.
— Мислиш, че нещо липсва? Украса, предмети, нещо от този род?
