в лагера с мен и другите две Сестри, но изпрати хора да търсят Джилиан. Накрая я намериха и докараха. Джаганг я използва, за да ме подчини на желанията си. Зави, че ако не изпълнявам, каквото ми се каже и го ядосам, ще и причини ужасни неща.
— Той няма милост.
Калан кимна.
— След онова, което направих, Джаганг осъзна, че му трябват хора, които ме виждат, и претърси целия лагер. Намери неколцина. От тях останаха трийсет и осем.
— Искаш да кажеш, че са били повече? — погледна я Ничи.
— Да.
— И какво им се случи?
— Използвам всяка възможност да ги убивам — погледна я твърдо Калан.
— Много добре — усмихна се Ничи широко.
Калан се усмихна заедно с нея, но внезапно усмивката й угасна.
— Ако убия още някой обаче, ще последват мъчения за Джилиан.
По лицето на Ничи се изписа не по-малка загриженост за Джилиан.
— Не се съмнявай в думите му. Ще го направи, без да му мигне окото.
— Знам. Имаш ли представа защо само някои могат да ме виждат, а повечето не? Дали наистина е аномалия, както твърди Сестра Улиция?
— Сестрите използваха лавинния огън срещу теб. Това заклинание те заличи от спомените на всички. Ричард разбра, че магията има слабо място и…
— Ето виждаш ли? Отново Ричард се намесва в живота ми — поклати глава тя. — Понякога не знам дали това е за добро. — Ничи не отговори, така че тя я подкани да продължи. — Е, как изобщо е открил слабото място?
— Дълга история. Общо взето, се опитвахме да намерим начин за противодействие на лавинния огън.
— Опитвали сте се да ми помогнете? Но нали каза, че не си ме спомняш? Защо ще го правите, ако никой не ме помни?
Когато Ничи се опита да се обърне по гръб, борейки се за въздух, Калан каза:
— Извинявай, знам, че те затрупвам с въпроси, но просто…
— Опитвахме се да сложим край на вредите, които тази магия нанасяше на всички — успя да изрече накрая Ничи след поредния болезнен спазъм. — Проблемът е много по-мащабен, не става въпрос само за това, че хората са забравили теб. Лавинният огън е оплел всички ни в мрежата си. Ако излезе от контрол, може да унищожи живота по принцип.
Калан се упрекна наум, че си е позволила да си въобрази, че Ричард Рал всъщност се е опитвал да спаси нея; че може би я познава и тя значи нещо за него.
— Докато хвърлях верификационна мрежа — обясни Ничи, Ричард забеляза в магията уникални комбинации, които му подсказаха, че е замърсена. Това обясняваше много неща. Трябва да прекратим действието на лавинния огън, защото освен че кара всички да те забравят, тя причинява и много по-големи щети.
— Какви например?
Ничи млъкна и си пое дъх с усилие, като потръпваше от болка.
— Понеже магията е замърсена, разрушителният й ефект се разрасна в неочаквани посоки. Опасяваме се, че ако не бъде спряна, ще унищожи съзнанието на онези, които са под нейно влияние. Мисля, че това замърсяване е причината магията да не действа според очакванията. В резултат на това има изолирани случаи на хора, които, изглежда, не са засегнати.
— А какво правя аз в центъра на всички тези събития?
В настъпилата тишина Калан чуваше съскането на газената лампа. Долитащите от лагера звуци сякаш идваха от друг свят.
— Сестрите насочиха магията срещу теб, за да те изпратят незабелязано в Двореца да им донесеш кутиите на Орден. Ключът към кутиите е „Книгата на преброените сенки“. Трябвал им е Изповедник, който да прецени дали книгата, която използват, е фалшификат или истинско копие. Оказала се е истинска.
Калан знаеше, че има и още, но по някаква причина Ничи заобикаляше някои неща.
— Де да можех да поговоря с Ричард Рал. Дали той би могъл да ми даде някои отговори.
— Би било добре да се срещнете. Но на този етап изглежда малко вероятно.
Калан искаше да попита дали някога е имало по-голяма вероятност. Помисли си, че Ничи току-що й е разкрила повече, отколкото съзнава или е възнамерявала.
— Съжалявам, че трябва да го кажа, но мисля, че двете с теб едва ли ще доживеем да видим края на тази война. Все пак мислиш ли, че Ричард Рал ще може да спре тази лудост? Поне заради другите.
— Не знам, Калан. Мога само да ти кажа, че единствено той е способен да го стори.
Калан хвана отново ръката на Ничи.
— Тогава, ако наистина е способен, надявам се да те спаси. Ти трябва да бъдеш с него. Ти го обичаш.
Ничи стисна очи. Извърна лице, за да прикрие появилата се сълза, която си проправи път през петната засъхнала кръв.
— Прости ми — обади се Калан. — Не трябваше да говоря така. Сигурно ужасно ти липсва.
— Не — процеди едва Ничи и поклати глава, — не е това. Просто причиненото от Джаганг е болезнено, това е. Не мога да дишам. Мисля, че ребрата ми са счупени.
— Така е. Поне някои от тази страна. Чух как изпукаха, като те удари. Ако имах нож, щях да кастрирам този изверг.
— Вярвам, че си способна да го направиш, Калан Амнел — усмихна се Ничи. — За мен е прекалено късно, но ако ти се отдаде възможност, гледай да го направиш, преди да започне с теб.
— Ничи, не се отчайвай.
— Нямам кой знае на какво да се надявам.
— Напротив. Докато има живот, има и възможност да променим нещата за добро. В крайна сметка нали ти и Ричард сте пуснали кутиите в действие?
— Аз го направих. От името на Ричард.
— А какви са тези кутии всъщност? Как е възможно да има магическа сила, чиято цел е просто така да може да, да… не знам, да изкорени всякакъв отпор и да властва над света?
— Не това е целта им. Били са създадени за противодействие на лавинния огън.
В този миг Калан осъзна, че Ричард Рал наистина се е опитвал да й помогне. Дори сега да се опитваше да спаси други от ефекта на магията, той бе открил онова слабо място, което поразяваше другите, едва след като вече се е опитвал да намери начин да възвърне паметта на Калан.
Поради затрудненото дишане Ничи изпадна в пристъп на кашлица, която очевидно бе невероятно болезнена. Започна да се бори за въздух. Калан чуваше бълбукащата течност в дробовете й. Ничи започваше да се паникьосва от неуспешните опити да си поеме дъх. Сграбчи завивката и гърбът й се изви в отчаян опит да диша.
Калан бързо издърпа завивката и сложи ръка върху корема на Ничи.
— Ничи, чуй ме, дишай под ръката ми. Бавно. Обърканият поглед на Ничи потърси очите на Калан, но не можеше да говори заради задушаващите опити да си поеме въздух. По бузите й се стичаха сълзи.
Калан започна да прави бавни кръгообразни движения, като говореше възможно най-спокойно.
— Бавно, Ничи. Съсредоточи се върху ръката ми. Почувствай я. Поеми дъх бавно и го насочи плавно към нея. Ще се оправиш. Просто се опитваш да дишаш прекалено бързо. Не си сама. Всичко ще е наред. Обещавам ти. Дишай бавно и ще се справиш. Остави въздуха да достигне там, където е ръката ми.
Калан усещаше препускащото сърце на Ничи под ръката си. Продължи да я разтрива бавно и да й говори успокояващо.
— Всичко е наред. Можеш да поемеш предостатъчно въздух, трябва само да се успокоиш.
Ничи гледаше Калан, сякаш животът й зависеше от нейните думи.
— Справяш се отлично. Всичко е наред. Няма да те оставя да умреш. Мисли за ръката ми. Остави въздуха да достигне до ръката ми. Бавно. По-бавно. Точно така, леко… леко. Точно така. Чудесно. Просто
