— Благодаря ти, но аз си имам храна. Рибата си е за теб.
— Глупости, има предостатъчно. Моля те, направи ми компания. Поне мъничко хапни. В крайна сметка използвах огъня, който ти сама си запалила, и това е най-малкото, което мога да ти предложа като благодарност.
Рейчъл не откъсваше поглед от вкусната на вид риба върху листото.
— Ами добре, ще изям една, ако нямаш нищо против.
Жената се усмихна и изведнъж светът сякаш засия. Рейчъл си помисли, че сигурно такава е майчината усмивка — изпълнена с неподправена радост от чудото, наречено живот.
Удържа се да не погълне рибата наведнъж. Добре че беше гореща. А имаше и остри малки костици. Толкова беше приятно да поеме топла храна, че й идеше да заплаче от радост. Когато изяде първата риба, жената й подаде втора. Рейчъл я взе без колебание. Беше жизненоважно да се храни. Казваше си, че трябва да има сили да побърза. Крехката риба утоли острия глад, загнезден дълбоко в стомаха й. Изяде общо четири.
— Утре недей да пришпорваш коня си толкова, ще го умориш.
— Откъде знаеш? — примига изненадано тя.
— Запознах се с него по пътя към бивака ти. Направо е в окаяно състояние.
Рейчъл изпита жалост към животното, но трябваше да бърза. Не биваше да позволи нищо да я забавя. Трябваше да бърза.
— Ако намаля ход, ще ме хванат.
— Кой ще те хване? — надигна глава жената.
— Гоблините.
— Аха, разбирам.
— Гоблините ме преследват. Щом забавя ход, започват да ме настигат. — От очите на Рейчъл потекоха сълзи. — Не искам гоблините да ме хванат.
За миг жената се озова до нея, обгърна я покровителствено с ръка. Беше толкова хубаво, че Рейчъл заплака, изведнъж усетила се в безопасност. Трябваше да бърза. Толкова се страхуваше.
— Ако умориш коня — каза жената с тих, нежен глас, — гоблините със сигурност ще те хванат, нали? Намали малко. Имаш време.
Рейчъл се сгуши в обятията й.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм. Трябва да оставиш коня да си възвърне силите. С нищо няма да си помогнеш, ако умориш животното. Вярвай ми, не би искала да останеш насред пустошта без кон.
— Защото тогава гоблините ще ме хванат?
— Защото гоблините ще те хванат — кимна жената.
Рейчъл затрепери, жената я прегърна по-силно, докато се успокои. Рейчъл осъзна, че е захапала подгъва на роклята си, както правеше като малка.
— Протегни ръка — каза жената със същия успокояващ глас, — имам нещо за теб.
— Какво?
— Дай ръка.
Рейчъл протегна разтворена длан и жената сложи нещо малко отгоре. Рейчъл го приближи, за да види по-добре. Беше късо и право.
— Сложи го в джоба си.
— Защо? — вдигна поглед към нежното лице, което я гледаше, Рейчъл.
— Да го използваш при нужда.
— Нужда? За какво ще ми е нужно?
— Когато дойде времето, ще разбереш. Ще разбереш, че ти е нужно. И когато това стане, спомни си, че е в джоба ти.
— Ама какво е това?
— То е онова, от което имаш нужда, Рейчъл — разля се отново онази прекрасна усмивка.
Колкото и да бе объркана, Рейчъл не можеше да реши загадката. Просто пусна дребното нещо в джоба си.
— Някаква магия ли е?
— Не. Не е магия. Но от него имаш нужда.
— То ще ме спаси ли?
— Трябва да тръгвам вече — каза жената.
Рейчъл почувства как в гърлото й засяда буца.
— Не можеш ли да поседиш до огъня още малко?
Жената я погледна с разбиращ, нежен поглед.
— Мисля, че бих могла.
Рейчъл отново почувства как настръхва.
— Ти си майка ми, нали?
Жената помилва косата й. Усмивката й бе тъжна. По бузата й се търкулна сълза.
Рейчъл знаеше, че майка й е мъртва или поне така й бяха казали.
Може би това беше добрият дух на майка й.
Рейчъл понечи да заговори отново, но майка й нежно сложи пръст на устните й и притисна главата й до гърдите си.
— Имаш нужда от почивка. Аз ще бдя над теб. Спи сега. С мен си в безопасност.
Рейчъл бе толкова уморена. Заслуша се в прекрасния звук от туптенето на майчиното сърце. Обгърна я с ръце и притисна лице в гърдите й.
Имаше хиляди въпроси, но не мислеше, че би могла да прокара и една дума през буцата в гърлото си. Освен това не й се говореше особено. Просто искаше да се приюти в майчината прегръдка.
Колкото и да обичаше Чейс, сегашното чувство бе толкова специално, че съзнаваше колко нечестно би било да го сравнява с което и да е друго. Чейс обичаше с ожесточение и това бе прекрасно по особен начин. Бяха като две половини от едно цяло.
Рейчъл разбра, че е спала, когато отвори очи и видя зората. Тъмни виолетови облаци сякаш се опитваха да скрият приближаващата от изток светлина.
Изправи се рязко.
От огъня бе останала само студена пепел.
Беше сама.
Преди да се замисли за каквото и да било, преди да си даде време да се натъжи, осъзна, че трябва да бърза.
Трескаво събра малкото си вещи — одеялото, огнивото, меха с вода — и ги набута в дисагите. Недалеч видя коня, който я гледаше.
Щеше да се постарае да не го пресилва. Ако с него се случеше нещо, щеше да се наложи да се придвижва пеша.
И тогава гоблините щяха да я хванат.
Двайсет и пета глава
КАЛАН НЕЖНО ОБХВАНА С ДВЕ РЪЦЕ потрепващата отпусната ръка на Ничи. Надяваше се, че в това простичко действие обляната в кръв жена в леглото на Джаганг ще намери някаква утеха. Колкото и да й съчувстваше, Калан не можеше да й помогне много.
Това бе страшна, ужасяваща нощ. Джаганг често водеше пленнички в леглото си. Нерядко ги нараняваше — дали защото не съзнаваше силата си, или защото искаше да ги накаже, задето се съпротивляват.
Това бе различно. Върху Ничи той изливаше дивата си ревност.
Никоя от онези жени не бе наранявал по такъв начин. Калан знаеше, че дълбоко в себе си той си отмъщава, връща си, кара Ничи да плати цената, задето му е била невярна.
Но, от друга страна, случилото се беше и демонстрация за Калан какво да очаква, когато паметта й
