— Не. Доколкото си спомням, повечето от тези зали никога не са имали украса. Но пък не съм слизала при гробниците много често. Всъщност никой не е.
Мрачният Рал идваше от време на време да посети гробницата на баща си, но доколкото ми е известно, не е ходил в другите. Този район с гробниците е фамилен и свободният достъп е забранен. Обикновено ходеше при гробницата на баща си с телохранителите си, а не с Морещица, така че изобщо не познавам мястото.
— Може би е точно това — вмъкна Вирна, — дискомфорт от непознатото.
— Възможно е — съгласи се Кара с изкривена от яд уста, задето трябва да признае и този вариант.
Всички стояха безмълвно и обмисляха какво следва, ако изобщо нещо следваше. В крайна сметка съществуваше и възможността двете жени да се появят всеки миг и да попитат за какво е цялата тарапана.
— Ан и Ничи насаме искали да говорят, нали? — обади се Ейди. — На тайно място може би сами.
— За цяла нощ? — не се сдържа Вирна. — Не ми се вярва. Двете не бяха чак толкова близки. Не бяха приятелки. Създателят ми е свидетел, не мисля дори че се харесваха особено. Не мога да си представя да си бъбрят цяла нощ.
— Нито пък аз — додаде Кара.
Вирна вдигна поглед към Пророка.
— Имаш ли представа за какво Ан е искала да говори с Ничи?
Натан поклати глава и дългата му коса се посипа по раменете.
— Естествено, Ан гледаше на Ничи скептично, имайки предвид, че тя бе преминала на страната на Сестрите на мрака. Знам, че това непрекъснато я тревожеше — и не без основание. Това е било повече от предателство към каузата на Светлината; било лично предателство, предателство към Двореца. Може би Ан е искала да поговори с Ничи насаме, за да й даде насоки за завръщането при Създателя.
— Доста кратък разговор ще е бил, струва ми се — обади се Кара.
— Предполагам — призна Натан. Почеса гърбицата на носа си и се замисли. — Но пък познавайки Ан, може да е било и нещо за Ричард.
Кара го погледна с присвити сини очи.
— Какво за Ричард?
— Не знам със сигурност — сви рамене Натан.
— Не съм казала, че трябва да е със сигурност — смръщи чело Кара.
Изглежда, Натан нямаше особено желание да говори за това, но все пак продължи:
— Ан е споменавала, че според нея Ничи би могла да го насочва.
— Да го насочва? Как? — смръщи на свой ред чело Вирна.
— Познавате Ан — приглади ризата си Натан. — Винаги смята, че трябва да участва в ръководенето на всичко. Неведнъж е споменавала колко й е неудобно, че връзката й с Ричард е толкова крехка.
— Защо смята, че й трябва връзка с Господаря Рал — попита Кара, пренебрегвайки факта, че сега Натан, а не Ричард, е Господарят Рал.
Вирна също не можеше да свикне.
— Винаги е смятала, че трябва да контролира действията на Ричард — обясни Натан. — Вечно пресмята и планира. От край време не обича да оставя нещата на случайността.
— Така е — съгласи се Вирна. — Тази жена винаги е имала мрежа от шпиони, за да е сигурна, че светът се върти както трябва. Имаше връзки и в най-отдалечените места, за да може да оказва влияние за постигането на онова, което вижда като каузата на живота си. Трудно оставяше важните неща на други, камо ли на случайността.
— Ан е решителна жена — въздъхна дълбоко Натан. — Убедена е, че след отричането си от Сестрите на мрака Ничи няма друг избор, освен да отдаде верността си на каузата на Сестрите на светлината.
— Каква кауза? Защо смята, че Ничи трябва да се отдаде на Сестрите на светлината? — попита Кара.
Натан се приведе леко към Морещицата.
— Вярва, че ние, магьосниците, се нуждаем от Сестра на светлината, която да насочва всичките ни мисли и действия. Винаги е смятала, че не трябва да ни оставят да мислим самостоятелно.
Вирна погледна към празните коридори.
— Аз самата някога мислех така. Но това беше преди Ричард.
— Имай предвид обаче, че ти си прекарала много повече време с Ричард, отколкото Ан през целия си живот — поклати тъжно глава Натан. — Макар вероятно, както повечето от нас, и тя е стигнала до заключението, че Ричард трябва да действа сам, напоследък, изглежда, си възвръщаше старите навици, старите вярвания. Не съм сигурен дали лавинният огън не е изтрил всички онези промени на Ан, дали не е премахнал всичко научено.
Вирна също бе имала подобни подозрения.
— Трябва да оставим Ан сама да обясни, но според мен е ясно, че лавинният огън въздейства на всички ни. Знаем, че ако не го спрем, ще продължи да вилнее из мозъците ни и най-вероятно ще унищожи способността ни да разсъждаваме. Проблемът е, че никой от нас не знае как точно се променяме. Всички си мислим, че сме същите като преди. Много се съмнявам да е така. Няма как да разберем кой колко точно се е променил. Всеки един може несъзнателно да се е отклонил от каузата.
— Може да обсъдите въпроса с Ан, като ги намерим — намеси се Кара, нетърпелива да се върне към по-належащия въпрос. — Не са тук. Трябва да разширим търсенето.
— Може пък да не са приключили с разговора си — предположи Натан. — Може би Ан не иска да ги намерим, докато не е приключила с опитите си да убеди Ничи какво трябва да стори.
— И това е вариант — съгласи се Вирна.
Натан се задълбочи в ръба на наметалото си.
— Не бих отхвърлил и възможността онази жена да отвлече Ничи, за да бъде насаме с нея, че да може да й наложи своя начин на мислене.
Кара махна с ръка.
— Стремежът на Ничи е да помага на Ричард, а не на Ан. Не би отишла с Ан, а и тя не би могла да я принуди — в крайна сметка Ничи може да си служи със Субстрактивна магия.
— Така е — додаде Вирна. — Не си представям двете да отидат на толкова дълга разходка, без да ни кажат.
Ейди се обърна към нея:
— Защо нея не попитаме къде е?
— Искаш да кажеш да използваме Дневника? — смръщи лице Вирна към старата магьосница.
— Да. Попитаме я — кимна твърдо старицата.
— Ако е тук, в Двореца, едва ли ще си провери Дневника за съобщение от мен — не отстъпваше от скептицизма си Вирна.
— Може не бъдат в Двореца. Може наложило се да излязат спешно и вече изпратила съобщение в Дневника.
— Но как биха могли да излязат от Двореца? Обсадени сме от армията на Императорския орден.
— Невъзможно не е — сви рамене Ейди. — Виждам с дарбата си, не с очите. Тъмно снощи. Може в тъмнината трябвало да се измъкнат. Може важно и време нямало да ни предупредят.
— Мислиш, че е възможно? Да излезеш в тъмнината и да се промъкнеш през редиците на врага?
— Разбира се.
Вирна вече прелистваше Дневника. Както и очакваше, в него нямаше нищо.
— Няма съобщение. — Затъкна Дневника обратно в колана си. — Но ще послушам съвета ти и ще изпратя на Ан. Може пък да погледне в Дневника и да отговори.
Натан завъртя наметало и отново тръгна напред.
— Преди да продължим търсенето другаде, искам отново да разгледам гробницата.
— Оставете стража тук — нареди Кара на войниците отзад. Останалите елате с мен.
На известно разстояние напред в коридора Натан свърна по някакво стълбище. Групата го последва на прибежки в кънтящия тунел. Натан, Кара, Ейди, Вирна и войниците отзад слязоха заедно до следващото ниво.
