— Магически огън — измърмори Кара под носа си.
— Какво? — погледна Натан намръщено през рамо.
— Тук силата ти действа. Докато тяхната, ако имат някаква дарба, не е толкова силна и щитовете им няма да имат толкова добър ефект. Можеш да ги изгориш оттук.
Натан махна величествено на групата от другата страна.
— Бихте ли ме извинили за момент?
Пратеникът кимна в съгласие.
Натан поведе Кара и Вирна обратно по пътя при Ейди и другата Морещица и войниците от ескорта.
— Съгласна съм с Кара — започна Вирна още преди Пророкът да е казал нещо. — Дай им отговор на единствения език, който Орденът разбира.
— Не мисля, че това е добра идея — свъси чело Натан.
— И защо не? — скръсти ръце отбранително Кара.
— Джаганг вероятно наблюдава реакцията ни през очите на онези хора — обади се Вирна. — Съгласна съм с Кара. Да му покажем какво е сила.
— Изненадваш ме, Вирна — намръщи се той, а после се усмихна учтиво на Кара, — ти обаче не, скъпа.
— Защо си толкова изненадан? — не се сдържа Вирна.
— Защото това би било погрешно. Обикновено съветите ти не са толкова лоши.
Вирна се въздържа. Не беше сега моментът да се впускат в проповеди — особено пред очите на Джаганг. Освен това си спомни съвсем ясно, че цял живот бе смятала Пророка за луд. Не беше и съвсем сигурна, че е грешала. Да не говорим, че от опит знаеше, че да държи проповеди на Натан е като да убеди слънцето да поотложи залеза.
— Нали не обмисляш сериозно да се предадем? — попита тя тихо, за да не я чуят онези оттатък.
— Разбира се, че не — намръщи се Натан, — но това не означава, че трябва да ги убием, задето са попитали.
— И защо не? — наведе се към Пророка Кара и завъртя своя Агиел. — Аз лично смятам, че идеята да ги убием е отлична.
— Аз обаче не — изсумтя Натан. — Ако ги изгоря, това ще означава за Джаганг, че нямаме намерение да обмисляме предложението му.
— Ние и нямаме — едва сдържаше яростта си Вирна.
— Ако им кажем, че нямаме намерение да обмислим предложението, с преговорите е свършено — погледна я настойчиво той.
— Но ние няма да преговаряме — повиши тон Вирна.
— Да, но не е нужно да им го казваме — обясни Натан умишлено бавно.
Вирна се стегна и се зае с косата си, за да си даде време да поеме дълбоко дъх.
— Какъв е смисълът да не им казваме, че нямаме намерение да обмислим сериозно предложението?
— Да спечелим време. Ако ги изпържа и хвърля в пропастта, Джаганг ще има отговора, който иска, нали? Ако обаче приема да обмисля предложението, ще удължим преговорите.
— Преговори не може да има — процеди Вирна.
— Защо? — намеси се Кара. — Защо бихме искали да ги удължим?
Натан сви рамене, сякаш е повече от ясно, че всички те са идиоти, задето не могат да разберат.
— Протакане. Те знаят колко ще е трудно да превземат Двореца. С всеки сантиметър нагоре ще бъде все по-трудно и по-трудно да се строи. Нищо чудно да им отнеме цяла зима да приключат със строежа. Няма начин на Джаганг да му харесва идеята онази огромна армия да остане разположена в полетата Азрит цяла зима. Далеч са от дома и от запасите. Може да загуби цялата си армия заради липса на храна или болести и тогава какво?
Ако мислят, че може и да се съгласим да се предадем, може да вложат усилията си да получат двореца лесно. Ако се предадем, проблемът им е решен. Ако обаче мислят, че няма друг начин, освен да ни изкарат насила, ще хвърлят всичките си усилия в строежа на рампата. Защо да ги подтикваме към това?
— Предполагам, че има някакъв смисъл — изкриви уста Вирна, но при вида на триумфалната усмивка на Натан от малката победа добави: — Съвсем малко обаче.
— Аз никак не съм убедена — обади се Кара.
— Защо да им отказваме? — разпери ръце Натан. — Нищо няма да спечелим. Най-добре да ги държим в несигурност, да се чудят дали все пак не обмисляме да се предадем без бой. Немалко градове са се предали, така че в техните очи вероятността и ние да го сторим няма да е малка. Ако смятат, че има шанс да се предадем, няма да бързат толкова да завършат рампата си, за да разрушат Двореца.
— Трябва да призная — обади се Кара, — че има нещо хубаво в това да оплетеш хората така, че да седят и чакат отговора, който всъщност искат.
— Може би засега няма лошо да ги оставим в неведение — кимна най-накрая Вирна.
— Добре, ще ги уведомя, че ще обсъдим предложението им — потри ръце Натан, след като бе успял да ги накара да се съгласят с него.
Вирна се зачуди дали Натан няма друга причина да иска да даде такъв отговор. Запита се дали наистина не обмисля и възможността да се предадат. Макар и за миг да не си въобразяваше, че Джаганг ще удържи на думата си да не посяга на хората в Двореца, ако се предадат, Вирна се замисли дали Натан не замисля тайно да се споразумее и предаде, така че да остане постоянен Господар Рал на поробените д’харанци под властта на Императорския орден.
В крайна сметка, когато войната приключи, на Джаганг ще му трябват хора да управлява безбройните покорени земи близо и далеч.
Запита се дали Натан е способен на такова предателство.
Докъде е нараснала омразата му след почти цял живот затворничество в Двореца на пророците заради престъпление, което Сестрите на светлината бяха преценили, че е извършил? Дали не обмисля отмъщение.
И дали Сестрите на светлината чрез своето отношение към човек, който нищо не им бе направил, не бяха всъщност посели семената на унищожението.
Докато гледаше усмихнатия Господар Рал да се отправя към ръба на пропастта, се запита дали Пророкът планира да хвърли всички тях на вълците.
Двайсет и седма глава
ТРЕВОГАТА НА РИЧАРД ПРОДЪЛЖАВАШЕ ДА РАСТЕ. Очаквал бе поне при една от игрите да му се удаде възможност. Но след посещението си на първия мач по Джа’Ла преди повече от десет дни Джаганг и Калан не бяха се появявали.
Ричард се побъркваше от притеснение каква може да е причината. Опитваше се да не мисли какво може да й причинява Джаганг, но непрекъснато си представяше най-лошото.
Прикован с вериги към каруцата и заобиколен от обръч пазачи, Ричард не можеше да направи кой знае какво. Независимо от отчаяното си желание да действа, трябваше да използва главата си и да чака подходяща възможност. От самото начало съществуваше риск такава никога да не се появи и да е принуден да действа, но ако го прави, воден единствено от раздразнението, би означавало да пропилее и малкия шанс, на който можеше да се надява. Чакането обаче го подлудяваше.
Беше безкрайно изморен от мача по Джа’Ла по-рано и жадуваше да си легне и почине малко. Знаеше обаче, че напрежението няма да го остави да спи дълго, както вече дни наред. Трябваше да се наспи, защото на другия ден предстоеше най-важният мач — мач, който се надяваше да му предостави чаканата възможност.
Чу, че пристига войникът с вечерята, и вдигна поглед. При такъв глад дори обикновеното сварено яйце звучеше добре. Войникът избута количката, с която обикновено караше храната, през обръча пазачи около пленниците от отбора на Ричард. Войниците почти не му обърнаха внимание. Колелата на количката заскърцаха с познатия звук по едрия чакъл. Спря пред Ричард.
— Протегни ръце — каза той, извади нож и започна да реже от нещо в количката.
