Стените там, долу, бяха от каменни блокове, а не мрамор. На места се виждаха петна от стичалата се векове наред вода. От това се бяха формирали жълти образувания, от които камъкът изглеждаше сякаш се размеква.
Не след дълго се натъкнаха и на камък, който наистина се беше размекнал.
Пред гробницата на Панис Рал Натан рязко спря. Високият Пророк с мрачно и съсухрено лице тръгна покрай разровения камък и влезе в гробницата. Вече четвърти път се връщаше да погледне в нея и този път по нищо не се различаваше от предишния.
Вирна се тревожеше за него. Макар да бе притеснен и да искаше да намери отговор, под повърхността се усещаше някаква стаена ярост. Никога преди не го беше виждала такъв. Единственият друг човек, който притежаваше същия вид сдържана ярост, от която сърцето й се разтуптяваше, бе Ричард. Помисли си, че този вид концентриран гняв трябва да е черта на всеки Рал.
Някогашните врати на криптата бяха заменени с някакъв вид бял камък с цел да се зазида голямата гробница. Изглеждаше набързо построена, но не бе успяла да спре странното нещо, нападнало гробницата на Панис Рал.
Вътре петдесет и седем изстинали факли стояха в украсени златни скоби. Натан протегна ръка и запали няколко с магия. Стените на криптата оживяха от трепкащата светлина, отразена в гладкия гранит. Под всяка от факлите имаше ваза за цветя. По броя факли и вази Вирна заключи, че Панис Рал трябва да е починал на петдесет и седем години.
Върху къса колона в средата на приличната на пещера зала се намираше самият ковчег, който сякаш се носеше във въздуха над белия мраморен под. Обкованият в злато ковчег излъчваше мека светлина на трепкащата топла светлина на четири факли. От начина, по който стените бяха покрити с излъскан кристален гранит, който продължаваше и на тавана. Вирна предположи, че когато всички факли са запалени, ковчегът вероятно излъчва златисто сияние и сякаш се носи в самия център на залата.
Отвън стените му бяха покрити с думи на високо Д’харански език. Същата безкрайна редица от думи на този вече почти забравен език беше изсечена в гранита под факлите и вазите. Дълбоко гравираните букви трептяха на светлината на факлите, сякаш горяха отвътре.
Каквото караше белия камък на входа да омеква, вече бе засегнало, макар и в по-малка степен, и останалата част от залата. Вирна сметна, че белият камък на входа е бил нещо като преграда, предназначена да привлича и поема невидимата сила, отговорна за тази напаст. Сега обаче, когато белият камък бе почти изцяло разрушен, тази напаст бе започнала да напада самата гробница.
Каменните плочи по стените и пода не биха се размекнали или оронили, но вече започваха да се изкривяват, сякаш подложени на огромна температура или налягане. Каквато и да беше причината, очевидно не беше дефект в строителството, а пo-скоро някаква външна сила.
Ничи бе казала, че иска да види гробницата, защото мисли, че знае какво я руши. За съжаление обаче не беше споделила подозренията си. Нищо не показваше, че двете с Ан са били тук.
Вирна нямаше търпение да намерят двете жени и разбулят мистерията. Нямаше представа какъв е проблемът с вратата на гробницата.
— Господарю Рал — обади се някакъв глас.
Обърнаха се. Недалеч спря пратеник. Всички пратеници носеха бели роби, с избродирани лилави плитки по врата и по цялата дължина отпред.
— Какво има? — попита Натан.
Вирна си помисли, че до края на живота си няма да свикне да чува как наричат Натан Господаря Рал.
— Делегация на Императорския орден чака от другата страна на подвижния мост — поклони се пратеникът.
— Какво искат? — кимна Натан изненадано.
— Искат да говорят с Господаря Рал.
Натан погледна Кара, после Вирна. И двете бяха не по-малко изненадани.
— Може бъде номер — обади се Ейди.
— Или капан — вметна Кара.
— Каквото и да е, най-добре да отида да разбера — отвърна с кисела физиономия Натан.
— И аз ще дойда — каза Кара.
— И аз — добави Вирна.
— Всички ще отидем — отвърна Натан и тръгна.
Вирна и малката група последваха Натан и излязоха през главния вход на Народния дворец в яркото слънце на късния следобед. Дългите сенки на издигащите се колони покриваха безкрайните стъпала пред тях. В далечната отвъд равната земя огромната външна стена се издигаше на самия ръб на платото. Хора патрулираха по пътеката между назъбените парапети на масивната стена.
Пътят от гробниците под Двореца беше дълъг и всички се бяха задъхали. Докато слизаха по огромните стъпала зад дългокракия Пророк, Вирна засенчи очи с ръка. Стражите на всяка от големите площадки отдаваха чест на Господаря Рал с юмрук на сърцата си. В далечината много повече войници патрулираха в равнината, водеща към външната стена.
Стъпалата свършиха в обширна площ от син камък, от която преминаха към пътя, който заобикаляше отстрани покрай конюшните и каретите. От двете страни на пътя чак до външната стена имаше високи сенчести кипариси.
Отвъд портите и зад масивната стена пътят не беше толкова величествен и просто следваше изсечените стени на платото в поредица обратни завои. С всеки завой пред групата се откриваше ясна гледка към разположената долу армия на Императорския орден.
Подвижният мост се пазеше от стотици елитни гвардейци. Всички те бяха добре обучени, тежко въоръжени войници, готови на всичко, за да не позволят на никой да нападне Народния дворец. Вероятността беше малка обаче. Пътят беше прекалено тесен, за да се започне каквато и да е смислена атака. В такава теснина няколко десетки войници можеха да удържат цяла армия. Освен това подвижният мост беше вдигнат. Само от бездната долу на човек му се завиваше свят. Разстоянието до другата страна пък беше прекалено голямо, за да бъдат прехвърлени стълби или въжета с куки. Без да е спуснат мостът, никой не можеше да проникне в Двореца.
На отсрещната страна на бездната чакаше малка делегация. Обикновените им дрехи показваха, че са пратеници. Вирна видя и двайсетина и повече леко въоръжени войници, но те бяха доста по-назад. Натан спря на ръба на пропастта с внушителен и заповеднически поглед, разтворил леко крака, с ръце на кръста.
— Аз съм Господарят Рал — извика той на групата отсреща. Какво искате?
Един от тях — слаб мъж с проста кожена туника, пристъпи напред.
— Негово сиятелство император Джаганг ме изпраща с послание за д’харанския народ.
Натан огледа групата зад себе си.
— Е, Господарят Рал съм аз и като такъв представлявам д’харанския народ. Какво е посланието?
Вирна се приближи до Пророка. Пратеникът изглеждаше все по-недоволен.
— Ти не си Господарят Рал.
Натан го погледна с характерния за династията Рал поглед.
— Да не би да искаш да извикам малко магически вятър и да те изпратя в пропастта? Така ще бъдеш ли по-доволен?
Мъжете отсреща погледнаха предпазливо в бездната.
— Просто очаквахме някой друг.
— Ами, аз съм Господарят Рал, така че трябва да се задоволите с мен. Ако имате нещо за казване, казвайте го. Имам си достатъчно работа. Предстои ни пиршество.
Най-накрая пратеникът се поклони леко.
— Император Джаганг е готов да направи на хората в Народния дворец щедро предложение.
— Какво предложение?
— Негово величество няма желание да унищожава Двореца или неговите обитатели. Предайте се с мир и животът ви ще бъде пощаден. Ако ли не, всеки един ще го настигне бавна и мъчителна смърт. Телата ви ще бъдат изхвърлени в равнината извън стените да нахранят лешоядите.
