Ричард се подчини. Мъжът вдигна нещо и му го хвърли. С изненада установи, че това е дебело парче шунка.
— Какво е това? Последна хубава вечеря преди утрешния съдбовен мач?
— Дойдоха припасите. Има за всички — отвърна мъжът и повдигна дръжките на количката.
Ричард продължи да се взира в гърба на войника, докато продължаваше нататък по редицата пленници. Недалеч Джонрок, с лице и тяло, покрити с мрежа от червени линии, посрещна с доволно изсвирване откритието, че днес няма да яде яйца. Днес за пръв път, откакто бяха в лагера, им даваха месо. Досега най-често ги хранеха с яйца. На няколко пъти им даваха задушено с няколко парчета агнешко. Веднъж дори говеждо задушено.
Ричард се зачуди как провизиите са стигнали до лагера. Та нали Д’Харанската армия трябваше да спре потока от припаси за Ордена. Единственият им шанс да спрат армията на Джаганг бе да я уморят от глад.
И сякаш малко тревоги имаше, та сега и този дебел резен шунка започна да го гложди. Предположи, че в крайна сметка бе логично някои от конвоите да успеят да се промъкнат. Това попълнение бе съвсем навременно, имайки предвид намалелите запаси от храна в лагера.
Старият свят беше голям. Ричард бе наясно, че Д’Харанската армия не е в състояние да обхване целия. От друга страна, бе възможно парчето шунка да е знак, че нещата за генерал Мейферт и мъжете, които бе завел на юг, не вървят добре.
Джонрок се приближи, влачейки веригата след себе си.
— Рубен! Дават ни шунка! Не е ли прекрасно?
— Прекрасно щеше да е, ако бяхме свободни. Хубавата храна в плен не е прекрасна.
Лицето на Джонрок посърна малко, но после отново светна.
— Но пък да си роб, който яде шунка, е по-добре от роб, който яде яйца, нали?
— Сигурно си прав — отвърна Ричард, който не беше в настроение да спори.
— Така си и мислех — ухили се Джонрок.
Двамата започнаха да се хранят мълчаливо в падащия мрак. Докато се наслаждаваше на шунката, Ричард трябваше да признае, че Джонрок има право. Почти бе забравил колко вкусно може да е нещо, различно от яйца. Това също щеше да помогне на него и отбора да си възвърнат силите. Щяха да им трябват.
Джонрок отхапа огромно парче шунка и се приближи съвсем малко. Преглътна и изсмука сока от пръстите си.
— Кажи, Рубен, наред ли е всичко?
Ричард погледна мъжагата, който играеше ляво крило.
— Тоест?
— Ами, не се представи много добре днес — отхапа още малко Джонрок.
— Спечелихме с пет точки.
— Преди печелехме с повече — погледна го изпод голямото си чело Джонрок.
— Конкуренцията се засилва.
— Щом казваш, Рубен — сви рамене той. Помисли върху думите му за момент, очевидно не съвсем доволен. — Ама срещу другия голям отбор спечелихме с повече точки… преди няколко дни. Помниш ли? Онези, дето ни обиждаха и започнаха боя с Брус, преди още да сме играли.
Ричард си спомняше онзи отбор. Брус беше новото ляво крило на мястото на първоначалния играч, когото бяха убили по време на мача, гледан от Джаганг и Калан. Отначало Ричард се тревожеше, че човек от редовната армия няма да съумее да играе добре за нападател пленник, но Брус се бе справил със задачата.
Онзи ден крилото на другия отбор се подигра на редовните войници от отбора на Ричард, задето нападателят им е пленник. В отговор Брус просто отиде до мъжа и му счупи ръката. Последвалото сбиване беше грозно, но бе набързо прекратено от съдията.
— Помня, какво за тогава?
— Мисля, че бяха по-силни от днешния отбор, но ги бихме с единайсет точки.
— Днес победихме. Това е важното.
— Ама ти нали каза, че трябва да смажем всичките си противници, ако искаме да играем срещу отбора на императора.
— Справихте се добре, Джонрок — въздъхна тежко Ричард. Предполагам, че всички сте разочаровани от мен.
— Не, не сме разочаровани, Рубен — изкикоти се Джонрок и го прасна по рамото с огромната си длан. — Както сам каза, спечелихме. Ако победим и утре, играем с императорския отбор.
Ако не друго, Ричард разчиташе, че Джаганг ще дойде да гледа поне собствения си отбор на турнира. Едва ли би пропуснал този мач.
Командир Карг му каза, че императорът е добре осведомен за растящата репутация на техния отбор. Ричард се притесняваше защо Джаганг не е дошъл сам да види. Очакваше той да иска да прецени вероятните противници на отбора си и да гледа поне последните няколко мача преди финалния.
— Не се тревожи, Джонрок. Утре ще бием онзи отбор и ще можем да играем срещу императорския.
Джонрок му хвърли крива усмивка.
— А после, когато победим, можем да си изберем жена. Змийската мутра ни обеща.
Ричард задъвка шунката и продължи да гледа покритото му с изрисувани символи тяло — символи за повече сила и издръжливост, примесени с такива за агресия и победа.
— Има и по-важни неща.
— Може би, но какви други награди ни предлага животът? — върна се усмивката на Джонрок. — Ако победим императорския отбор, получаваме жена.
— А минавало ли ти е през ума, че твоята награда не е нищо повече от ужасяващ кошмар за онази жена?
Джонрок се намръщи и за миг задържа поглед върху Ричард. После продължи да дъвче мълчаливо.
— Защо говориш така? — изрече накрая той, неспособен да скрие раздразнението си. — Никога не бих наранил жена.
Ричард зърна киселата му физиономия.
— Какво мислиш за онези, които се влачат след лагера?
— Онези? — почеса рамото си и се замисли Джонрок, изненадан от въпроса. — Повечето са грозни дърти развратници.
— Е, ако те не те интересуват, остават пленничките, онези, които са докарани насила от домовете си. Те са принудени да служат за курви на войниците, които са най-вероятно същите онези, изклали бащите, съпрузите и децата им.
— Ами аз…
— Жените, които често чуваме да плачат нощем. Онези, чиито ридания не ни дават да мигнем.
Джонрок отмести поглед. Отново се зае с шунката.
— Понякога по цяла нощ не мога да заспя от хленча им.
Ричард вдигна глава и погледна между каруците и пазачите към лагера оттатък. В далечината работата по рампата продължаваше. Предположи, че хората в Народния дворец — последната твърдина срещу Императорския орден — можеха единствено да чакат ордата да ги помете.
Отдолу в огражденията мъжете се събираха около огньовете за готвене. Сред сенките и тъмнината Ричард различи жена, която влачеха към една палатка. Някога тя бе имала свои мечти и надежди за бъдещето, но сега… Мъжете вече се подреждаха на опашка отвън — победители, които чакаха наградата си за това, че служат на Императорския орден. В крайна сметка, независимо от големите претенции, точно за това бе всичко: желанието на едни да властват над други, да наложат волята си, претенцията си за морална власт, която смятаха, че им дава право да вземат каквото искат на всяка цена.
На други места се виждаха мъже, събрали се да пият и играят комар. Сигурно конвоят с припасите бе донесъл и алкохол. Предстоеше шумна нощ.
Калан беше някъде сред онова море от хора.
— Ами тогава — каза Ричард, — освен ако не искаш да участваш в насилването на онези жени, остават
