самоличност, а също и защо се представяше като Рубен.
От друга страна, изглеждаше толкова невероятно самият Господар Рал да е пленник на Императорския орден и да играе Джа’Ла срещу императорския отбор.
Най-много от всичко я тревожеше това, че я познава. Онзи първи ден бе извикал името й от клетката, в която бе затворен и докаран с каруца от пристигащия в лагера конвой с припаси. Предполагаше, че хората на Ордена не знаят кого всъщност са заловили. Чак такова съвпадение й се стори прекалено невероятно. Убедена беше, че тук се крие нещо повече. Може би Ричард нарочно се бе оставил да бъде заловен, за да бъде по-близо до нея. За да я спаси.
Тук вече си каза, че се държи като глупачка.
При все това продължаваше да се чуди защо самата тя непрекъснато се озоваваше в центъра на толкова много събития.
Щеше й се да има възможност отново да поговори с Ничи, за да я попита дали той е наистина Ричард Рал.
Но пък имайки предвид сълзите в очите й, когато го видя, нямаше какво да пита. Лицето й говореше достатъчно.
Това бе мъжът, когото Ничи обичаше.
С крайчеца на окото си Калан не изпускаше от полезрението си специалните пазачи, чието внимание бе непрестанно разделено между нея и терена за Джа’Ла. Когато тълпата изревава и размаха бурни юмруци във въздуха в развълнувано очакване, пазачите й започнаха да се накланят ту на една, ту на друга страна, за да се опитат да намерят пролука сред императорската охрана, през която да видят как в момента на терена императорският отбор взема брока за своята атака. Тримата техни играчи, които току-що бяха изнесени извън терена, бяха заменени от резерви. И тримата бяха мъртви. Ричард сам ги бе убил за броени секунди.
Калан знаеше, че това не е всичко.
Играчите на императора изглеждаха заслепени от ярост още в самото начало на атаката си. Събрани заедно, се насочиха директно към центъра, решени да премажат всеки, който им се изпречи на пътя. Отборът на Ричард се раздели да им стори път, след което играчите от двете страни бързо се преместиха зад групата и ги атакуваха, като започнаха да подсичат краката им изотзад. Противниковите играчи, които бягаха стремглаво напред, се препъваха и падаха по лице на земята.
Един от преследвачите бе толкова груб, че счупи глезена на императорски играч, който изрева от болка. Този вик за секунда разконцентрира нападателя — секунда, която даде възможност на двама преследвачи да се стоварят от двете му страни. Хвърлен бе толкова грубо на земята, че дъхът му спря, а зъбите изтракаха. Завърза се схватка за брока.
Императорският отбор се съвзе, успя със сила да разбута противника и да си върне брока. И отново се втурна в опит да преодолее защитниците. Няколко души от отбора на Ричард останаха да се въргалят от болка на земята. Зрителите ревяха лудо в подкрепа на императорския отбор. Нападателят им се стрелкаше насам-натам, заобикаляше едни, блъскаше други.
Подмамени от яростните викове, пазачите на Калан се преместиха по-напред да видят какво става. Така оставиха още малко празно пространство зад страничната линия, където се намираше Калан. От пресата на зрителите по склона, които се притискаха все по-напред към терена, пространството на императора бе под натиск и от двете страни. Отпред, където стоеше Джаганг, императорските телохранители удържаха подивялата тълпа от двете страни, но дори и те бяха увлечени от неистовата битка на терена и не внимаваха толкова за пространството отзад, което бавно се стопяваше.
Калан притисна Джилиан по-силно до себе си, за да я предпази, тъй като специалните им пазачи, които разполагаха с все по-малко място, постепенно се преместваха все по-напред, където имаше повече пространство в близост до играта. Пазачите отзад бяха вече съвсем близо и също неусетно се придвижваха напред покрай нея.
Ничи, която улисаният в играта император изцяло бе забравил, отстъпи крачка назад и освободи още малко място за пазачите. Изглеждаше съвсем естествено, сякаш просто не искаше да им пречи да гледат.
Джаганг викаше, недоволстваше, проклинаше и ревеше по адрес на отборите на терена като най- обикновен зрител. Отдавна се беше стъмнило и цялото събитие бе почти нереално. Наредените покрай терена факли хвърляха неравна светлина върху откритото пространство за игра, заобиколено от море от тъмнина. Между много от факлите зорко следяха стрелци с натегнати лъкове. Но дори и те повече се увличаха в емоциите на играта, отколкото да следят пленниците.
Калан имаше чувството, че се намира в центъра на врящ, кипящ, безумен ритуал за възхвала на насилието. Тълпата не само ревеше и насърчаваше този или онзи отбор, но започна и да пее, да тропа с крак в тон с песните, докато отборите препускаха по терена. Земята се тресеше под едновременния удар на стотици хиляди ботуши. В тази тъмна облачна нощ усещането бе за непрестанен тътен на мощна гръмотевица.
Беше омагьосващо. Дори Калан се поддаде.
Заедно с всички зрители тя имаше чувството, че е на терена и тича заедно с играчите. Сърцето й биеше лудо, докато гледаше как Ричард финтира преследвачите, навежда се под протегнатите пръсти и се изплъзва на косъм от хвърлящите се към него тела. Когато се сблъскваха, тя трепваше и се обръщаше. Много от зрителите изстенваха, сякаш лично бяха поели удара.
Часовникът отмерваше реда на всеки отбор, а резултатът се променяше непрестанно. Калан следеше неотклонно развоя на играта и на няколко пъти видя Ричард да пропуска сигурни точки. Сякаш се забавяше точно колкото да го настигнат преследвачите. Един път дори стреля и пропусна.
Образно казано, отново се хвърляше в калта. Този път обаче не тя не можеше да разбере защо.
С напредването на играта ставаше все по-ясно, че той манипулира резултата и се опитва да не трупа преднина. Ако се случеше отборът на императора да отбележи, не след дълго той също отговаряше с изравнителна точка, но после не прибягваше до следваща, докато императорският отбор не отбележеше своя.
От начина, по който се движеше, Калан съдеше, че поради някаква причина той не само се въздържа, но и сякаш пести силите си. Противниковият отбор даваше всичко от себе си, а Ричард, каквото е необходимо и нищо повече.
Този завързан резултат нажежаваше емоциите по склоновете до трескаво очакване. Мнозина подвикваха окуражително, пляскаха с ръце, свиреха и ревяха одобрително за своя отбор, докато другите размахваха юмруци и го проклинаха. Тук-таме между зрителите избухваха кавги и сбивания, но бяха винаги кратки, понеже всички искаха да следят играта.
Калан, която пък следеше и придвижването на Ничи, забеляза, че тя вече е успяла да се отдалечи на повече от десет крачки от Джаганг. Никой не й обръщаше внимание. Джаганг на два пъти хвърли разсеян поглед назад и остана доволен, че тя е наблизо.
Калан различи много жени от онези, които се придвижваха с лагера по периферията на игрището и те също бяха полудели от възбуда и започваха да разголват гърди пред преминаващите мъже. Докато територията близо до страничните линии бе много предпочитана и често разпределяна с бой, жените можеха да се движат свободно до края на игрището. Купища мъже, които знаеха колко възбудени са тези жени, колко силно искат да привлекат вниманието на играчите, ги насъскваха. Жените жадно приемаха вниманието. През оглушителния шум наоколо Калан чуваше как някои от накацалите по-близо по оградите врещят по преминаващите играчи с развратни обещания за победителите.
По принцип жени с такова поведение сред хората на Ордена не биха останали на свобода за дълго, но сега войниците бяха далеч по-заинтересовани от ставащото на терена. Поведението на жените само подсилваше покварената атмосфера. Всичко това бе част от играта.
Когато Ничи бе достатъчно близо, Джилиан се протегна и я докосна по ръката.
— Добре ли си? — прошепна тя, колкото да я чуе сред тълпата. — Толкова се тревожехме за теб.
Ничи я погали по бузата и кимна усмихнато в отговор.
— Намислил е нещо — изрече едва доловимо Ничи, като се наведе леко към Калан.
— Знам.
— Това може да е твоят шанс да избягаш. Ще направя всичко възможно, за да ти помогна. Имай
