готовност.
Калан не знаеше какъв шанс има изобщо да избяга с тази яка около врата. Но макар да й се струваше нереалистично, самата мисъл повдигна духа й. Може тя да нямаше реални шансове да се измъкне, но това би могло да е възможност за нещо друго — нещо, което да спаси други.
Следващия път, когато Ничи я погледна, Калан повдигна леко ръка и показа онова, което криеше в длан.
— Ето. Вземи.
Ничи само се намръщи и Калан за кратко обърна длан нагоре, колкото Ничи да види дръжката на ножа. Острието бе долепено до китката под ръкава на ризата й.
— Задръж го — каза Ничи. — Може да ти потрябва.
— Имам още два.
Ничи я погледна изненадано за миг, после килна леко глава, за да й покаже да даде ножа на Джилиан. Джилиан открехна малко наметалото си, колкото Ничи да види, че Калан вече й е дала нож.
— Не ме бива особено с ножовете — погледна отново Калан Ничи.
— Не е трудно — сложи дръжката в ръката й Калан. — Когато настъпи моментът, просто забий острието в тялото на човек, когото изобщо не харесваш.
— Мисля, че с това мога да се справя — обърна крадешком сините си очи към Джаганг тя.
Гледайки застаналата на слабата светлина на факлите Ничи с разпилени по силните рамене руси къдри, Калан си помисли, че тя е може би най-красивата жена, която е виждала през живота си. Но не бе само красива. Въпреки всичко, което Джаганг й причиняваше, тя оставаше безстрашна. В нея имаше вътрешна сила, благородство.
— Той Ричард Рал ли е? — попита Калан.
Сините очи на Ничи се върнаха върху Калан и за миг изглеждаха празни.
— Да.
— Какво прави тук?
— Той е Ричард Рал — едва доловимо изви устни в усмивка Ничи.
— Знаеш ли какво е намислил?
Ничи поклати съвсем леко глава и огледа набързо всички пазачи, за да се увери, че никой не им обръща внимание. През пролуките между тях видя да прелитат мъже с боядисани в червено лица.
— Наистина ли това е Ричард? — попита Джилиан. Ничи кимна.
— Откъде си сигурна? С тази боя… откъде си сигурна? Аз познавам Ричард, а не съм.
Ничи погледна надолу към Джилиан.
— Той е.
Тонът й излъчваше такова спокойствие и увереност, че не оставаше място за съмнение. Калан си помисли, че Ничи сигурно би го разпознала и в непрогледна тъмнина.
— Той откъде ме познава? — попита Калан.
Ничи отново се взря в очите й един безкраен миг.
— Сега не е времето да говорим за това. Просто бъдете готови.
— За какво? Какво мислиш, че възнамерява да прави? Какво според теб изобщо може да направи?
— Ако познавам Ричард добре, значи възнамерява да започне война.
— Сам-самичък? — примигна изненадано Калан.
— Ако се налага, да.
Отпред на терена императорският отбор отбеляза точка, малко преди сигналът на рога да сложи край на тяхното нападение. Тълпата полудя. Калан трепна от мощния рев нивото на шума бе убийствено.
Сега отборът на Ричард изоставаше с една точка.
Докато чакаше хората да заемат местата си и рогът да даде ход на нападението на Ричард, всички едновременно подеха напев с дълбоко грухтене, като потрепваха с крак.
У-ха! Тупване. У-ха! Тупване. У-ха! Тупване.
Сякаш целият свят се завърташе в ритъма на всяко У-ха. Земята потреперваше при всяко тупване. Дори Джаганг и личните му телохранители се присъединиха. Всичко това придаде на нощта някакъв зловещ, първичен, първобитен привкус, сякаш всичко цивилизовано бе отстъпило място на животинската свирепост.
Привържениците на императорския отбор предпочитаха техните хора да разкъсат претендентите на парчета, вместо да ги оставят да отбележат точка. Привържениците на отбора на Ричард искаха техните да премажат всички, които се опитват да ги спрат.
Напевът бе всъщност зов да се пролее кръв.
Оставаше само един ред за атака, така че отборът на Ричард трябваше да отбележи сега, иначе губеше мача. Ако обаче отбележеха само една точка, щяха да изравнят и трябваше да играят допълнително време.
Калан от време на време виждаше Ричард, който, без да показва никаква емоция, бе събрал хората си около себе си. Даде им кратък таен сигнал. Когато се обърна, погледът му мина през тълпата. Очите им се срещнаха за миг.
Силата на създадената връзка накара сърцето на Калан да забие лудо, а коленете й да омекнат.
Погледът му отмина тъй бързо, както и бе дошъл. Никой освен Калан не би го забелязал, пък и да беше, нямаше да разбере защо го е направил.
Калан разбра.
Проверяваше местоположението й.
Това бе моментът, заради който се бе изрисувал с онези червени символи. Това бе моментът, заради който бе задържал резултата равен. Бе сломил всички отбори, срещу които се бяха изправили, за да е сигурен, че ще е тук, на това място, точно в този момент.
Калан нямаше представа защо, но точно заради този момент беше всичко.
Той рязко изрева бойния вик и се впусна в атака.
Като го гледаше така, покрит със страшните червени символи, с напрегнати мускули, хищнически поглед, концентрирана мощ, гладки движения… Калан имаше чувството, че сърцето й всеки миг ще се пръсне от силните удари.
Трийсет и четвърта глава
ВСИЧКИ ОЧИ СЛЕДЯХА РИЧАРД, който тичаше с брока под лявата мишница. Калан също бе направила стъпка напред и стоеше като хипнотизирана. Тълпата затаи дъх в напрегнато очакване.
В другия край на игрището отборът на Джаганг се впусна през откритото пространство, за да спре нападението. Ако успееха да попречат на отбора на Ричард да отбележи сега, печелеха турнира. Бяха опитни играчи, които виждаха, че победата е почти в ръцете им, и нямаха намерение да позволят това дa се промени.
Под прикритието на блокерите и останалото едно крило Ричард свърна надясно. Движеше се с бясна скорост плътно по ясната линия на игрището. Пламъците на факлите се огъваха и подскачаха при преминаването му. Жените се протягаха да го докоснат и ревяха наедно с всички останали.
Внезапно Ричард се озова точно там, точно пред тях, тичаше пред императора. Джаганг имаше вид, сякаш лично иска дa спъне Ричард.
Калан очакваше Ричард да спре, да се нахвърли върху Джаганг и да го убие светкавично, както другите мъже по-рано, но той не го стори. Дори не погледна към тях, докато прелиташе.
Пропусна възможността да нанесе убийствен удар.
Калан не можеше да проумее защо не го направи, особено, ако Ничи бе права, че е замислил нещо. Може би Ничи просто се самозалъгваше… също и Калан.
Само за миг хората на Ричард минаха и отминаха и вече се насочваха нагоре по игрището.
Хората на Джаганг следяха приближаването им, видяха, че са сравнително събрани, а не разпръснати, както неведнъж по-рано и се споиха в непробиваема стена от кости и мускули, която със сигурност щеше да ги спре.
При някои от предишните нападения императорският отбор бе успявал да не позволи на отбора на
