Калан започна да напада мъжете, които се трупаха около Ричард, но непознатият я хвана за ръката и я дръпна назад.
— Трябва да тръгваме. Сега. Той може да се справи с тези мъже. Дава ни шанс да се измъкнем. Трябва да се възползваме.
— Няма да го оставя да…
Изведнъж Калан се задъха, докато болката я завладяваше с пълна сила.
Мечът падна от хватката й. Ръцете й посегнаха към гърлото и сграбчиха яката. Тя изпищя въпреки опита да не го прави. Парещата болка беше толкова остра, толкова жестока, че беше невъзможно да не извика.
Тя падна на колене също като Ничи. Сълзи от агония се стекоха от очите й.
— Хайде! — извика непознатият. — Трябва да се измъкнем… побързай!
Калан беше неспособна да помръдне. Всичко, което можеше да стори, бе да си поеме дъх през разкъсващата агония.
През замъгления си от сълзи поглед тя успя да види ужаса и яростта върху лицето на Ричард, който напразно се опитваше да стигне до нея.
В същото време още повече елитни гвардейци придойдоха, решени да унищожат нападателя, който унижи императора и постави началото на бунта. Макар мечът му да убиваше с всеки един замах и мъжете да падаха мъртви около него, още и още врагове нападаха и Ричард беше отблъснат назад.
Калан се строполи по лице върху твърдата земя. Болката се спусна надолу по гърба й, стигна до краката и те се разтърсиха в спазми. Тя нямаше никакъв контрол над мускулите си.
Непознатият я хвана за ръката.
— Хайде! Трябва да се измъкнем!
Тя не можа да отвърне и той я повлече.
Трийсет и седма глава
РИЧАРД ВИЖДАШЕ КАК КАЛАН ПЛАЧЕ ОТ БОЛКА и дърпа яката около врата си. Сърцето му яростно блъскаше от ужас, докато се биеше. Въпреки неистовото му усилие да пробие стената от мъже в кожа и ризници се оказа невъзможно да стигне до Калан. Всъщност всичко, което можеше да направи, бе да задържи позицията си срещу увеличаващия се брой мъже, които се спускаха към него. От всички посоки прииждаха най-различни смъртоносни оръжия — мечове, ножове, брадви и копия. Налагаше му се да сменя тактиката, за да парира лавината от удари. Той намушка един мъж с меч и със замах назад счупи копие. После се сниши под брадва, която профуча над главата му. Знаеше, че всяка грешка може да му коства живота. И въпреки че се биеше по-ожесточено от когато и да било, все по-настоятелно бе принуден да отстъпи. Това беше единственият начин да не претърпи поражение. За пореден път атакува с необуздано настървение, врязвайки се в позициите на врага. В този порив на безумно усилие най-доброто, което можеше да направи, бе да не отстъпва. При всяко едно поемане на дъх губеше позиция.
Калан беше толкова близо, но същевременно толкова далеч.
Сега Джаганг отново му я отнемаше.
Ричард се упрекна, че не направи повече в опита си да премахне императора. Трябваше да е по- настойчив. Ако онзи нещастник не беше застанал пред Джаганг в най-неподходящия момент, стрелата на Ричард щеше да си свърши работата. Уви.
При всеки хвърлен набързо поглед той виждаше Ничи на земята. Също като Калан тя изпитваше неимоверни страдания.
Ричард съзнаваше, че трябва спешно да им помогне. Самюъл със сигурност не вършеше кой знае какво. Разсейването на Ричард обърка темпото на действията му. Той пропусна да нанесе един удар и останал жив, нападателят се върна при него. Само едно бързо движение го спаси от острието, което можеше да му причини нещо повече от повърхностен разрез на рамото. На няколко пъти едва не изгуби живота си, докато се опитваше да зърне Калан. Вече беше пропуснал един ход, след което щеше да е твърде късно. Знаеше, че трябва да се съсредоточи. Нямаше да може да помогне на Калан, Ничи и Джилиан, ако умре.
Въпреки това чувстваше ръцете си като олово.
Дланите му бяха хлъзгави от кръв. Мечът постоянно се изплъзваше от хватката му. Един мъж завъртя брадвата в ръцете си, докато я вдигаше, като че ли искаше да покаже на Ричард, че сега той е изправен пред специалист. Мъжът хвана дръжката на брадвата и замахна смъртоносно. В последния момент Ричард се наведе настрани и след това с вик на усилие замахна със собственото си оръжие. Ударът отсече ръката на онзи. Ричард го отстрани от пътя си с крак, наведе се под един бесен замах с меч, насочен към главата му, и след това плъзна острието си в корема на падналия.
Мечът, който използваше, вършеше работа, но не беше неговият. Неговият меч беше у Самюъл.
Ричард не искаше и да мисли какво прави Самюъл тук. Припомни си, че когато Зед му даде Меча на истината за пръв път, му каза, че не може да го използва срещу Мрачния Рал, защото той бил вкарал кутиите на Орден в играта. Зед каза, че през този едногодишен период силата на Орден предпазва Мрачния Рал от Меча на истината. Ричард знаеше, че постъпката му беше глупава, но трябваше да изпробва теорията. Трябваше да знае истината, ако искаше да успее в това, което предстои. Кутиите на Орден действително бяха в играта от негово име и затова Мечът на истината не можеше да му навреди.
Когато го обземеха мисли, че няма да може да продължи, той се оставяше на яростта си, породена от крайно опасното положение, в което се намираше Калан, за да си наложи да продължи въпреки всичко. Нямаше представа колко дълго ще в състояние да издържи на такова усилие. Знаеше само, че спре ли, ще умре.
Точно в този момент друг мъж си проправи път зад Ричард, докато в същото време се защитаваше от трима, които го нападнаха отляво. С периферното си зрение Ричард съзря червена боя.
Един противник наблизо допусна грешката да остави лицето си незащитено и Ричард се възползва. Докато онзи падаше, Ричард използва пролуката, за да хвърли поглед вляво. Беше Брус.
— Какво правиш тук? — надвика Ричард звънтенето на мечовете.
— Каквото обикновено — защитавам те!
Направо не беше за вярване, че Брус, войник от Императорския орден, се бие рамо да рамо с него, отблъсквайки гвардията на Джаганг. Това беше чисто предателство. Но Брус бе на мнение, че обявената победа на императорския отбор е по-голяма измяна. Здравенякът се сражаваше с неутолима ярост. Той знаеше, че това е игра, която не можеха да си позволят да изгубят. Когато не му достигаха умения, компенсираше с неподправена решителност.
Ричард погледна още веднъж крадешком и видя, че Самюъл влачи Калан настрани. На лицето й беше изписано ужасно страдание. Целите й пръсти бяха в кръв от стискането на яката.
Внезапно нещо проблесна и във въздуха се разнесе невероятен тътен. Всички около Ричард, включително Брус, бяха пометени като от взрив. Намирайки се в центъра на събитието, Ричард остана със замъглен поглед и болки по цялото тяло.
Гвардейците изпопадаха като повалени дървета. В далечината ревът на битката продължаваше да трещи, но наблизо беше неестествено тихо. Повечето мъже, изглежда, бяха в безсъзнание. Някои пъшкаха, докато се опитваха да помръднат, но ръцете им се вдигаха за кратко и веднага след това се отпускаха, сякаш дори това усилие бе твърде голямо.
Изведнъж Ричард почувства, че в основата на черепа го прорязва остра болка. Все едно някой го удари с метален прът отзад. Коленете му се подгъваха. Усещането му беше познато. Не беше ударен с желязо. Беше магия. До него Брус лежеше на земята възнак.
Все още на колене, в далечния мрак Ричард видя как една мършава жена се прокрадва към него през изпопадалите войници. Придвижваше се като хищник, който наблюдава ранената си жертва. По опърпания й вид Ричард предположи, че е някоя от Сестрите на Джаганг.
Неспособен да издържи на отекващата болка в главата му, Ричард рухна по лице. Изгарящата агония преминаваше през всеки нерв на тялото му. При всяко мъчително поемане на въздух малки облачета прах се вдигаха към нощното небе. Не можеше да помръдне краката си. Напрегна всичките си сили, за да се изправи, но не можеше да накара тялото си да реагира. С невероятно усилие най-накрая успя съвсем леко да помръдне глава.
