Както лежеше по корем, отчаяно се опита да се надигне поне на колене, но просто не можеше. Погледна през бойното поле, осеяно с неподвижни тела, и видя Калан. Въпреки очевидната болка тя също го гледаше, разтревожена какво му се случва.
Сестрата все още беше далеч, но Ричард знаеше, че времето му да предприеме нещо свършва.
— Самюъл! — извика Ричард.
Докато онзи се опитваше да издърпа Калан за ръката, спря на място и погледна Ричард. Златните му очи примигнаха. Ричард не можеше да помогне на Калан. Поне не така, както му се искаше.
— Самюъл, идиот такъв! Срежи яката на врата й с меча.
С едната си ръка Самюъл държеше Калан за ръката, с другата вдигна меча, който толкова много желаеше да притежава, и се намръщи.
Ричард гледаше как Сестрата все повече се приближава през тъмнината. Спомни си как преди вече беше използвал Меча на истината, за да среже такава яка. Когато беше в Тамаранг с Калан, използва меча да пререже затворническите решетки. Той знаеше, че Мечът на истината може да реже метал.
Знаеше и че от момента, в който Сестрите сложиха яката около врата му, мечът не можеше да пререже Рада’Хан. Яката беше заключена и държеше здраво и собствената му дарба. Ричард предполагаше, че мечът е безсилен срещу силата на самата магия. Когато Рада’Хан бе използвана по предназначение, в известен смисъл тя ставаше част от човека, върху когото беше заключена. Затова той знаеше, че няма да може да пререже яката на Ничи.
Но нашийникът на Калан беше друг вид. Той не зависеше от дарбата, а бе просто средство за контрол. Ричард подозираше, че и Шеста може да е оказала на Самюъл малко допълнителна помощ. Със сигурност не съобразителността му го бе довела толкова далеч. Всяка допълнителна способност, предоставена му от нея, може да е помогнала. Ричард не беше сигурен дали това ще подейства, но знаеше, че Калан няма друг шанс. Трябваше да накара Самюъл поне да опита.
— Побързай! — провикна се Ричард. — Прокарай острието под яката и дръпни! Бързо!
За момент Самюъл се намръщи и изгледа Ричард подозрително. След това погледна агонията на Калан, коленичи и бързо плъзна меча под яката.
Някои от войниците на земята като че ли започваха да идват на себе си. Стенеха и се държаха за главите. Самюъл силно дръпна Меча на истината. Нощта прокънтя от звука на строшен метал. Освободена от яката, Калан се строполи с облекчение. Дишаше тежко, но се съвземаше бързо. Самюъл изтича до намиращия се наблизо голям боен кон, който командир Карг яздеше. Протегна се под врата на коня и хвана юздите. След като приближи коня, прокара ръка под мишницата на Калан и я изправи.
Ричард, който още не можеше да стане, погледна встрани и видя как Сестрата придържа дрипавия си шал и пристъпва през повалените мъже.
Калан се заклатушка нестабилно, но после се съвзе достатъчно, за да се наведе и да вземе един меч. Имаше намерение да се притече на помощ на Ричард.
Ричард не можеше да го позволи.
— Бягай! — извика й той. — Бягай! Нищо не можеш да направиш тук! Махай се, докато можеш!
Самюъл пъхна ботуш в стремето и подскочи на седлото. Калан гледаше втренчено Ричард и сълзи напълниха красивите й зелени очи.
— Побързай! — извика й Самюъл.
Тя, изглежда, не чуваше гласа на Самюъл. Не можеше да откъсне очи от Ричард. Знаеше, че остави ли го там, той ще умре.
— Тръгвай! — извика Ричард с всичка сила. — Тръгвай! Сълзи опариха и неговите очи. Колкото и да се напрягаше, не можеше дори да повдигне ръце или колене. Проникналата магия в него не му позволяваше.
Сестрата протегна ръка към Самюъл. Пламък ярка светлина се стрелна в нощта.
Самюъл използва меча си, за да отрази светлината, и тя се издигна към нощното небе. Сестрата изглеждаше изненадана.
В далечината битката продължаваше да бушува. По-наблизо, зашеметени от първоначалния взрив, гвардейците още не се бяха възстановили достатъчно, за да се изправят. Явно Сестрата не искаше те да се месят. Имаше собствени планове.
Големият кон тръсна глава, докато тъпчеше земята. Калан погледна към Ничи. Тя беше свита на топка и потръпваше от болка. Джилиан лежеше на земята до нея, зашеметена. Въпреки че имаше шанс да избяга, Ричард бе сигурен, че Калан ще го отхвърли, за да се опита да им помогне.
Той знаеше, че тя не би могла да стори нищо за Ничи. Ако Калан останеше, щеше да умре. Беше толкова просто. Макар идеята да не му харесваше, в този момент Самюъл беше единственото й спасение.
— Бягай! — извика Ричард със задавен от сълзи глас.
— Но аз трябва да помогна на Ничи и…
— Нищо не можеш да направиш за нея! Ще умреш! Бягай, докато можеш!
Самюъл се протегна, хвана я за ръката и я дръпна на седлото зад себе си. Без да губи ценно време, той пришпори коня и се понесе в галоп, хвърляйки кал и камъни след себе си.
Докато конят изчезваше в тъмнината, Калан погледна през рамо.
Ричард нито за миг не откъсна очи от нея, защото знаеше, че я вижда за последен път.
Само след миг, все още обърната назад към Ричард, тя изчезна в тъмната суматоха на лагера.
Той се отпусна върху студената твърда земя и сълзите започнаха да се стичат неконтролируемо по лицето му.
В мрака Сестрата си проправи път сред търкалящите се на земята стотици зашеметени гвардейци и най-после застана над него. Той усети, че болката се усилва, всяко поемане на дъх му струваше кански усилия. Тя искаше да е абсолютно сигурна, че той няма да може да вдигне и пръст срещу нея.
Тя го изгледа учудено.
— Виж ти, виж, и това, ако не е самият Ричард Рал.
Ричард не си я спомняше. Беше изпита жена с посребрена, разчорлена коса. Дрехите й бяха парцаливи. Приличаше повече на просякиня, отколкото на Сестра на мрака.
— Негово сиятелство ще остане много доволен. Аз също ще бъда повече от доволна да имам най-сетне шанс да си отмъстя, момчето ми. Още преди края на нощта ще имаш честта да попаднеш в палатките за изтезания.
Ричард си спомни Дена.
Трийсет и осма глава
ДОРИ В АГОНИЯТА СИ, неспособен да се надигне от земята, Ричард се чувстваше невероятно щастлив, че Калан вече не носи ужасната яка около врата си. Тя вече не беше пленница нa Джаганг.
Ричард знаеше, че дори и да хванат или убият Самюъл, преди двамата да успеят да избягат от лагера, Калан е невидима за тези мъже. И пак би могла да се измъкне. Доколкото я познаваше, беше сигурен, че тя най-вероятно ще се възползва от предимството си и ще изтреби половината лагер по пътя си.
Каквото и да му предстоеше оттук нататък, за него най-голямата утеха бе спасението на Калан.
Тя нямаше представа коя е, нямаше да знае къде да отиде, но щеше да е жива и вън от опасност. Ричард дойде в лагера на Ордена, за да й помогне да избяга. И успя. Въпреки опасността, в която се намираше, той бе готов на всичко, за да й помогне да се измъкне.
Погледна към Ничи зад извисилата се над него Сестра. Тя беше много зле. Преди и той бе носил такава яка около врата си. Много добре познаваше агонията, която можеше да причини. Искаше му се да помогне и на нея или поне да й каже, че не е сама и изоставена. Но не можеше да направи нищо.
Съзнаваше, че Джилиан се намира в не по-цветущо положение. Напомни си да гледа по-ведро на проблемите. Да ги решава един по един. Все щеше да измисли начин да помогне и на тях двете.
Болката внезапно се вдигна от ръцете и краката му. Останалата част на тялото му още гореше. Въпреки че вече се движеше, главата още го болеше толкова силно, че всичко му изглеждаше замъглено и изкривено.
— На крака! — заповяда Сестрата над него.
