Най-накрая Дарио се върна.
— Казват, че в този коридор няма проблем.
Кара заговори през стиснати зъби.
— Тогава…
— Но — прекъсна я Дарио — твърдят, че в съседния коридор той посочи напред вдясно — нещо не е наред.
Кара се втренчи в лицето на мъжа.
— Хайде тогава да погледнем.
Преди Вирна да успее да изправи гръб, Кара вече вървеше с големи крачки към групата от двайсетина души. Вирна си помисли, че част от тях мигом ще припаднат от страх.
— Дарио казва, че според вас нещо не е наред в онзи коридор там. — Кара посочи към пресечката отпред. — Аз също смятам, че нещо не е наред. Затова искам да дойдете и да ми покажете какво ви усъмнява. Извиках ви, защото знам, че вие знаете за това място повече от когото и да било.
Те се смутиха.
Кара изгледа лицата, които я наблюдаваха.
— Когато бях малко момиче, Мрачният Рал дойде вкъщи и залови семейството ми. Подложи майка ми и баща ми на нечовешки мъчения. Държа ме заключена в продължение на години. Изтезаваше ме, за да ме принуди да стана Морещица.
Кара се извърна леко, повдигна червената дреха на кръста си и им показа дълъг белег по страничната част на тялото й и по гърба.
— Той ми стори това. Виждате ли?
Всички се наведоха да огледат белега. Един мъж се протегна и колебливо го докосна. Кара се извърна към него, за да му е по-удобно. После взе ръката на една жена и прокара пръста й по цялата дължина на релефния белег.
— Ето, вижте това — каза тя, след което вдигна ръкавите си и протегна китки напред, за да ги видят. — Останаха от веригите, на които ме провесваше… закачаше за тавана.
Всички се наклониха напред, за да видят. Някои леко докоснаха белезите на китките й.
— Той нараняваше и вас, нали? — Кара знаеше отговора, но въпреки това попита. Когато всички кимнаха, тя каза: — Покажете ми.
Всички хора си отвориха устата широко, за да й покажат липсващите езици. Кара погледна във всяка една уста и кимна. Някои придръпваха бузата си настрани, обръщаха глави, за да са сигурни, че тя ще види белезите им. Кара внимателно огледа всеки един, отдаде им подобаващо внимание.
— Радвам се, че Мрачният Рал е мъртъв — каза накрая. — Съжалявам за това, което ви е причинил. Всички сте страдали. Разбирам, аз също страдах. Но той вече не може да ни нарани.
Те стояха и слушаха внимателно, когато тя продължи.
— Синът му, Ричард Рал, въобще не е като баща си. Ричард Рал никога не би ме наранил. Всъщност, когато бях ранена и умирах, той рискува собствения си живот, за да използва магия, която да ме спаси. Можете ли да си представите? Той никога няма да нарани когото и да било от вас. Той иска всички хора да имат шанс да живеят живота си. Дори ми каза, че съм свободна и че мога да напусна службата си при него по всяко време, както и че ми желае благополучие. Сигурна съм, че го казва от все сърце. При него съм, защото искам да му помогна. Искам да помогна на един добър човек, вместо да бъда роб на лош. Виждала съм Ричард Рал да скърби за една Морещица, която умря. — Тя потупа с пръст сърцето си. — Знаете ли какво означава това за мен? Тук вътре? В сърцето ми? Мисля, че Ричард Рал е в беда. Искам да му помогна, както и на тези, които се бият с него срещу хората, които ни вредят. Ние искаме да предпазим живота ви от всички онези отвън, в полетата Азрит, които биха ви наранили или поробили още веднъж.
Хората мигаха през сълзи, докато слушаха историята й, история, която можеха да разберат както никой друг.
— Ще ми помогнете ли? Моля ви?
Вирна съзнаваше колко сърцераздирателни са думите на Кара.
Тя се засрами, че наистина никога не си бе помисляла, че Кара може да е мила и състрадателна, че погрешно възприе непоколебимата й закрила към Ричард чисто и просто като част от агресивната природа на една Морещица. А това беше нещо повече. Признателност. Ричард не само й беше спасил живота. Беше я научил как да живее. Вирна се зачуди дали като Прелат тя би могла да се надява да направи такова нещо.
Две от жените, по една от всяка страна, поеха ръцете на Кара и я поведоха по коридора. Вирна се спогледа с Дарио. Той повдигна вежда, един вид, какво ли не му е минало през главата, че това ли…
Двамата последваха мълчаливата група хора, които приеха Кара като сестра покровител. Мнозина се протягаха да я докоснат, искаха да прокарат ръка по червената кожа на ръката й, да поставят ръка на гърба й, да й споделят съчувствието си, да я уверят, че разбират болката и страданието, които е претърпяла и че съжаляват, задето са имали погрешно мнение за нея.
Докато напредваха по коридора, Вирна си даде сметка, че вече не е сигурна къде се намират. Гробницата представляваше объркващ лабиринт на няколко нива. При това повечето коридори бяха напълно еднакви. Имаха една и съща ширина и височина и бяха направени от същия бял мрамор със сиви жилки. Тя знаеше, че са на най-ниското ниво, но като се изключи това, разчиташе на останалите да знаят къде точно се намират.
Зад тях, спазвайки дистанция, за да не пречат, войниците, които непрестанно бяха нащрек, вървяха колкото е възможно по-тихо.
Групата хора в бели роби най-после спря на едно място, където коридорът не се пресичаше с друг. По- нататък се разклоняваха няколко коридора, но точно на това място бяха в задънена улица.
Хората поставиха длани върху белия мрамор и се обърнаха към Кара, докато прокарваха ръце по стените.
— Тук? — попита Кара.
Те се събраха около нея като пиленца около квачка и закимаха.
— Какво странно има според вас на това място, в този коридор? — попита ги тя.
Те раздалечиха длани и ги плъзнаха напред-назад покрай стената.
Кара не разбираше. Нито Вирна. Дарио задърпа кичура си бяла коса. Дори той бе озадачен от странните знаци. Служителите се скупчиха за момент и като използваха знаците си, мълчаливо започнаха да обсъждат проблема помежду си. После всички се извърнаха към Кара. Трима от тях посочиха стената и след това поклатиха глави. Обърнаха се и пак погледнаха Кара, за да преценят реакцията й и дали е разбрала.
— Не ви харесва тази стена, така ли? — започна да гадае Кара.
Поклатиха глави. Кара хвърли въпросителен поглед на Вирна и Дарио. Дарио обърна дланите си нагоре и сви рамене. Вирна също нямаше предположения.
— Пак не разбирам — каза Кара. — Знам, че смятате, че нещо не е наред със стената — Главите закимаха, — но нямам представа какво е то. — Тя въздъхна. — Съжалявам. Вината не е ваша, а моя. Просто не знам много за стените. Можете ли да ми помогнете да разбера?
Един от мъжете взе ръката на Кара и леко я издърпа по-близо до стената. Той се протегна и с пръста на другата си ръка докосна стената. Обърна се да погледне Кара.
— Продължавай — подкани го тя. — Слушам те.
Мъжът се усмихна на начина, по който се изрази тя, и после пак насочи вниманието си към стената. Започна да проследява някои от сивите жилки. Кара се наведе леко и се намръщи, докато наблюдаваше. Той погледна през рамо. Когато видя, че тя съсредоточено се мръщи, той продължи да проследява сивата плетеница. Повтори го няколко пъти, все на едно и също място, за да накара Кара да обърне внимание.
— Изглежда като лице — тихо промълви Кара учудена.
Мъжът закима енергично. Други също закимаха заедно с него. Всички се радваха мълчаливо. Една жена се протегна и нетърпеливо проследи същата сива извивка. Пръстът й мина по една крива, една дъга. После, също като мъжа, тя докосна центъра на две места. Очи.
Кара се протегна и проследи същото лице в камъка, точно както го направиха и те — прокара пръст по сивите извивки, по устата, носа и след това очите.
Групата в бели роби започна да сумти от радост и да я потупва по гърба. Всички бяха развълнувани,
