задето са успели да я накарат да види лицето. Вирна нямаше представа накъде ще ги изведе това.
Един мъж от групата махна и след това забърза към едно място, което се намираше малко по-нататък на отсрещната страна на коридора. Той бързо проследи нещо в сивите жилки. Вирна не можеше да го види от мястото, където стоеше, но предполагаше, че вероятно е друго лице. Той се спусна към друго място по коридора и проследи малко лице в камъка, което гледаше към тях. После се втурна към друго място и посочи по-голямо лице.
Вирна започваше да разбира. Тези хора бяха тук, долу, през цялото време. Те бяха научили отделните белези в това, което на пръв поглед изглеждаше като напълно неразличими една от друга плочи бял мрамор. Но за тези хора те не бяха еднакви. За служителите в гробницата, които прекарваха живота си долу, чистейки и полагайки грижи за мястото, тези белези бяха като пътни знаци. Те разпознаваха всеки един от тях.
На лицето на Кара също се изписа разбиране. Тя изглеждаше все по-разтревожена.
— Покажете ми пак какво не е наред — каза тя със сериозен, но тих глас. Развълнувани, че сега Кара схваща какво й казват, хората се спуснаха към онази отсечка на стената, където й показаха първото лице. Застанали пред стената, всички започнаха да движат и двете си ръце напред-назад, към стената, после отдалечавайки се от нея.
След това направиха пауза и цялата група се обърна към Кара да види дали тя разбира. Тя ги наблюдаваше.
След това един от мъжете посочи стената и пространството зад нея с дъгообразно движение, все едно показва нещо на хълм в далечината. Вирна пак се обърка.
Кара се взираше в лицето на стената. Челото й се сбръчка. Внезапно тя придоби ужасно загрижен вид. Вирна, както и Дарио, още бяха в неведение, но сините очи на Кара се оживиха. Изведнъж тя прегърна през кръста двама от мъжете и ги поведе назад към Вирна и Дарио. Върна се и подкара още двама, докато цялата група тръгна да се връща по коридора.
По пътя Кара подбра Вирна и Дарио, накара ги да се обърнат и ги поведе. Всичките мълчаливи служители на гробницата я следваха плътно. Изглеждаха загрижени от тревогата на Кара и в същото време горди от себе си.
Когато се оттеглиха от коридора и минаха зад ъгъла на пресечката, Кара се наведе към Вирна.
— Доведи Натан — каза тя със заповеднически тон. Челото на Вирна се изопна.
— Тази вечер ли трябва да стане? Не мислиш ли, че…
— Доведи го сега — каза Кара с леден и властен глас.
Сините й очи бяха като студен огън. Вирна знаеше, че колкото и мила и състрадателна да бе Кара със служителите, сега не трябваше да й се противоречи. В този момент тя командваше ситуацията. Вирна нямаше представа каква е тази ситуация, но имаше доверие на Морещицата и знаеше, че не е нужно да поставя думата на Кара под съмнение.
Кара щракна с пръсти към мъжете, които чакаха наоколо. Командващият се спусна напред да разбере какво иска тя. Веднага щом дойде, той се приведе към нея, съсредоточен върху това, което щеше да му каже.
— Да, господарке?
— Доведете генерал Тримактук, долу. Кажете му, че е спешно. Кажете му да доведе мъже. Много мъже. Предупредете Морещиците. Искам и те да дойдат тук. Действайте.
Без да попита каквото и да било, мъжът стисна юмрук до сърцето си и бързо се отдалечи.
Вирна стисна ръката на Морещицата.
— Кара, какво става?
— Не съм сигурна.
— Ще вдигнем Двореца в пълна тревога, ще довлечем стотици, ако не и хиляди хора тук, долу — генерал Тримак, елитната гвардия, — и ти не знаеш защо?
— Не казах, че не знам защо. Казах, че не съм сигурна. Мисля, че има лица, гледащи към нас, които не трябва да ни гледат.
Кара се обърна към служителите, които я наблюдаваха.
— Права ли съм?
Служителите на гробницата се разляха в развълнувани, мълчаливи широки усмивки, трогнати, че някой ги разбира и им вярва.
Четирийсета глава
РИЧАРД НАДНИКНА изпод брезентовото платнище, докато каруцата се носеше през покрайнините на лагера на Ордена. Всеки порив на вятъра разклащаше каруцата и той трябваше да задържа брезента. Чудовищният склон изникна над главите им. От толкова близо можеше да види колко огромен е станал. Изглежда, не беше напразна надеждата, че той в крайна сметка стига до Двореца най-отгоре на платото.
След като Ейди използва дарбата си, за да им помогне да минат през бойното поле, пътуването през останалата част от огромния лагер на Императорския орден беше относително безпроблемно. Редовите войници не искаха да предприемат нищо спрямо потенциалната опасност на една малка каруца, придружавана от високопоставен императорски пазач и Сестра. Мъжете почти не им обръщаха внимание, докато минаваха.
Колкото и голям да беше, бунтът се ограничаваше до зрителите на турнира по Джа’Ла. Макар да изглеждаше, че в битката за изхода на играта участват стотици хиляди мъже и да бе настанало огромно, страховито кръвопролитие, вълнението все още не се беше разпростряло из целия лагер. Командният състав беше вещ в потушаването на огнищата на размирици още в зародиш. Колкото и недоволни да бяха от условията, при които живееха, след като видеха каква съдба сполетява тези, които предизвикват смут, мъжете губеха кураж да се включат.
На няколко пъти генерал Мейферт трябваше да си проправи път, като разблъсква цели групи мъже. Веднъж дори преряза гърлото на един мъж, за го накара да се отмести. Ейди помагаше с дарбата си. Повечето войници я вземаха за Сестра на мрака и това слагаше край на много въпроси, преди още да бъдат зададени. На няколко пъти, когато войниците я спираха и разпитваха, търсейки плячка, тя просто гледаше вторачено напред, без да им отговаря. Стреснати от напълно белите очи, които се взираха в тях, те губеха кураж и изчезваха в мрака.
Далеч зад тях на терена за Джа’Ла бунтът бе частично овладян, но тук-там все още се водеха хаотични битки между пияни войници. Императорските гвардейци въобще не се интересуваха от възстановяването на реда — тяхната единствена грижа бе животът на императора.
По болката, която разтърсваше Ничи, Ричард съдеше, че Джаганг още е жив и продължава да я държи под контрол. Това обаче не гарантираше, че не е изпаднал в несвяст. Ричард не можеше да бъде сигурен как ще се развият нещата, дали Джаганг, след като не може да я принуди да се върне, няма да реши да я убие чрез яката. Тогава Ричард не би могъл да направи нищо, за да го спре. Единственото решение беше да махнат яката от врата й, а за да го направят, трябваше да се доберат до Натан в Двореца.
Ричард надзърна изпод брезента и на светлината на факлите отпред забеляза множество огромни ями. От тях излизаха върволици от каруци, натоварени с пръст и камъни. Във въздуха се стелеха облаци прах.
Ричард пак погледна Ничи, която лежеше на пода на каруцата и неистово го стискаше за ръката. Цялото й тяло трепереше. Той знаеше какво е да изпитваш подобна болка. Самият той бе носил яка около врата си. Никой не можеше да каже колко дълго може да издържи човек на нея. Джилиан лежеше от другата страна на Ничи и я държеше за другата ръка. Брус лежеше зад Джилиан и от време на време внимателно надничаше изпод брезента, като държеше меча си в готовност, в случай че им се наложи да се измъкнат от някоя неприятност с бой.
Ричард му имаше почти пълно доверие. Брус неведнъж го бе защитавал с риск за собствения си живот. Ричард знаеше, че не всички войници в Ордена са тук по убеждение — напротив, имаше такива, които биха предпочели да нямат нищо общо с тая паплач. Ричард не познаваше Брус толкова добре, че да знае какво го е накарало да застане на негова страна, но се радваше, че го направи. По някакъв начин това му даваше
