Мъжът кимна сериозно.
— Просто не съм сигурен какво може да е.
— Но ти се струва, че нещо не си е на мястото? — предположи Кара.
Той размаха пръст във въздуха.
— Да, точно така. Като в онези сънища, където човек се изгубва, защото всички стаи са разбъркани и не са на обичайното си място.
Кара кимна разсеяно, докато гледаше работниците, които вървяха тихо покрай срещуположната стена. Продължиха по коридора, главите им подскачаха нагоре-надолу, докато оглеждаха стените. Вирна си каза, че й приличат на хрътки, които тършуват в храсталак.
— Ти отговаряш за персонала, който обслужва гробницата — каза Вирна на мъжа. — Ако нещо не си е на мястото, няма ли да разбереш?
Не разбираше как е възможно нещо да не си е на мястото. Предметите и бездруго бяха малко — няколко килима, тук-там по някой стол… Нямаше какво много да се размести.
Дарио изгледа хората си за момент, после се обърна към Кара и Вирна.
— Аз отговарям за всичко, свързано с тази служба. Помещения, храна, дрехи, доставки — такива неща. Ръководя служителите в гробницата. Те са тези, които наистина се грижат за работата тук, долу.
— Каква работа точно? — попита Вирна.
— Ами метене, чистене, забърсване на прах. Коридорите тук, долу, са дълги с километри. Служителите сменят свещите и газта на лампите, поддържат факлите. Понякога някой камък се пропуква, трябва да бъде поправен или сменен. Ковчезите, които не са в стените или в пода, трябва да бъдат поддържани в добро състояние — тук да се излъска металът, там да се почисти ръждата. Дървените пък се мажат с восък, за да не изсъхнат. От време на време има течове, така че външността на ковчезите трябва да бъде внимателно огледана, за да сме сигурни, че не са се навлажнили или хванали мухъл.
— В крайна сметка служителите в гробницата са на подчинение на Господаря Рал. Грижат се за особените му желания, ако има такива. Все пак погребаните тук са негови предци.
— Така беше. Когато Мрачният Рал беше жив, служителите предимно изпълняваха желанията му, свързани с гробницата на баща му. Мрачният Рал нареди да бъдат отрязани езиците на служителите в гробницата. Опасяваше се, че докато са тук, долу, сами, може да говорят лоши неща за мъртвия му баща.
— И какво, ако са го правели? — попита Вирна. — Нима би навредило?
Мъжът сви рамене.
— Съжалявам, но не можех да го попитам. Когато беше жив, тук имаше постоянен поток от нови служители, които заместваха тези, които бяха екзекутирани по различни причини. Не беше здравословно да се намираш близо до този човек, служителите често се оказваха обект на гнева му. Имаше голямо текучество. Мрачният Рал се смили само над моя език, защото работата ми не изискваше да слизам долу често. Аз надзиравах служителите. Налагаше се да контактувам с хора в Двореца и затова трябваше да мога да говоря. Според Мрачния Рал останалите служители нямаха нищо важно за казване и следователно езиците не им трябваха.
— Ти как общуваше с тях? — попита Кара.
Дарио отново докосна устните си, докато гледаше служителите, които бавно се отдалечаваха по коридора.
— Ами те използват знаци. А тъй като слухът им е невредим, аз си говорех нормално. Те живеят в едни и същи помещения и работят заедно, затова почти винаги са сами. Поради тази причина са свикнали със знаците, които са измислили помежду си. Аз не съм толкова добре запознат с уникалния им език, но, общо взето, ги разбирам. Повечето от тях са доста умни. Понякога хората ги смятат за глупави, защото не могат да говорят. В някои отношения те разбират по-добре случващото се в Двореца. Тъй като хората знаят, че те са неми, често даже не се замислят, че чуват чудесно. Тези хора често разбират какво става наоколо много преди мен самия.
Явно тук, долу, съществуваше неподозиран и удивителен малък свят. Вирна беше изумена от това си откритие.
— А какво мислят, че се случва тук, долу?
Дарио поклати глава с угрижен поглед.
— Все още нищо не са довели до вниманието ми.
— Защо? — попита Кара.
— Вероятно от страх. В миналото служителите в гробницата често биваха екзекутирани за най- тривиални неща. И те се научиха, че за да останат живи, най-добре е да бъдат част от фона, колкото е възможно по-незабележими. Изтъкването на проблеми не води до дълголетие. До ден днешен те дори се страхуват да дойдат при мен и да ми кажат разни неща. Веднъж имаше теч, който направи петно на една стена. Те не казаха нито дума, вероятно, защото са се страхували, че ще бъдат осъдени на смърт заради петното, което загрозяваше гробниците на предците на Господаря Рал. Разбрах за петното само защото една вечер отидох да ги посетя в жилищните им помещения, а тях ги нямаше. Намерих ги тук, долу — всички работеха трескаво, за да почистят петното, преди някой да го е забелязал.
— Какъв живот — измърмори Кара под нос.
— Какво правят между другото? — попита Вирна, докато гледаше някои от служителите, които прокарваха ръце по стената, сякаш търсеха пипнешком нещо скрито в гладкия бял мрамор.
— Не съм сигурен — отговори Дарио. — Да ги попитаме.
Малко по-нататък в коридора ги чакаха войници от елитната гвардия. Някои от тях държаха арбалетите си заредени със специалните червени стрели, приготвени им от Натан. На Вирна не й допадаше идеята да се намира в близост до тези зловещи предмети. От смъртоносната им магия я обливаше пот.
Персоналът на криптата, съставен както от жени, така и от мъже, беше събран на купчина и разглеждаше стените и всички пресечки по пътя. Почти целия ден прекараха тук, долу, и Вирна беше уморена. По това време обикновено вече беше в леглото. И сега й се искаше да е под завивките. Според нея нямаше нищо чак толкова неотложно.
Кара не изглеждаше уморена, а напрегната. Тя трескаво искаше да разбере къде е проблемът и за нищо на света нямаше да си тръгне. Вирна щеше да остави всичко на Кара, само че когато потърсиха Дарио Дарая, мъжът, който отговаряше за персонала на криптата, за да го попитат какво може да им каже, той не пренебрегна запитването им, както очакваше Вирна. Оказа се, че той споделя подозренията на Кара, но до този момент не беше споменал за тях пред никого. Той сподели, че служителите му също изпитват известни притеснения.
Вирна вече се бе убедила, че сред огромната маса дворцов персонал служителите в криптата се смятаха за възможно най-низшестоящите. Хората, които обслужваха важни крила на двореца, подценяваха работата долу, в гробницата, и гледаха на нея като на проста, слугинска работа за неми. Служителите в криптата биваха отбягвани и защото прекарваха живота си сред мъртвите и бяха белязани с невидимото петно на суеверието.
Дарио обясни, че подобно отношение ги бе превърнало в стеснителна, затворена в себе си група. Те не се хранеха в общите помещения с другите служители. Стояха изолирани и не споделяха.
Вирна ги загледа как общуват помежду си на техния странен език. Тъй като сами си бяха измислили знаците, никой друг не ги разбираше, освен може би Дарио Дарая.
Колкото и да им се искаше на Вирна и най-вече на Кара да разпитат персонала директно, те бяха принудени да позволят на Дарио да го направи. Самата близост на външен човек, особено на Морещица, хвърляше мълчаливата група в треска и дори в сълзи. Предишният Господар Рал се бе отнасял изключително зле с тях. Много техни близки и приятели бяха изпратени на смърт за минимални провинения. Беше разбираемо да са ужасени от властта.
Вирна предупреди Кара, че ако наистина иска да получи отговори, ще трябва да стои по-назад и да позволи на Дарио да получи отговорите.
Вирна се загледа как Дарио стои в средата и тихо задава въпроси. Хората около него в определени моменти се оживяваха и започваха да сочат насам-натам и да му правят знаци. Дарио кимаше от време на време и внимателно задаваше още въпроси, които възбуждаха още знаци от мълчаливия език на служителите.
