— Но с твоята сила…
— Не — прекъсна тя генерала. — Моята сила бъде слаба в Двореца. Още на платото тя не бъде нормална. Единственият начин бъде много родени с дарбата да слеят способностите си. Но аз бъда сама. Сега не бъде възможно, ние повече, Ничи зле. Ако тръгнем по същия път, бъдем мъртви.
— Големите вътрешни порти са затворени — заразсъждава мъжът на глас. — И са обградени от много пазачи. Дори да се промъкнем, със сигурност няма да можем да ги отворим.
— Ничи каза, че знае път, по който да се качим в Двореца — отвърна Ричард. — Настояваше да се отправим към рампата. Не знам какво е имала предвид, но трябва да намерим бърз начин за измъкване от лагера, преди да ни хванат. Освен това мисля, че на Ничи не й остава много време.
Ейди се наведе и допря тънките си пръсти до челото на Ничи.
— Бъде право.
Ричард взе Ничи на ръце.
— Да тръгваме.
Генерал Мейферт излезе напред.
— Аз мога да я нося, Господарю Рал.
— Аз ще я нося. — Ричард наклони глава. — Вземи Джилиан. Мъжът бързо вдигна изтощеното момиче.
Ейди прокара ръка по челото на Ничи в опит да облекчи шията й.
— Не ясно как бъде хваната. Тя бъде в Двореца, когато я видяхме за последен път.
Ричард почувства тежестта на отговорността.
— Доколкото познавам Ничи, вероятно се е опитвала да ме открие.
— Ан също не бъде открита — додаде Ейди, докато опираше палеца и показалеца на дясната си ръка под брадичката на Ничи.
— Не съм я виждал — отговори Ричард.
Грижите на Ейди явно не облекчаваха Ничи. Тя едва ли щеше да издържи дълго, ако не намереха начин да махнат яката от врата й. Натан беше най-близката им надежда.
— Ейди — каза Ричард и посочи с брадичката си мястото, където той лежеше на земята, когато Сестрата се появи. — Онзи мъж ей там, с червената боя по него. Можеш ли да му помогнеш?
Ейди се извърна натам.
— Бъде възможно.
Ейди забърза към Брус и коленичи до него. Той беше полу в несвяст, както всички останали мъже, които Сестрата беше поразила. Правите сиви и черни кичури на Ейди се спуснаха около лицето й, когато тя се наведе напред и притисна пръсти към червените символи на слепоочията на мъжа. Брус въздъхна. Очите му се отвориха. Докато Ейди махаше ръката си от едната му страна, той си пое дъх още няколко пъти.
След момент Брус седна и започна да върти глава в опит да опъне схванатите и очевидно болезнени мускули на врата си. Какво става?
— Брус, побързай — подкани го Ричард. — Трябва да се махаме оттук.
Помощникът на Ричард огледа мъжете по земята, Бенджамин, който държеше Джилиан и беше облечен като елитен гвардеец от личната охрана на Джаганг, Ейди и накрая Ричард, който стоеше на няколко крачки от него с Ничи, увиснала в ръцете му.
Брус взе меч.
— Рубен, какво става?
— Дълга история. Дойде да ми помогнеш. Спаси ми живота. Време е да решиш на чия страна си.
Брус се намръщи, като чу въпроса.
— Аз съм твой помощник. С теб съм. Не го ли знаеш?
Ричард го погледна в очите.
— Името ми е Ричард.
— Е, знаех, че не е Рубен. Това е глупаво име за един нападател.
— Ричард Рал — добави Ричард.
— Господарят Рал — поправи го генерал Мейферт, който продължаваше да се оглежда за евентуални неприятности дори с Джилиан на ръце.
Брус огледа лицата едно по едно.
— Е, ако искате всички да умрете, можете да останете тук, докато тези приятелчета се събудят. Ако е така, не съм с вас. Ако имате намерение да живеете, тогава идвам.
— Склонът — промълви Ничи с въздишка.
Ричард я притисна към себе си.
— Сигурна ли си, Ничи? Можем да пробваме пътя нагоре по платото.
Той нямаше желание да замени един път, който познаваше, със смътната възможност за друг маршрут.
— Знам, че е обкръжен, но може да успеем да се промъкнем. С помощта на Ейди може да успеем.
Ничи го стисна за врата и придърпа главата му към себе си. Сините й очи се фокусираха съсредоточено върху лицето му.
— Склонът — прошепна тя, напрегнала всички сили. Този поглед му беше достатъчен.
— Да тръгваме — подкани ги. — Трябва да стигнем до рампата.
— Как ще се промъкнем през бойното поле? — попита Брус, когато потеглиха в нощта. — Има доста път до рампата.
Мястото, където се намираха, беше относително спокойно. Но по-натам цареше хаос.
Генералът повдигна леко Джилиан и посочи с меча си.
— Ей, там има малка каруца за доставки. Можем да скрием Джилиан и Ничи вътре. С тази боя по вас двамата няма да стигнете далеч, преди да си навлечете неприятности. Не се обиждайте, Господарю Рал, но шансовете ви са минимални. Държа вие двамата да се скриете с Джилиан и Ничи. Двамата с Ейди ще подкараме каруцата. Ще ни вземат за охранител на императора и Сестра. Можем да кажем, че вършим спешна работа за Джаганг.
Ричард кимна.
— Добре. Идеята ми харесва. Да побързаме.
— Кой е този? — попита Брус, като се наклони към Ричард.
— Моят първи генерал.
— Бенджамин Мейферт — отговори генералът с бърза усмивка и всички се насочиха към каруцата. — Вие спечелихте благодарността на много добри хора, задето стъпихте между зъбите на смъртта, за да се биете до Господаря Рал по такъв начин.
— За пръв път в живота си разговарям с генерал — измърмори Брус и побърза след останалите.
Трийсет и девета глава
ВИРНА СКЛЮЧИ РЪЦЕ ПРЕД СЕБЕ СИ и тихо въздъхна, докато гледаше как Кара забива юмруци в хълбоците си, пристегнати в червената кожена униформа. Групата мъже и жени в бели роби се понесе по коридора — оглеждаха белите мраморни стени, прокарваха пръсти по гладката повърхност, поспираха се тук-там да се взрат по-внимателно, като че ли търсеха послание от света на мъртвите.
— Е? — попита Кара.
Един по-възрастен мъж, Дарио Дарая, сложи пръст пред устните си. Намръщи се дълбокомислено, докато гледаше групата хора, които се клатушкаха по коридора като коркови тапи в река, после се извърна към Морещицата. Той прокара пръсти по небесносините копринени ивици по предницата на надиплената му бяла роба. Погледна намръщено Кара и чертите му се изкривиха леко, докато се ровеше в кичура бяла коса, която обгръщаше плешивата му глава.
— Не съм сигурен, господарке.
— Не си сигурен за какво? Че съм права ли?
— Не, не, господарке Кара. Съгласен съм с вас. Нещо не е наред тук.
Вирна пристъпи напред.
— Съгласен си с нея?
