— Да — успя да промълви тя.
Ричард пак се обърна към генерала.
— Можем да кажем на пазачите, че при цялата суматоха в лагера тази вечер императорът иска да му бъдат донесени купчина важни книги, за да е сигурен, че са в безопасност. Изпратил е тази Сестра заедно с теб, за да наглежда прибирането на книгите, за които е загрижен. Ще им кажеш, че имаш нужда от помощта им да организират група гвардейци, които да ескортират каруцата обратно до лагера.
— Ще искат да знаят защо не сме довели гвардейци с нас.
— Заради вълнението — предложи Брус. — Кажи им, че при този бунт офицерите не са искали да рискуват да освободят хора от задължението им да пазят императора.
Ричард кимна, одобрявайки идеята.
— Докато те са заети да събират хора, ние ще се промъкнем долу в катакомбите.
— Не очаквай гвардейците да напуснат позициите си, за да ти търсят хора — предупреди го Брус. — Би звучало ужасно подозрително дори само да поискаме това от тях. Освен това влизането на двете жени в катакомбите няма да остане незабелязано, особено при положение, че ще трябва да помагаме на Ничи. Не подценявайте тези гвардейци. Това са мъже, на които императорът има доверие. Не са нито глупаци, нито мързеливци. Нищо не убягва от погледа им.
Ричард кимна, докато обмисляше съвета на Брус. Смръщи чело, докато намери решение на ситуацията.
— Тази вечер е доста ветровито — обърна се той към Ейди. Дали не би могла да помогнеш малко на вятъра?
— Да помогна на вятъра ли? Каква бъде твоята мисъл?
— Да използваш дарбата си, за да раздвижиш въздуха. Случайни пориви на вятъра… такива неща. Един вид, вятърът да се усили. Генерал Мейферт поиска да ни осигурят ескорт, ще вкараме каруцата в изкопа, а после ще излезе силен вятър и ще изгаси факлите. Докато е тъмно, преди пазачите да са успели да донесат други факли, за да запалят изгасените, ние ще вмъкнем Ничи и Джилиан в тунелите.
— Добре, значи слизаме в тунелите — обобщи генерал Мейферт. — Но долу също ще е пълно с гвардейци. Как ще се справим с тях?
Ричард го стрелна с тревожен поглед.
— Все някак трябва да минем покрай тях. Но си прав, че вероятно ще са доста.
Брус се подпря на лакът.
— В тясното пространство на тунелите движенията са затруднени и трудно се води битка. Това ще ни помогне да изравним силите.
— Имаш право — каза генерал Мейферт. — В известен смисъл е все едно колко гвардейци има долу. Не могат да ни нападнат едновременно. Долу е тясно и срещу нас ще могат да излязат само шепа мъже.
Ричард изпусна въздишка.
— Но въпреки това не ни е нужно да се изправяме пред подобни препятствия. Ще напредваме бавно, ще ни дебнат отвсякъде, а пътят е дълъг. С Ничи ще ни бъде повече от трудно да се придвижваме.
— Какво ни остава? — попита генерал Мейферт. — Трябва да намерим начин да влезем в Двореца, а нямаме друго решение, освен да елиминираме всеки, който се опита да ни спре. Няма да е лесно, но е единствената ни надежда.
— В катакомбите бъде тъмно като в рог — обади се Ейди с дрезгав глас. — Ако използваме дарбата ми, за да изгасим всички светлини долу, те няма да могат да ни видят.
— А ние как ще виждаме? — попита Брус.
— С дарбата й — възкликна Ричард, осъзнал плана на Ейди. Тя вижда с дарбата си.
Магьосницата кимна.
— Аз бъда нашите очи. Мене дарбата води, не светлината. Бъда първа в мрака. Вие ме следвате. Бъдем тихи като мишки. Никой няма нас да чуе. Бъдат ли пред нас гвардейци, аз мина околовръст. Може някого убием, но по-добре заобиколим.
— Според мен това е нашият шанс. — Ричард погледна Ничи, а после обиколи с очи и останалите.
Никой не възрази и той продължи.
— Тогава е решено. Генерал Мейферт ще говори с капитана на гвардейците. Ние ще слезем с каруцата, докато той търси мъже за ескорт. След като се озовем в изкопа, Ейди ще използва дарбата си, за да предизвика вятър, който да изгаси факлите. В суматохата преди да успеят да запалят факлите, ние ще слезем в катакомбите. Навярно ще допуснат, че тутакси сме се заловили да събираме книгите за императора. Когато влезем в тунелите, Ейди ще мине най-отпред и ще изгаси всички светлини. Ще ни преведе по най-безопасния маршрут. Всеки, който се опита да ни спре, ще умре.
— Само бъдете готови, в случай че капитанът на гвардейците стане подозрителен и реши да осуети плановете ни — каза генералът.
— Бъде пострадал, ако трябва — закани се Ейди. Ричард кимна.
— Но трябва да побързаме. Скоро ще съмне. Имаме нужда от тъмнина, за да слезем в катакомбите, без някой от пазачите да види Ничи и Джилиан. След като влезем вътре, няма да има значение, но тук, навън, трябва да се погрижим всичко да стане, докато все още разполагаме с предимството на нощта.
— Тогава да тръгваме — каза генералът и се насочи напред, за да поведе конете.
Ричард хвърли бърз поглед към небето на изток. Зората беше близо. Двамата с Брус дръпнаха платнището плътно надолу, докато каруцата трополеше напред. Ричард се надяваше да успеят да слязат във вечната нощ на катакомбите навреме.
До него Ничи ридаеше тихо, неспособна да понася повече агонията, неспособна да призове смъртта.
Болката й късаше сърцето на Ричард. Не можеше да направи друго, освен да я стиска за ръката, за да й даде знак, че не е сама.
Ричард слушаше как вятърът вие, докато генерал Мейферт говореше приглушено на капитана на охраната. Ричард се наведе към Ничи и й прошепна:
— Дръж се. Скоро всичко ще свърши.
— Мисля, че тя вече не може да те чуе — прошепна Джилиан от другата страна на Ничи.
— Чува ме — каза Ричард.
Тя трябваше да го чува. Тя трябваше да живее. Ричард имаше нужда от помощта й. Сам нямаше да се справи с отварянето на правилната кутия на Орден. Но най-важното беше, че Ничи му бе приятелка и той много държеше на нея. Не можеше да понесе мисълта да я загуби.
Ничи неведнъж бе единственият му съветник и коректив, човекът, който му помагаше да се съсредоточи, който му вдъхваше увереност. Откакто Калан му бе отнета, Ничи се превърна в негов довереник и душеприказчик.
Не можеше да понесе мисълта да я загуби.
Четирийсет и първа глава
НА СЕВЕРНИЯ БРЯГ НА РЕКАТА РЕЙЧЪЛ СЛЕЗЕ ОТ КОНЯ, хвана юздите и се озърна да провери за движение. На светлината на ранното утро тъмните гърбици на голите хълмове я караха да се чувства като сред задрямали чудовища. Но тя знаеше, че не е така. Това бяха просто хълмове. Но наоколо имаше неща, които съвсем не бяха безплътен плод на въображението й.
Гоблините бяха истински, наблизо, и идваха за нея.
Стръмните бели скали на двата хълма се извисяваха и гледаха едни към други през бреговете на реката. Храсти смрадлика с вече окапали листа заради сезона ограждаха тясната пътека, където стоеше тя, разтреперана от студ. Пещерата беше зейнала наблизо и чакаше, отворила паст като огромно чудовище, готово да я погълне.
Рейчъл завърза юздите за един храст и забърза неспокойно през калта и чакъла на пътеката към чакащата тъмна паст. Тя надзърна вътре и огледа дали кралица Вайълет или Шеста не се крият там. Очакваше Вайълет да изскочи, да я зашлеви и след това да се изсмее високомерно.
Пещерата беше тъмна и празна.
Рейчъл пак огледа околните хълмове. Сърцето й биеше лудешки, докато тя се оглеждаше за евентуално
