направи, ако не успееш да го накараш да ти се подчинява, ако не си я извоюваш от него. Разбра ли?
Жената кимна през сълзи. Очите й бяха затворени.
Сестрата махна кърпата от устата й.
— Тогава той вече е твой. Вземи дарбата, ако искаш.
Другите две освободиха ръцете й и трите Сестри се върнаха по местата си в кръга и запяха заедно с другите. Жената зарида така, че кръвта на Маргарет замръзна в жилите й. Ушите я заболяха.
Жената прегърна намбъла с ръце и крака под звяра, вкопчи се в него, започна да следва неговия ритъм, ритъма на песента. Писъците й замряха, заглушени от огромното усилие.
Маргарет не издържа на гледката. Затвори очи и преглътна писъка, напиращ в гърлото й. Но макар и със затворени очи, тя все още присъстваше на сцената. Чуваше всичко. „Моля те, скъпи Създателю, повтаряше си наум, моля те, нека всичко това свърши, нека да свърши.“
Най-накрая звярът изръмжа мощно и всичко свърши. Маргарет отвори очи и видя намбъла успокоен, отпуснал тежкото си тяло върху жената, която едва си поемаше дъх под него.
Със сила, която й се стори невероятна, тя успя да го избута от себе си. Дишайки тежко, той се изправи бавно и се върна на мястото си в кръга, превръщайки се отново в тъмна, прегърбена фигура. Пеенето беше спряло. Жената полежа на земята още известно време, за да дойде на себе си. Тялото й лъщеше от пот, която се отразяваше в пламъците на свещите.
Поемайки си още веднъж дълбоко дъх, тя най-накрая се изправи. Между краката й потече тъмночервена кръв. С хладно спокойствие, от което Маргарет я полазиха ледени иглички, жената извърна лице към нея и свали качулката си.
Зловещият оранжев блясък в очите й избледня и под него изби бледосиньо с виолетови отблясъци. Очи, които Маргарет прекрасно познаваше.
— Сестро Маргарет — гласът, както и усмивката на устните й бяха подигравателни, — хареса ли ти представлението? Надявам се, че да!
Сестра Маргарет бавно се изправи на крака.
— Маргарет, скъпа, колко мило, че показваш такъв интерес към нашата малка група. Не знаех, че си толкова глупава. Да не мислиш, че те оставих да видиш куилиона в кабинета ми случайно? Да не мислиш, че не знаех, че някой се е заинтересувал от него? Трябваше да разбера кой души наоколо, гледа неща и си пъха носа там, където не му е работа. Оставих те да го видиш. И въпреки това не можех да бъда сигурна, докато не ни последва тази вечер — усмивката смрази дишането й. — Да не ни мислиш за глупачки? Видях, когато хвърли своя Хан в краката ни, за да стъпим върху него. Направих ти услуга. Какъв срам. За теб.
Ръцете на Маргарет стискаха болезнено златното цветенце на врата й, ноктите се забиваха в дланите й. Как са могли да видят нейния Хан? Отговорът беше трагично прост — беше ги подценила. За онова, което можеха да направят с дарбата. Тази грешка щеше да й струва живота.
Но само нейния. Само нейния. Моля те, Създателю, само нейния. Тя усещаше притискащия се до тялото й Джедидайа.
— Джедидайа — прошепна тя, — бягай. Ще се опитам да ги задържа, докато избягаш. Бягай, любов моя. Спаси живота си!
Силната му ръка се вдигна нагоре и я сграбчи за рамото.
— Не мисля така, „любов моя“.
Очите й не можеха да се отместят от неговото свирепо изражение.
— Помъчих се да те спася, Маргарет. Опитах се да те накарам да се върнем. Не ме послуша. — Той погледна към Сестрата от другата страна на поляната. — Ако я накарам да се закълне, не бихме ли могли просто…
Сестрата го стрелна с поглед. Той въздъхна.
— Не, мисля, че не бихме могли…
Джедидайа я блъсна силно към поляната. Маргарет спря пред свещите и се вцепени. Съзнанието й отказа. Гласът й отказа.
Сестрата скръсти ръце пред гърдите си и погледна Джедидайа.
— Казала ли е на някого?
— Не. Само на мен. Търсеше доказателства, преди да поиска помощ от когото и да било. — Извърна очи към нея. — Нали така, моя любов?
Той отново тръсна глава. На устните му се появи мазна усмивка. Устни, които тя беше целувала. Прилоша й. Почувства се като най-глупавото творение, сътворявано някога от Създателя. Какъв срам!
— Добре се справи, Джедидайа. Ще бъдеш възнаграден. А колкото до теб… Маргарет… утре Джедидайа ще докладва, че след като се е борил с настойчивите задиряния на една по-възрастна жена, най-накрая я е отблъснал. От срам и унижение ти си избягала много далеч. Ако дойдат тук и намерят костите ти, аз сама ще потвърдя, че си предпочела самоубийството, защото вече не си достойна да живееш като Сестра на светлината.
Черните блестящи очи се плъзнаха отново към Маргарет.
— Дай я на мен! Нека изпробвам новата си дарба. Нека я опитам върху нея.
Тези очи накараха Маргарет да замръзне, ръцете й все още стискаха малкото златно цветенце. Не можеше да си поеме въздух при мисълта, че Джедидайа я е предал.
Беше молила Създателя да дари Джедидайа със сила, за да помогне той на останалите. Нямаше представа кои са те. Създателят беше отговорил на глупавите й молби.
Щом Сестрата се съгласи, тънките устни се разшириха в лъстива усмивка. Маргарет се почувства гола и безпомощна под пронизващия поглед на тези блестящи очи.
В един миг Маргарет успя да излезе от опиянението си и да накара мисълта си да заработи. Отчаяно търсеше път за бягство. Хрумна й едно-единствено нещо, което трябваше да направи, преди да е станало твърде късно.
Напълно спокойна, тя накара своя Хан да се взриви във всяка нейна фибра и изгради около себе си щит; най-мощния щит, който познаваше — щит от въздух. Направи го здрав като стомана. Непробиваем. Изля цялата си мъка и омраза в него.
Тънката усмивка насреща й не изчезна. Блестящите очи не се отместиха.
— Въздух, нали така? Сега, с дарбата, вече мога да видя. Искаш ли да ти покажа какво мога да правя аз с въздуха? Какво може да прави дарбата с въздуха?
— Силата на Създателя ще ме пази — каза Маргарет.
Тънката усмивка се изпълни с презрение.
— Така ли мислиш? Нека ти покажа колко импотентен е твоят Създател!
Тя вдигна ръка. Маргарет очакваше топка магьоснически огън. Но не беше това. Беше топка от въздух — толкова гъст, че можеше да го види как се приближава. Беше толкова плътен, че през него гледката се изкривяваше. Маргарет чуваше как се приближава, усещаше грохота и свистенето на силата му. Премина през нейния щит като огън през лист хартия.
Това не трябваше да става. Та нали нейният щит беше от въздух. Въздухът не би трябвало да може да преминава през щит от въздух. Поне не през такъв като нейния. Но тази въздушна топка не бе създадена от обикновена Сестра, а от Сестра с дарба. С магьосническа дарба.
Смутена, Маргарет осъзна, че лежи на земята по гръб и гледа звездите, красивите звезди, дело на Създателя. Не можеше да си поеме въздух. Просто не можеше.
Стори й се странно; не си спомняше въздушната топка да я е удряла. Помнеше само как нещо изтласка с огромна сила въздуха от дробовете й. Стана й студено, но в същото време до лицето й се докосна нещо топло. Нещо топло и влажно. Стана й приятно.
Краката й май бяха отказали да се движат. Колкото и да се опитваше, не можеше да ги помръдне. С огромни усилия успя да повдигне леко глава. Сестрите не бяха помръдвали, но изведнъж като че й се сториха по-далеч. Всички бяха вперили погледи в нея. Маргарет сведе очи и се огледа.
Нещо не беше наред.
Под ребрата й нямаше почти нищо. Само разкъсаните, влажни останки от вътрешностите й. Надолу — нищо. Къде беше останалата част от нея, надолу нямаше нищо?! Къде са краката й? Трябва да са някъде тук. Сигурно са някъде наоколо.
Ето ги. Лежаха на известно разстояние от нея, там, където бе застанала преди малко.
