— Обичам те, съпруже мой!
— Обичам те, съпруго моя, сега и завинаги.
Тя се усмихна. Дори и без да го вижда в мрака, знаеше, че и той се усмихва.
— Хайде! Да се опитаме да намерим някакво доказателство. Да видим дали ще успеем да спрем Сестрите на мрака. Нека Създателят се гордее със Сестрите на светлината и с теб, бъдещия магьосник.
Джедидайа стисна ръката й.
— Обещай ми, че няма да правиш никакви глупости. Обещай ми, че няма да правиш нищо, което би могло да причини смъртта ти. Искам да прекарам времето си с теб в леглото, а не из горите.
— Трябва да видя какво правят там. Искам да намеря начин, за да докажа всичко това на Прелата. Но те са по-силни от мен, да не говорим, че са повече от единадесет. Отгоре на всичко, ако наистина са Сестри на мрака, значи владеят и Субстрактивната магия. Срещу това няма да можем да се защитим. Нямам представа как ще успеем да измъкнем куилиона от ръцете им. Може би ще открием нещо друго като доказателство. Ако отворим широко очите си и се оставим Създателят да ни води, може би той ще ни разкрие какво да правим. Но никой освен нас не бива да знае за това. Не искам да ни хванат.
Джедидайа кимна.
— Съгласен съм. И аз мисля така.
— Джедидайа, аз съм Сестра на светлината. Това означава, че имам задължения. Задължения към Създателя и към всички негови творения. Дори сега, когато сме съпруг и съпруга, все още е мое задължение да те ръководя. В това ние не сме равни. Аз съм длъжна да изпълнявам задълженията си и ще ти позволя да тръгнеш с мен само ако обещаеш да се придържаш към правилата. Ти все още не си истински магьосник. Все още си длъжен да ми се подчиняваш. Аз съм по-добра с моя Хан, отколкото ти с твоя.
— Знам, Маргарет, една от причините, поради които исках да бъда твой съпруг, е моето уважение към теб. Не искам да имам слабохарактерна жена. Винаги си ме водила и сега нищо няма да се промени. На теб дължа всичко, което имам. Винаги ще те следвам.
Маргарет се усмихна.
— Ти си истинско чудо, съпруже мой. Най-голямото чудо. От теб ще излезе забележителен магьосник. Наистина забележителен. Никога не съм ти го казвала, но някои от Сестрите смятат, че ти ще бъдеш най- могъщият магьосник, който се е раждал през последните хиляда години.
Джедидайа не каза нищо, а Маргарет не можеше да види лицето му, но беше сигурна, че се е изчервил.
— Маргарет, твоите очи са единствените, които искам да видя изпълнени с гордост.
Тя го целуна по бузата, а после го хвана за ръката.
— Хайде! Да видим какво можем да направим!
— Откъде знаеш накъде са отишли? Как ще ги проследим? В тези гори мракът е непрогледен. Дърветата закриват дори луната.
Тя го щипна по бузата.
— Един номер, на който ме научи майка ми. Никога не съм го показвала на никого. Когато ги видях да излизат от Двореца, хвърлих в краката им своя Хан. Те минаха върху него. Стъпките им се запечатаха в мен като светлинки.
— Трябва да ме научиш на това.
— Един ден ще го направя, обещавам ти. Хайде да вървим!
Тя го хвана за ръката и тръгна след светлинките, оставени от стъпките на Сестрите през гъстата гора. Някъде далеч се чу гласът на нощна птица. Земята беше неравна, осеяна с корени и храсталаци, но светещите стъпки им помагаха да намират пътя през гората.
От горещата влага тя се потеше и дрехите залепваха върху тялото й. Когато се приберат в къщи, щеше да издигне въздушен щит около стаята си и да се изкъпе. Да се къпе много дълго. С Джедидайа. После щеше да го остави да приложи върху нея магията си, после щеше да изпробва своята върху него…
Навлязоха дълбоко в Блатистите гори, много по-дълбоко от всеки друг път. Над мочурливата земя се стелеше пара. Гниещите листа воняха ужасно. Двамата се пазеха с ръце от преплетените клони на дърветата и храстите. Светлинките ги водеха към каменистото било.
Когато се изкачиха на него, Маргарет погледна назад. Някъде в далечината видя трепкащите светлинки на Танимура и разпозна величествения Дворец на пророците, облян от сребърната лунна светлина. Той хвърляше огромната си тъмна сянка над града.
Прииска й се да избяга, да се прибере у дома. Но това беше невъзможно. Вече не се отнасяше само до нейния живот. Животът на всички зависеше от нея. Създателят зависеше от нея. Въпреки това толкова много й се искаше да си бъде у дома, на сигурно място.
Но там вече не беше сигурно място. Ако наистина се бяха появили Сестри на мрака, там със сигурност бе не по-малко опасно, отколкото в Блатистите гори. Дори след като знаеше вече толкова много, все още й бе трудно да приеме тази мисъл. Но Прелатът трябваше да й повярва. Просто трябваше. Никой друг не можеше да помогне. Толкова много искаше да има поне една Сестра, на която да се довери, но не вярваше вече на никого. Натан я беше предупредил да не вярва на никого.
Макар да й се искаше Джедидайа да си е у дома на сигурно място, далеч от всяка опасност, тя се радваше, че е до нея. Знаеше, че той не може да й помогне с нищо, но се почувства по-добре, след като му се довери. Нейният съпруг. При тази мисъл лицето й грейна в усмивка. Никога няма да си прости, ако му се случи нещо. Ще го защити с живота си, ако се наложи.
Склонът заслиза надолу. През пролуките между дърветата успя да види, че се спускат в дълбок дол. Ръбът бе тънък и стръмен и вървяха бавно, за да не паднат камъчета изпод краката им. Едно тръгна да се търкаля надолу, но тя моментално изпрати шепа въздух и го спря, след това го залепи плътно към земята. Въздъхна облекчено.
Джедидайа вървеше след нея, като мълчалива, успокояваща сянка. Напрежението понамаля, когато превалиха острите скали и отново потънаха в гъстата гора. Стъпките им станаха безшумни върху меката влажна земя.
През тежкия влажен въздух до ушите им достигна съвсем слабо пеене някъде навътре в гората. Ниски, ритмични, гърлени звуци на думи, които не можеше да разбере, отекваха в гърдите й. Макар да не разбираше смисъла, усети как й се повдига, сякаш въздухът изведнъж се изпълни с отвратителна миризма.
Джедидайа я стисна за ръката. Доближи устните си до ухото й.
— Маргарет, моля те — прошепна той, — нека се връщаме, преди да е станало твърде късно. Страх ме е.
— Джедидайа — прошепна тя остро и посегна към ремъка на яката му, — това е много важно! Аз съм Сестра на светлината, а ти си магьосник. На какво съм те научила! Да стоиш на градския площад и да правиш номера ли?! Хората да ти подхвърлят петачета? Ние служим на Създателя. Всичко, което имаме, дължим на него и трябва да го използваме, за да помогнем на другите. Всички са в опасност. Ние ще им помогнем. Ти си магьосник. Дръж се като такъв! — Маргарет забеляза на слабата светлина, че очите му се разшириха.
— Съжалявам, имаш право. Прости ми. Ще направя каквото трябва, обещавам.
Гневът й охладня.
— Мен също ме е страх. Докосни своя Хан, стисни го, но не твърде здраво. Дръж го така, че да можеш да го освободиш във всеки един момент, така, както съм те учила. Ако нещо се случи, не се колебай! Не се страхувай от онова, което би могъл да им причиниш. Когато се нуждаеш от силата на своя Хан, можеш да използваш всичко, което знаеш. Запазиш ли разума си, ще бъдеш достатъчно силен, за да се защитиш сам. Можеш да го направиш, Джедидайа. Вярвай в това, което ти казвам, в уроците на Сестрите. Имай вяра в Създателя и в това, което той ти е дал. Ние всички го правим. Може би тази нощ той ще ни призове.
Джедидайа кимна, а тя му обърна гръб и тръгна отново по светещите стъпки, които ги водеха към гъста гора. Вървяха между дърветата към дъното на долината и зловещото пеене. Колкото повече приближаваха, толкова по-зловещи ставаха гласовете. Бяха гласовете на Сестрите. Не успяха да разпознаят на кои точно.
— Създателю наш — молеше се Маргарет, — дай ми сила да направя каквото трябва, за да ти помогна. Дай сила и на Джедидайа, помогни ни да ти служим, за да помогнем на другите.
