— На другата сутрин, след като той си замина по толкова мистериозен начин, имах чувството, че се е случило нещо ужасно. Отидох да видя дали куилионът отново свети, но вратата на стаята беше преградена с въздушен щит.
— Това не доказва нищо. Сестрите често затварят стаите и кабинетите си по този начин. Ти също го правиш, когато не искаш да те безпокоят, особено когато сме заедно.
— Знам. Но исках да видя куилиона, така че изчаках зад ъгъла, докато Сестрата се върна в кабинета си. Исках да я издебна и да погледна, докато влиза. Успях, видях в тъмния й кабинет статуйката, сложена на рафта между книгите. Беше портокалова на цвят. Съжалявам, Джедидайа.
В гласа му прозвуча гняв.
— Коя беше? Коя Сестра?
— Няма да ти кажа, Джедидайа. Не и преди да го докажа пред Прелата. Много е опасно.
Той се умисли за миг.
— Ако този кристал наистина е куилион и доказва, че тя е Сестра на мрака, тогава защо не го крие по- добре?
— Може би защото мисли, че тук никой не знае какво е куилион. Може би защото тя не се страхува и не смята, че трябва да бъде по-предпазлива, отколкото е.
— Тогава да вървим, да разрушим въздушния щит, да вземем проклетата фигурка и да я занесем на Прелата. Знам, че мога да премахна въздушния щит. Знам, че мога.
— Щях и сама да го направя. Тази нощ се върнах и вратата не беше преградена. Исках да взема статуйката, но нея я нямаше. Тогава видях Сестрата да напуска Двореца заедно с още няколко други. Проследих ги дотук. Ако не мога да открадна куилиона, докато свети, не мога да докажа, че са Сестри на мрака. Трябва да ги спра, преди да са отнели нечий друг живот. Джедидайа, те убиват хора. Но още по- страшното е причината, поради която го правят.
Той се изправи
— Идвам с теб.
Маргарет стисна зъби.
— Не! Ти ще се върнеш обратно в Двореца.
— Маргарет, обичам те и ако ме изпратиш обратно да се тревожа за теб през цялото време, няма да ти го простя. Ще отида при Прелата сам и ще ги обвиня, за да ти помогна. Помисли само, че мога да бъда осъден на смърт заради подобно нещо. Знам, че може би това ще предизвика подозрения и дори тревоги. Но няма друг начин. Само така ще мога да те предпазя. Или идвам с теб, или отивам при Прелата. Казах ти вече. И наистина ще го направя.
Маргарет знаеше, че той говори истината. Джедидайа винаги изпълняваше обещанията си. Както подобава на един могъщ магьосник. Тя падна на колене и обви ръцете си около врата му.
— Аз също те обичам, Джедидайа.
Маргарет го целуна и двамата се изправиха. Ръцете му започнаха да разкопчават копчетата на гърба й. Смъкна дрехата й. Тя простена при допира. Горещите му устни целуваха врата, после ушите й. Изпращаха по кожата й огнени светлинки от магия. Коленете й сами се разделиха, за да му позволят да проникне в нея. Дишаше все по-тежко.
— Ела с мен — прошепна той в ухото й. — Нека се върнем, ще сложиш преграда на вратата си и ще направя за теб още много приятни неща. Ще можеш да викаш колкото си искаш и никой няма да те чуе.
Маргарет го отблъсна от себе си и извади ръцете му изпод полата си. Той се опитваше да разбие съпротивата й. Усети, че ще трябва да положи големи усилия, за да го спре. Той използваше магията си, за да я съблазни и отведе далеч от опасностите. Искаше да я спаси. Маргарет знаеше, че ако му позволи още един миг да й въздейства с магията си, много скоро щяха да се озоват зад въздушния щит в нейната стая.
— Джедидайа — прошепна тя дрезгаво — Моля те, не ме карай да използвам яката, за да те спра. Това е много важно. Става въпрос за живота на много хора.
Той отново протегна ръце към нея, но тя изпрати ивица сила през дланите си към неговите китки, за да го накара да спре. Отблъсна го категорично.
— Знам, Маргарет. И твоят живот също е в опасност. Не искам нищо никога да ти причинява болка. Обичам те повече от всичко на света.
— Джедидайа, това е много по-важно от моя живот. Отнася се за живота на всички. Струва ми се, че тук е намесен Безименният.
Той се вкамени.
— Ти сигурно се шегуваш!
— Защо мислиш, че Сестрите имат нужда от сила? Защо мислиш, че им е необходима? Защо убиват заради нея? Каква е целта им? На кого, мислиш, служат Сестрите на мрака?
— Скъпи Създателю — тихичко прошепна той. — Не й позволявай да е права! — Той я хвана за раменете.
— Маргарет, кой още знае за тези неща? Кой ти ги каза?
— Само ти, Джедидайа. Аз знам за четири или може би пет Сестри на мрака. Но има и други, които не знам. Не знам и на кого мога да се доверя. Тази вечер проследих единадесет, но може и да са повече.
— Ами Прелатът? Може би не трябва да ходиш при нея. Тя може да е една от тях.
Маргарет събра ръцете си с въздишка.
— Може би си прав, но това е единствената ни възможност. Никой друг не би могъл да ми помогне. Трябва да отида при нея.
Тя докосна лицето му с пръсти.
— Джедидайа, моля те, върни се, ако нещо се случи с мен, ти ще можеш да направиш нещо след това. Трябва да остане някой, който знае.
— Не, няма да те оставя. Ако ме накараш да се върна, ще отида при Прелата. Аз те обичам. По-добре да умра, отколкото да живея без теб.
— Но трябва да мислим и за другите. Има и други, чийто живот е заложен.
— Не мога да мисля за никой друг. Моля те, Маргарет, не ме карай да те оставя в такава опасност.
— Понякога ме вбесяваш, любов моя. — Тя се измъкна от ръцете му. — Джедидайа, ако ни хванат…
— Щом ще сме заедно, тогава поемам този риск.
Сестрата вплете пръстите си в неговите.
— Тогава бъди мой съпруг. Както сме си говорили. Ако умра тази нощ, искам да умра като твоя съпруга.
Той пъхна ръката си зад главата й и я придърпа към себе си. Отметна назад косата от ухото й и зашепна нежно:
— Това ще ме направи най-щастливия мъж на света. Толкова много те обичам, Маргарет. Но как бихме могли да се оженим тук, сега?
— Можем да произнесем думите. Любовта ни е най-важното и думите, които идват от сърцата, ще ни свържат много по-здраво от всичко друго.
Джедидайа я притисна още по-силно.
— Това е най-щастливият миг в живота ми.
Той я пусна, отблъсна я леко от себе си и стисна ръцете й. Очите им се търсеха трескаво в тъмнината.
— Аз, Джедидайа, се вричам да бъда твой съпруг в живота и в смъртта. Давам ти своята вечна любов и своята вечна вярност. Нека сме свързани в очите и сърцето на Създателя.
Тя прошепна същите думи и от очите й потекоха сълзи. Никога не бе изпитвала толкова силен страх и в същото време такова огромно щастие. През целия си живот. Изпитваше болезнена необходимост да бъде с него. Когато произнесоха думите, се целунаха. Това беше най-нежната любовна целувка, която тя някога бе получавала. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето й и се събираха около устните. Ръцете й обгърнаха широките му рамене и тя се притисна към него. В прегръдката му Маргарет се чувстваше сигурна и обичана. След това се разделиха.
