Така значи. Ето защо не можеше да си поеме въздух. Но въздухът не би трябвало да може да направи подобно нещо. Беше невъзможно. Или поне въздух, изграден от Сестра, не би трябвало да може да го направи. Беше истинско чудо.
„Скъпи Създателю, защо ме изостави? Та нали за теб го правех? Защо допусна това да се случи?“
Сигурно би трябвало да я боли, нали така? Не би ли трябвало да те боли, когато си разкъсана на две? Но не болеше. Не болеше ни най-малко.
Студено. Чувстваше единствено студ. Но горещите черва, проснати връз студеното й лице, я стопляха. Топло. Стана й хубаво от топлината.
Може би не я боли, защото Създателят й помага? Сигурно е така! Създателят е отнел болката от тялото й.
„Благодаря ти, скъпи Създателю. Направих всичко, което можах. Съжалявам, че те продадох. Изпрати друга.“
Видя пред себе си ботуши. Джедидайа. Съпругът Джедидайа. Чудовището Джедидайа.
— Опитах, Маргарет, опитах да те задържа настрана. Не можеш да кажеш, че не съм опитал.
Ръцете й лежаха отпуснати край тялото й. В дясната все още усещаше златното цвете. Не го искаше повече. Не можеше да отвори ръката си. Колко би искала да има сила да я отвори. Не искаше да умре с… това в ръка. Но не можеше да отвори дори пръстите си.
„Скъпи Създателю, и тук се провалих.“
След като не можа да отвори ръката си сама, се сети за още една последна възможност, която й оставаше. Изпрати в ръката си последната част от силата си. Може би някой щеше да види и да зададе правилния въпрос.
Уморена. Беше ужасно уморена.
Опита се да затвори очи, но те не искаха да се затворят. Как може човек да умре, след като няма сили да си затвори очите?
Имаше много звезди. Прекрасни звезди. Най-красивите, които някога бе виждала. Веднъж майка й й беше казала колко са на брой. Но тя не си спомняше.
Ами тогава да ги преброи.
Една… две…
Двадесет и първа глава
— Колко време? — попита Чейс.
Седмината мъже със свирепи погледи стояха в полукръг пред тях, а Чейс ги гледаше втренчено и мигаше на парцали. Никой от тях не носеше друго оръжие освен нож в колана, един дори беше и без нож. Но зад тях имаше още цяла армия бойци. Едни стискаха лъкове, други копия, а трети и двете. Рейчъл се опитваше да се загърне още по-плътно в дебелата си вълнена кафява пелерина, пристъпваше от крак на крак, разтърквайки пръстите си, и си мечтаеше да е поне мъничко по-топло. Беше започнала да се вкочанява. Поглади големия кехлибар, който висеше на верижка на врата й. Беше й приятно да докосва гладката повърхност във формата на сълза. Чейс измърмори нещо, което тя не разбра. Той наметна отново тежката си черна пелерина и посочи с една пръчка двете фигури, нарисувани в прахта. Пристъпи напред с огромния си ботуш, в който можеха да се поберат и двата крака на всеки от другите мъже, и при движението всички кожени колани и ремъци, за които бяха окачени оръжията му, изскърцаха. След малко отново посочи с пръчката към земята, а после се обърна и вдигна ръка към тревистите полета.
— Колко време? — той отново посочи рисунката, а после и полето. — Колко време мина, откакто тръгнаха?
Мъжете бърбореха нещо, което Чейс и Рейчъл не разбираха. След малко онзи с дългата сребриста коса, ограждаща загорялото му лице, който не бе наметнал на раменете си кожа от койот, а бе облечен в обикновени дрехи от еленова кожа, нарисува още нещо в прахта. Този път Рейчъл веднага разбра рисунката му. Беше слънце. С някакви знаци отдолу. Мъжът се изправи.
Чейс се вгледа в прахта.
— Три седмици. — Той вдигна очи към мъжа с дългите сребристи коси. — Три седмици ли? — Посочи рисунката и вдигна трите пръста на ръката си пред очите му. — Тръгнали са преди три седмици, така ли?
Мъжът кимна и започна отново да говори на своя странен език.
Сидин й подаде още един резен плосък хляб с мед. Толкова беше вкусно! Опита се да яде бавно, но преди да усети, не остана и трохичка. Досега само веднъж беше яла мед. Беше още когато живееше в двореца на Кралица Милена като придворна на Принцесата. Принцесата никога не й даваше мед, казваше, че това не е храна за такива като нея, но веднъж една от готвачките й позволи да го опита. Стомахът й се сви при спомена за отношението на Принцесата. Никога повече нямаше да се върне в двореца. Сега, след като е дъщеря на Чейс, няма да се върне там. Всяка нощ, преди да заспи под топлото одеяло, тя се питаше какви ли са другите от новото й семейство.
Чейс й бе казал, че има братя и сестри. И истинска майка. Често й разказваше за майка й. Рейчъл вече дори си я представяше. Лесно беше да го направиш, когато някой те обича.
Чейс я обичаше. Никога не й го беше казвал, просто си личеше. Когато се страхуваше нощем от звуците на тъмнината, той слагаше огромната си ръка върху главицата й и рошеше косата й.
Сидин й се усмихна, облизвайки пръстите си от меда. Рейчъл се радваше, че го вижда отново. Щом пристигнаха тук, отначало тя си бе помислила, че ще имат неприятности. Още преди да навлязат в полето, ги пресрещнаха страховити мъже, изрисувани с кал и накичени с треви. Тя така й не разбра откъде дойдоха. Просто изведнъж изскочиха пред очите им. Рейчъл се изплаши, защото мъжете бяха насочили стрелите си към тях, а и гласовете им звучаха страшно и тя не можеше да разбере какво казват. Но Чейс само скочи от коня си и я взе на ръце, като не сваляше очи от тях. Не приготви лъка си за стрелба. Не изглеждаше изплашен.
Той беше най-смелият мъж, когото познаваше. Рейчъл и мъжете се гледаха взаимно, а Чейс я галеше по косата и й казваше да не се страхува. Мъжете свалиха лъковете и ги отведоха в селището.
Когато пристигнаха, тя видя Сидин. Детето познаваше Рейчъл и Чейс отпреди, откакто Калан го спаси от Кралица Милена. Зед, Калан, Чейс, Сидин и тя избягаха от двореца заедно с кутията. Рейчъл не говореше езика на Сидин, но той ги позна и каза на баща си кои са. След това всички станаха много мили с тях.
Чейс посочи с ръка рисунките една след друга, после събра пръстите и се обърна към хълмовете в далечината.
— Ричард и Калан са напуснали преди три седмици и са тръгнали на север? Към Ейдиндрил?
Мъжете поклатиха глави и отново започнаха да обясняват нещо. Бащата на Сидин вдигна ръце и направи знак да млъкнат. Той посочи себе си и останалите и вдигна три пръста. После посочи рисунката на земята, на която фигурката беше с рокля, произнесе името на Калан и посочи на север.
Чейс опря пръчката в нарисуваното слънце, после във фигурата на Калан и накрая вдигна три пръста към мъжете наоколо. След това посочи на север.
— Преди три седмици Калан и трима от вашите мъже са тръгнали на север към Ейдиндрил?
Мъжете закимаха и повториха „Калан“ и „Ейдиндрил“.
Чейс застана на колене до рисунката и потупа с пръст върху нея.
— Но Ричард също трябва да е тръгнал за Ейдиндрил? С Калан?
Всички мъже обърнаха главите си към мъжа с дългата сребриста коса. Той погледна Чейс и поклати глава. Костената фигурка на врата му се разлюля. Посочи на рисунката мъжа с меч, а после вдигна ръка в съвсем различна посока.
Чейс го изгледа продължително, след това се намръщи, за да покаже, че не е разбрал. Мъжът излезе напред и нарисува с пръчката си три фигурки с рокли. Погледна изпод вежди, за да се убеди, че Чейс следи движенията му, и след това зачерта две от фигурките. Очите му се вдигнаха отново към Чейс, който го гледаше с очакване.
— Какво означава това? Мъртви ли? Това ли искаш да ми кажеш, че са мъртви?
Мъжът го гледаше, без да помръдне. Чейс направи с пръст знак по врата си, като че ли реже с нож.
— Мъртви.
