отдавна, в друга една война.
Зед скръсти ръце на гърба си и въздъхна дълбоко, наслаждавайки се на чистия свеж въздух. Наведе се и откъсна изсъхнала дива роза, която с помощта на мъничко магия изведнъж разцъфна. Жълтите цветчета се разтвориха и от тях заискри нов живот. Затворил очи, той вдъхна дълбоко от аромата на цветето, след което го скри прилежно в робата си, близо до сърцето. Не бързаше.
Не би било особено мъдро да прекъсне една вилнееща разгневена чародейка.
През отворената врата долетяха още по-сериозни ругатни и обектът на гнева й най-накрая си намери майстора. Чу се тъп удар и съществото излетя през вратата не по собствено желание. В краката на Зед тупна малко бронирано животинче. То се опитваше да се обърне, като в същото време щракаше с щипките си, размахваше крака и ръмжеше. Ударът с дръжката на брадвата и скоростното му приземяване пред вратата очевидно не го бяха впечатлили особено.
Гаден хващач. Преди много години подобно зверче се бе закачило за глезена на Ейди. Попаднеш ли веднъж в щипките на хващач, е практически невъзможно да се отскубнеш от него. То се впива със зъби и нокти в плътта ти, чак до кокала и започва да изсмуква кръвта ти. До последната капка. Бронята им не позволява да ги хванеш отникъде.
Тогава Ейди беше отсякла с брадва собствения си крак, в който се бе впило това гадно същество. Пожертвала крака си, за да спаси живота си. При тази мисъл стомахът му се сви. За миг той погледа гадината в краката си, после я ритна достатъчно силно, за да е на подходящо разстояние от тях. След новия полет зверчето се заби между дърветата в очакване на по-лесна плячка.
Зед погледна треперещата от гняв фигура, която се появи на входа, стрелкайки го с напълно белите си очи. Гърдите й все още се повдигаха от гняв. Беше облечена в роба, която на цвят бе като тази на Зед, но за разлика от неговата бе декорирана около врата с жълти и червени мъниста, извезващи древните символи на нейната професия. Тя сложи юмруци на хълбоците си. По лицето й все още личеше някогашната й красота.
Продължаваше да стиска брадвата в ръката си. Ако се върнеше, хващачът определено щеше да си има неприятности.
Зед се усмихна.
— Наистина не бива да си играеш с тези зверчета, Ейди. Нима вече забрави, че така загуби крака си веднъж? — Той измъкна жълтата роза от робата си. Нежните листенца докоснаха бузата му, а усмивката грейна на лицето му.
— Да ти се намира нещо за ядене? Умирам от глад!
Тя го изгледа за миг, без да каже нищо и без да помръдне, после скри брадвата зад вратата на къщата.
— Какво правиш тук, магьоснико?
Зед пристъпи напред и с театрален поклон й поднесе цветето.
— Просто не можех дълго време да стоя далеч от твоята нежна прегръдка, скъпа госпожо. — Той се усмихна с най-неустоимата си усмивка.
Ейди продължи да го разглежда с белите си очи.
— Това бъде лъжа.
Зед прочисти гърло и приближи цветето още по-близо до нея. Помисли си, че би било добре да поупражнява усмивката си.
— Това вълшебно ухание от яхния ли е?
Без да свали очите си от него, тя прие цветето и го втъкна в правата си прошарена коса, която стигаше до над раменете й. Наистина беше красива.
— Бъде яхния! — Тънките й меки ръце хванаха неговите. На изящното й набръчкано лице се прокрадна усмивка. Главата й леко се наклони. — Бъде добре да те видя отново, Зед. По едно време се притесних, че изобщо няма. Много нощи прекарах обляна в пот, знаех какво ще стане, ако се провалиш. Когато дойде зимата и магията на Орден не погълна земята, разбрах, че си успял.
Зед се успокои, че най-хубавата му усмивка не беше отишла на вятъра, но реши да внимава с отговорите си.
— Мрачният Рал е победен.
— А Ричард и Калан? Те добре ли са?
Зед се изпъчи гордо.
— Да. Всъщност Ричард победи Мрачния Рал!
Тя отново кимна.
— Мисля, че бъде още от тази история.
Зед сви рамене, опитвайки се да изкара нещата по-маловажни, отколкото бяха всъщност.
— Това е част от историята.
Усмивката още грееше върху лицето й, но белите й очи го изгледаха изпитателно.
— Мисля бъде причина ти бъдеш тук. Причина, която се страхувам, няма да харесам.
Той измъкна ръка от нейните и отметна назад дълъг бял кичур коса, като същевременно смръщи лице.
— По дяволите, жено, ще ме нахраниш ли с тази яхния или не?
Ейди най-после свали очи от него и се обърна, за да влезе в къщата.
— Мисля бъде достатъчно ядене, дори и за теб. Влез и затвори след себе си. Не желая да виждам повече онези гадни хващачи тази вечер.
Покани го. Е, нещата като че ли тръгнаха по-гладко. Чудеше се какво да й разкаже. Не всичко, разбира се. Това е работата на магьосниците: да използват хората. Най-лошо от всичко беше, когато трябваше да използват хора, които харесват. Особено хора, които много харесват.
Зед й помогна да подредят столовете около масата и вдигна от земята нахвърляните паници, а после започна да й разказва събитията, които се бяха случили, откакто се разделиха последния път. Започна с костената фигурка, която тя му бе подарила, за да го предпазва от зверовете от отвъдното. Зед все още я носеше на врата си, закачена на верижка, но реши да не прави допълнителни отклонения.
Тя слушаше, без да го прекъсва, не извърна лице към него дори когато й разказваше за пленяването на Ричард от Морещиците, но Зед видя как мускулите на раменете й за миг се напрегнаха. Влагайки необходимия апломб, той продължи да разказва как Мрачният Рал взе от Ричард нощния камък. Същия камък, който Ейди му бе дала, за да премине с него просеката в безопасност.
Той се намръщи зад гърба й, докато тя се бе навела да вдигне една паница от пода.
— Този камък едва не ме уби. Мрачният Рал го използва, за да ме хване в капана на отвъдния свят. Спасих се на косъм. Не биваше да даваш камъка на Ричард.
— Не се прави на твърдоглав глупак — скастри го тя. — Ти бъдеш достатъчно умен, за да се спасиш сам. Ако не бях дала нощния камък на Ричард, той щеше да загине в просеката и тогава Мрачният Рал щеше да победи и точно в тоя миг без съмнение щеше да те измъчва. Съвсем скоро щеше да умреш. С камъка, който дадох на Ричард, аз спасих и твоя живот.
Той размаха някакъв кокал над главата си.
— Това нещо е опасно. Не бива да раздаваш наляво и надясно такива опасни неща, като че ли са захарни пръчки. Не и без да предупредиш хората.
Зед имаше право да негодува. Та нали именно той бе всмукан в отвъдния свят заради тоя камък. Жената можеше поне да се престори, че се разкайва.
Магьосникът продължи с историята за това как Ричард избяга, макар и с мрежа около себе си, скриваща истинската му същност, и как четворките нападнаха Чейс, Калан и самия Зед. С усилие овладя гласа си, докато разказваше какво не се случи без малко с Калан, как тя призова Кон Дар и унищожи нападателите си. Завърши с това как Ричард успя да изиграе Мрачния Рал да отвори погрешна кутия. И как магията на Орден наказа Рал за допуснатата грешка. Зед се усмихна на себе си, когато стигна до края на историята, разказвайки на Ейди как Ричард успя да се промъкне покрай силата на Калан и как двамата вече могат да се обичат — нямаше намерение да се впуска в повече подробности, не беше нужно всеки да знае — и сега са щастливи заедно.
Радваше се, че можа да разкаже историята, без да се спира върху някои особено болезнени детайли. Не искаше да си припомня най-лошото. Ейди не му задаваше въпроси, но се доближи, сложи ръка на рамото му
