време се изгубиха, но с идването на зимата дойдоха и те. Това не бъде добре. Мисля, че нещо бъде не наред.
Зед й подаде празната паница и пое пълната, която доближи до носа си, за да вдъхне аромата й.
— Може би когато границата е паднала окончателно, вече е нямало какво да ги задържа там и те просто са преминали от тази страна.
— Може би. Когато границата падна, повечето от зверовете изчезнаха заедно с нея, върнаха се в отвъдния свят. Други успяха да избягат и навлязоха в земите наоколо. Преди да дойде зимата, наоколо нямаше никакви хващачи. Допреди месец. Страхувам се, че още нещо се е случило, за да бъдат те тук.
Зед знаеше прекрасно какво се е случило, но не й каза. Вместо това й зададе още един въпрос:
— Ейди, защо не напуснеш това място? Ела с мен. В Ейдиндрил. Ще бъде…
— Не! — Тя затвори здраво устата си. Като че се стресна от собствения си глас. Приглади робата си с ръка, оставяйки гнева си да поутихне, после отново взе черпака и допълни паницата с яхния. — Не. Това бъде моят дом.
Зед я гледаше мълчаливо, докато тя се суетеше около огъня. Когато свърши, занесе паницата си на масата и се върна да вземе самун хляб от една полица, скрита зад синьо-бялото перде. Показа с хляба към другия празен стол. Зед остави паницата си на масата и седна, повдигайки робата си, за да седне с подвити под тялото си крака. Ейди се настани срещу него, отряза парче хляб, набоде го на върха на ножа и му го подаде през масата. След това вдигна очи и потърси неговите.
— Зед, моля те, не ме карай да напускам дома си.
— Само се тревожа за теб, Ейди.
Тя натопи залък хляб в яхнията си.
— Това бъде лъжа!
Той я изгледа изпод вежди и отчупи парче хляб.
— Не е лъжа.
Ейди започна да яде и каза, без да вдига глава от масата.
— „Само“ бъде лъжа.
Зед се съсредоточи върху паницата си и залапа лакомо.
— Хм! Тофа пеше прекрашно — изфъфли той, дъвчейки горещо парче месо.
Ейди кимна, за да му благодари. Той продължи да яде, докато паницата му лъсна. После отиде до огнището и си сипа още.
Докато се връщаше с пълната паница към масата, той се огледа наоколо и посочи с лъжицата в неопределена посока.
— Имаш прекрасен дом, Ейди. Наистина прекрасен. — Седна и взе комата хляб, който тя му подаде. Опря лакти в масата и ръкавите му се вдигнаха нагоре, докато разчупваше комата на две. — Но не мисля, че е добре да живееш тук съвсем сама. Не и с всички тези хващачи и не знам още какви зверове. — Той посочи с хляба на север. — Защо не дойдеш с мен в Ейдиндрил? Там е чудесно. Ще ти хареса. Има много място. Калан ще се погрижи да имаш избор и да си харесаш дом, в който ще се чувстваш добре. Да не говорим, че би могла, ако искаш, да останеш в Магьосническата кула.
Очите й не се вдигнаха от храната.
— Не.
— Защо не? Ще си прекарваме добре там. Чародейките са винаги добре дошли в Кулата. Там има книги…
— Казах не!
Зед дръпна ръкавите си надолу и започна да се храни. Но не издържа дълго в мълчание. Остави паницата и лъжицата си и я погледна под сключените си вежди.
— Ейди, историята е много по-дълга от това, което ти разказах.
Тя повдигна вежда.
— Надявам се не очакваш от мен да се правя на изненадана. Не бъда особено добра в преструвките. — Тя продължи да се храни.
— Ейди, воалът е разкъсан.
Ръката й се вкамени на половината път към устата й. Не вдигна очи към него.
— Глупости! Какво знаеш ти за воала. Нямаш представа какво говориш! — Лъжицата стигна до устата й.
— Знам със сигурност, че е разкъсан.
Ейди лапна последното парченце картоф.
— Говориш за невъзможни неща, магьоснико. Воалът не бъде разкъсан. — Тя се изправи с празната паница в ръце. — Спокойно, старче, ако воалът бъде разкъсан, щяхме да си имаме много по-големи проблеми от тези с хващачите. Но ги нямаме.
Зед се обърна и сложи ръце върху облегалката на стола, гледайки я как куцука към огнището.
— Камъкът на сълзите се появи — каза той тихо.
Ейди спря. Паницата й полетя надолу и след миг изтрака в мъртвешката тишина, след което се изтърколи нанякъде. Ръцете й останаха протегнати напред, сякаш паницата бе все още в тях. Гърбът й се вдърви.
— Никога не казвай такива неща на глас — прошепна тя. — Докато не си напълно сигурен. Докато не си толкова сигурен, че си готов да се закълнеш в честта си на Главен магьосник. Освен ако не желаеш да продадеш душата си на Пазителя, в случай че лъжеш.
Свирепите, гневни очи се впиха в гърба й.
— Нека душата ми бъде в плен на Пазителя, ако те лъжа. Нека бъда негов още в същия този миг. Камъкът на сълзите се появи в нашия свят. Видях го с очите си.
— Добри духове, пазете ни — прошепна тя едва. Все още не можеше да помръдне. — Разкажи ми що за каша си забъркал, магьоснико?
— Ейди, ела и седни. Първо искам да ми кажеш защо е необходимо да живееш тук, в просеката, или ако предпочиташ, що за място е била просеката. Какво си правила тук, на ръба на отвъдния свят и защо не искаш да напуснеш?
Тя седна срещу него и приглади полите на робата си.
— Това бъде моя работа.
Все още с облегалката на стола в ръце, Зед скочи на крака.
— Ейди, трябва да знам. Това е много важно. Трябва да знам какво си правила, за да мога да преценя дали то би могло да ни е от помощ. Познавам прекрасно болката, с която живееш. Нали я видях, не помниш ли? Не знам какво я е причинило, но знам колко е дълбока. Искам да ми разкажеш историята си. Моля те, довери ми се като на приятел. Моля те, не ме карай да ти нареждам като Главен магьосник.
Щом той млъкна, очите й потърсиха неговите. Гневните светкавици в тях избледняха и тя кимна.
— Добре. Може съм таила това в себе си твърде дълго. Може би ще ми олекне, ако го разкажа на някой… приятел. Може би след като чуеш всичко, няма да искаш помощта ми. Ако обаче все още я искаш, ще те помоля да ми разкажеш всичко, което се е случило. — Тя го посочи с пръсти. — Всичко.
Зед й се усмихна окуражително.
— Разбира се.
Тя се отпусна на стола си. В същия миг най-големият от всички черепи по рафтовете се плъзна и изтрополи на пода. Двамата обърнаха очи натам. Зед се приближи до него и го вдигна с две ръце. Тънките му пръсти се плъзнаха по острите извити зъби. Черепът беше плосък в долната си част; изобщо не би трябвало да може сам да се изтърколи от полицата. Той го върна на мястото му. Ейди го гледаше.
— Напоследък — започна тя дрезгаво — костите като че ли искат да са на земята. Непрекъснато падат.
Зед се върна на мястото си, хвърляйки последен смръщен поглед към черепа.
— Разкажи ми за костите, защо ги държиш тук, какво правиш с тях; всичко. Започни от самото начало.
— Всичко. — Тя скръсти ръце в скута си.
За миг му се стори, че е готова всеки миг да се спусне към вратата и да избяга.
— Историята е наистина мъчителна за разказване.
