— Нито дума от нея няма да излезе през устата ми, Ейди!
Двадесет и втора глава
Ейди въздъхна дълбоко.
— Бъда родена в град Чоора, в страната Никобарезе. Майка ми не притежаваше дарбата на чародейка. Тя бъде прескок, както се казва. Баба ми Линдел бъде онази, от която е притежавала дарбата преди мен. Майка ми бъде благодарна на добрите духове, задето тя бъде прескок, и същевременно сърдита, задето аз бъде с дарба. В Никобарезе тези, които притежаваха дарбата, бъдат мразени и дори преследвани. Хората бъдат убедени, че дарбата бъде свързва не само със силите на Създателя, но и с тези на Пазителя. Дори онези, които използваха дарбата си за добро, бъдат заподозрени като проклетници. Знаеш какво представляват проклетниците, нали?
Зед си отчупи залък хляб.
— Да. Онези, които служат на Пазителя. Които са му се заклели. Те се крият в светлината, също както и сенките, и изпълняват желанията му, работят за него. Всеки може да е проклетник. Има такива, които служат на доброто с години, преди да бъдат призовани от Пазителя. Но когато това стане, те са готови на всичко за него. Наричат ги с различни имена, но всички те са агенти на Пазителя. В някои книги ги наричат точно така: агенти. Някои от тях са важни люде, като Мрачния Рал. Те биват използвани за важни неща. Други са си обикновени хора, използвани да вършат черната работа. Онези, които притежават дарбата, като Мрачния Рал например, най-трудно се поддават на съблазните на Пазителя. С обикновените хора е по- лесно, но дори те са рядкост.
Очите на Ейди се разшириха.
— Мрачният Рал бъде проклетник?
Зед повдигна вежда и кимна.
— Сам ми го призна. Каза, че е агент, но то е същото, само думата е различна. Чувал съм да ги наричат по много начини. Всички те служат на Пазителя.
— Доста страховита новина.
Зед натопи парченце хляб в гозбата си.
— Нося ти почти само такива. Та значи беше стигнала до баба ти Линдел?
— По времето, когато баба ми е била млада, чародейките бъдат наказвани със смърт за всичко, донесено от съдбата — болести, нещастия, мъртвородени деца. Наказвали ги със смърт, защото погрешно ги смятали за проклетници. Някои от онези, които притежавали дарбата, се опитвали да се съпротивляват, задето били несправедливо наказвани. При това се съпротивлявали яростно. Това само задълбочавало омразата към тях и служело като потвърждение на страховете на мнозина в Никобарезе.
Накрая се стигнало до споразумение. Велможите на Никобарезе се съгласили да оставят на мира чародейките, при условие че положат клетва с душата си, като по този начин докажат пред всички, че не са проклетници. Да се закълнат, че няма да използват силата си без официално разрешение на човек от управата, на някой от обкръжението на Краля например. Това бъде клетва пред народа. Клетва да не използват дарбата си, за да не привличат по този начин вниманието на Пазителя.
Зед глътна лъжица яхния.
— Но защо хората са смятали, че чародейките са проклетници?
— Защото бъде по-лесно да обвиниш една жена за неприятностите, отколкото да признаеш истината. И бъде по-задоволително да обвиняваш, отколкото да хвърлиш проклятие срещу непознатото. Онези, които притежават дарбата, използват силата си, за да помагат на хората. Но тя може да бъде насочена и срещу хората. Именно това, че силата може да бъде използвана, за да причинява зло, е било смятано за истинската причина някои да се раждат с дарбата. Смятало се, че това е дело на Пазителя.
— Суеверни глупости — избоботи той.
— Както добре знаеш, за да поникне едно суеверие, не е необходимо да почива на някаква истина. И посято веднъж, от него израства мощно, макар и изкривено дърво.
Зед промърмори нещо в знак на съгласие и после добави:
— И значи чародейките престанали да използват силата си, така ли?
Ейди поклати глава.
— Да. Освен за някои дребни неща, и то след като предварително са поискали разрешение от градската управа. Всяка чародейка трябвало да се явява пред съответните лица в града или областта си и да се кълне в душата си, че ще служи на хората. Да даде тържествена клетва, че няма да използва силата си за друго освен исканото дело, без отново да поиска разрешение от съответните лица.
Зед възмутено остави лъжицата си на масата.
— Но те имали дарбата. Защо не са я използвали?
— Използвали са я, но тайно. Далеч от чужди погледи, никога за друг човек.
Зед се облегна на стола си и поклати удивено глава. Чудеше се на силата на Първото правило на магьосника, на това как хората биха повярвали в какво ли не. Ейди продължи своя разказ.
— Баба Линдел бъде сурова старица. Живееше съвсем сама. Не искаше да ме научи да използвам дарбата си. Само ми казваше да не се занимавам с тези неща. Майка ми, разбира се, не можеше да ме научи на нищо. И така аз започнах да се уча сама, заедно с мен растеше и дарбата ми. Знаех колко опасности крие използването й. Това ми повтаряха по цял ден. Да използваш дарбата си по неразрешен начин беше все едно да се докоснеш до покварата на Пазителя. Вярвах в това. Страхувах се да тръгна срещу онова, на което ме учеха. Та аз бях плод от дървото на същите тези суеверия.
Един ден, тогава бъда осем или деветгодишна, заедно с майка ми и баща ми се разхождахме из градския площад. Беше пазарен ден. Изведнъж голямата къща срещу нас избухна в пламъци. На втория етаж едно момиче щеше да изгори, не можех да слушам ужасните му писъци. То викаше за помощ. Никой не смееше да се притече на помощ, защото пламъците вече бяха превзели първия етаж. Аз се разплаках. Исках да й помогна. Не можех повече да издържам на виковете й. — Ейди скръсти ръце в скута си и заби поглед в масата. — Изгасих пожара. Момичето бъде спасено.
Зед гледаше безизразното й лице, наведено над масата.
— Предполагам никой освен момичето и родителите му не са били доволни от това, което си направила?
Ейди поклати глава.
— Всички разбраха, че притежавам дарбата. Разбраха, че аз направих това. Майка ми се разплака, а баща ми извърна глава встрани. Не смееше да ме погледне. За него бях агент на Пазителя. Някой отишъл да извика баба Линдел; уважаваха я, защото тя спазваше дадената клетва. Тя дойде и заведе мен и момичето, което бях спасила пред градската управа. Наби с пръчки момичето. Дълго време писъците й огласяха всичко наоколо.
Зед не можеше да повярва на ушите си.
— Баба ти е набила момичето? Но защо?
— Защото е позволила на Пазителя да я използва, за да предизвика използването на дарбата — Ейди въздъхна. — С онова момиче се познавахме, дори бяхме нещо като приятелки. Тя не ми проговори никога повече. — Ейди скръсти ръце пред гърдите си. — После баба Линдел ме съблече гола пред всички онези мъже и ме би с пръчка, докато цяла се покрих с рани и кръв. Крещях по-силно от другото момиче. После ме качи на коня си, както си бях разкървавена и гола, и ме прекара през целия град. Унижението беше по- страшно от боя.
Когато стигнахме в къщи, я попитах как може да бъде толкова жестока. Тя ме изгледа с пронизващи гневни очи. „Жестока ли, дете? Жестока? Не си получила нито една незаслужена пръчка. Всяка една беше част от спасението ти от смъртното наказание, което неминуемо щеше да получиш.“ После ме накара да произнеса клетвата пред нея. „Кълна се в душата си, че никога няма да използвам дарбата си за някой друг, по каквато и да е причина, без разрешението на Краля или управата и че душата ми ще гние при Пазителя, ако някога употребя дарбата си, за да навредя на някого.“ След това тя обръсна главата ми до кожа. Останах с гола глава до пълнолетието си.
— С гола глава ли, но защо?
— Защото в Средната земя, както знаеш, дължината на женските коси отговаря на тяхното положение в
