някои, които…
— Джедидайа, още не си чул най-лошото.
— Кое би могло да бъде по-лошо от това?
Тя хвана цветенцето между пръстите си и го стисна. Сниши глас още повече.
— В Двореца има Сестри на мрака.
Макар да не можеше да го види в тъмното, тя беше сигурна, че по тялото му са преминали ледени тръпки. Опита се да се взре в лицето му. Около тях цвърчаха нощни насекоми.
— Маргарет… Сестри на… Не, не може да бъде. Те не съществуват. Те са само мит… измислица.
— Не са мит. В Двореца има Сестри на мрака.
— Маргарет, моля те, престани да го повтаряш. Може да бъдеш наказана със смърт за подобно обвинение. Ако обвиниш една Сестра в подобно нещо и не успееш да го докажеш, ще те накажат със смърт. А не можеш да го докажеш, защото то е невъзможно. Няма такова нещо като Сестри на…
Той дори не можеше да го каже на глас. Самата мисъл го плашеше толкова силно, че не смееше да произнесе думата. Сестра Маргарет познаваше страха му. Самата тя изпитваше подобен страх, докато в един момент бяха започнали да стават неща, на които нямаше как да не обърне внимание. Толкова й се искаше да не бе отивала при Пророка онази нощ. Или поне да не бе чула думите му.
Прелатът се беше разгневила, задето Маргарет не искаше да предаде съобщението на Пророка на някоя от нейните помощници. Сестра Маргарет успя най-накрая да си издейства аудиенция при нея. Прелатът я изгледа с празен поглед и я попита какво означава това „камъче в езерото“. Маргарет не знаеше. Прелатът й изчете цяло конско, задето я безпокоеше с глупостите на Натан. Маргарет от своя страна се разсърди сериозно на Натан, който категорично отказа да си спомни да е предавал подобно съобщение за Прелата.
— Толкова ми се иска да си прав, но не си. Говоря истината. Те са сред нас. В Двореца. — Загледа се в лицето му. — Ето защо съм тук! За да намеря доказателства!
— Как ще го направиш?
— Те са тук. Аз ги проследих. Сега са в Блатистите гори, за да правят нещо. Трябва да разбера какво.
Той извърна глава в мрака.
— Кои са? Кои Сестри? Знаеш ли кои са?
— Знам. Или поне някои от тях!
— Кои са?
— Джедидайа, не мога да ти кажа. Ако ти кажа и ти направиш макар и най-малката грешка… няма да можеш да се защитиш сам. Ако съм права и те наистина са Сестри на мрака, ще те убият, защото знаеш. Няма да го понеса, ако те наранят. Няма да ти кажа, докато не отида до стаята на Прелата с доказателствата.
— Откъде знаеш, че са Сестри на… И какви доказателства имаш? Какви доказателства успя да намериш?
Тя непрекъснато се озърташе с тревога.
— Една от Сестрите притежава… нещо. Магически предмет. Предмет, свързан с черна магия. Видях го в кабинета й. Една малка фигурка. Забелязах я, защото там имаше много неща, стари любопитни вещи. Виждала съм ги и преди, те винаги са били покрити с прах.
Но когато едно от момчетата умря, отидох в кабинета й, за да говоря с нея за доклада й. Малката статуйка беше в ъгъла, притисната с книга, но не беше покрита с прах. Блестеше от чистота.
— Това ли било! Сестрата изчистила праха от статуйката, а ти мислиш…
— Не. Никой не знае каква е тази статуйка. След като видях, че е изчистена, реших да разбера за какво служи. Трябваше да внимавам, за да не разбере никой какво съм видяла, но най-накрая открих какво е.
— Как? Как успя да разбереш?
Тя си припомни посещението при Натан и обета да не казва как е разбрала предназначението на статуйката.
— Няма да ти кажа. Не ти трябва да знаеш.
— Маргарет, как можеш…
Тя го прекъсна.
— Точка по въпроса — няма да ти кажа. А и това е без значение. Важното е каква е тази статуйка, а не как съм го научила. Представлява фигурка на мъж, който държи на главата си кристал. Кристалът е куилион.
— Какво е това куилион?
— Това е изключително рядък магически кристал. Който отнема магията от магьосниците.
От изненада той онемя за миг.
— Откъде знаеш, че е куилион, след като е толкова рядък? Как си могла да го разпознаеш? Може би е бил някакъв друг кристал, подобен на онзи?
— Можеше и да си прав, ако куилионът не беше използван. Когато този кристал бъде използван, за да отнеме магията от някой магьосник, започва да свети с портокалова светлина. Тя идва от силата на дарбата на магьосника, от неговия Хан. Секунда преди да напусна кабинета й, видях тази фигурка съвсем чиста, затисната с една книга. Куилионът светеше с портокалова светлина. Това беше още преди да знам какво означава. След като разбрах, отидох отново, за да го занеса при Прелата като доказателство, но той вече не светеше.
— Какво означава това? — прошепна магьосникът с тревожен глас
— Означава, че магьосническата сила е преминала от кристала в някой друг. В приемник. Куилионът е просто съд, в който се изсипва дарбата, докато настъпи моментът да бъде прелята в някой друг. Джедидайа, мисля, че Сестрите убиват някои от питомците си и отнемат дарбата им за себе си. Мисля, че те самите поглъщат силата.
Гласът му трепереше.
— Прибавят я към онова, което вече имат? Искаш да кажеш, че освен силата си на Сестри те притежават тази и на магьосници с дарба, така ли?
Тя кимна.
— Да. Това ги прави много по-опасни, отколкото изобщо можем да си представим. Много по-силни. Ето какво ме плаши най-много — не това, че може да бъда осъдена на смърт, задето съм обвинила несправедливо някоя Сестра, а това, че може да бъда разкрита от някоя от тях. Ако те наистина поглъщат в себе си силата, нямам представа как бихме могли да ги спрем. Никой от нас не би могъл да им се опре. Трябва ми доказателство, за да ми повярва Прелатът. Може би тя ще знае какво трябва да се направи. Защото аз определено не знам. Онова, което наистина не разбирам, е как Сестрите поглъщат дарбата от куилиона. Дарбата на магьосника, неговият Хан, е мъжка. А Сестрите са жени. Една жена не може просто ей така да погълне мъжкия Хан. Не е толкова просто; ако беше лесно, те щяха просто да излеят дарбата в себе си, докато ги убиваха. Ако наистина поглъщат мъжкия Хан в себе си, не мога да разбера как го правят.
— И какво възнамеряваше да направиш тази вечер?
Тя скръсти ръце на гърдите си, за да прогони вътрешния хлад, който я обзе, въпреки че въздухът навън бе топъл.
— Помниш ли деня, в който Сам Уебър и Невил Рансън преминаха всички изпитания. Трябваше да бъдат свалени яките им и да напуснат Двореца.
Той кимна в тъмнината.
— Да, бях много разочарован, защото Сам обеща да дойде, за да се сбогуваме и за да го видя със свалена яка. Исках да му пожелая всичко хубаво, след като е станал вече истински магьосник. Но той така и не ми се обади. Казаха ми, че си е тръгнал през нощта, защото не му било до сълзливи сбогувания; но Сам ми беше приятел, наистина изключително приятен човек, лечител. Не беше в стила му да си тръгне просто така. Много ме заболя, че не дойде. Наистина исках да му пожелая всичко хубаво.
— Те са го убили.
— Какво? — Той се сви още по-надолу. — О, скъпи Създателю, не! — Очите му се наляха със сълзи. — Сигурна ли си? Как разбра?
Тя сложи ръка върху рамото му, за да го успокои.
