шепа сгъстен въздух и я задуши, преди да се е чул вик.
Когато не се чу нито звук, тя въздъхна с облекчение, но сърцето й все още биеше лудешки. С усилие успя да си възвърне самообладанието, без да отпуска здравата си хватка около своя Хан, страхувайки се да не стане по-малко бдителна. Пое си дълбоко въздух и пристъпи по-близо до неподвижната фигура. Когато се приближи достатъчно, че да усети чуждия дъх в лицето си, тя протегна длан и пусна малко пламъче, достатъчно да освети лицето.
— Джедидайа! — прошепна тя и притисна ръка към тила му, пръстите й напипаха хладния гладък метал на Рада’Хан. Тя затвори очи. По бузите й потекоха сълзи. — О, Джедидайа! Толкова ме изплаши! — Тя отвори очи и погледна към ужасеното лице, осветено от тънкия лъч светлина. — Ще те пусна, но трябва да бъдеш много тих. Обещаваш ли?
Той кимна доколкото можа, осъзнавайки колко здраво го е вързала. Тя го освободи от мрежата. Джедидайа въздъхна с облекчение.
— Сестро Маргарет — прошепна той с треперлив глас, — ти съвсем за малко да ме накараш да се изцапам.
Сестрата се изсмя беззвучно.
— Съжалявам, Джедидайа, но и ти съвсем за малко да ми сториш същото.
Тя изгаси малкото пламъче на Хан и двамата се снишиха до земята, облягайки се един на друг, докато се успокоят. Джедидайа, макар и няколко години по-млад от нея, беше доста по-едър. Красив млад мъж. Болезнено красив, помисли си тя.
Прикрепиха го към нея, когато той дойде в Двореца, а тя беше още послушница. Той учеше с желание и залягаше здраво. Едно истинско удоволствие още от първия ден. Тя бе чувала, че има и трудни за обучение, но Джедидайа не беше от тях. Той изпълняваше всичките й нареждания. От една дума разбираше всичко и го изпълняваше моментално.
Другите мислеха, че прави всичко, за да й се хареса, а не защото ученето му доставя удоволствие, но никой не можеше да не признае, че той е най-добрият ученик сред всички и че от него ще излезе най- добрият магьосник. А това беше най-важното. В тяхната работа са важни резултатите, а не методите и тя правеше всичко в рамките на задълженията си, а понякога и доста извън тях.
Джедидайа беше много горд с нея, когато стана Сестра на светлината. Маргарет също се гордееше с него, той беше може би най-могъщият магьосник, появявал се в Двореца от стотици години насам.
— Маргарет — прошепна той, — какво правиш тук?
— Сестра Маргарет — поправи го тя.
— Наоколо няма никого — той я целуна по ухото.
— Престани — скара му се тя. Топлината на целувката се разнесе по цялото й тяло; към обикновената целувка той бе прибавил и мъничко магия. Понякога й се искаше да не го беше учила на това. Но друг път болезнено й се приискваше да го направи. — Джедидайа, какво правиш тук? Не е твоя работа да вървиш след мен, да следваш една Сестра извън Двореца.
— Ти си открила нещо. Знам, че е така, и хич не се опитвай да отричаш. Нещо опасно. Отначало само се заинтересувах мъничко, но щом разбрах, че си тръгнала към Блатистите гори, се изплаших за теб. Няма да те оставя да се скиташ из такова опасно място. Не и сама. Не и без мен, за да те пазя.
— Да ме пазиш! — прошепна тя остро. — Да ти припомня ли какво се случи току-що? Само един миг, и се оказа абсолютно беззащитен. Не успя да махнеш нито една от мрежите ми. Една-едничка дори. Едва успя да докоснеш своя Хан, камо ли да го използваш подобаващо. Имаш още много да учиш, преди да станеш истински магьосник, който ще може да пази когото и да било. Да учиш — това е единственото, което можеш да правиш засега. Само така можеш да предпазиш самия себе си!
Гневният й тон го накара да млъкне. Не й харесваше да го мъмри толкова строго, но не й се искаше да го замесва в подобно опасно начинание, ако подозренията й се потвърдяха. Страхуваше се за него и не искаше да му се случи нищо лошо.
Всъщност онова, което казваше, не беше съвсем така. Той вече беше много по-силен от всяка Сестра, когато успееше да направи нещата както трябва. Макар това да не се случваше често. Вече имаше Сестри, които се страхуваха да стигат твърде далеч с него. Тя усети как погледът му избяга настрани.
— Съжалявам, Маргарет — прошепна той. — Страхувах се за теб.
Сърцето я заболя, когато усети мъката в гласа му. Главата й беше близо до неговата, за да могат да си шепнат тихичко.
— Знам, Джедидайа, и ценя твоите грижи. Наистина. Но това тук касае само Сестрите.
— Маргарет, Блатистите гори са много опасно място. В тях има неща, които могат да те убият.
Блатистите гори наистина бяха опасно място. Още от хиляди години. И бяха оставени както са си с декрет на Двореца. Като че ли можеше да се направи нещо друго.
Говореше се, че тези гори се използват за терен за обучаване на един много специален вид магьосници. Онези магьосници, които не бяха довеждани, а идваха по собствено желание в Двореца. Защото така искаха. Жадуваха за това… нуждаеха се от това.
Но това само се говореше. Тя лично не познаваше нито един магьосник, който да е отишъл да се обучава в Блатистите гори. Поне не през последните няколко хиляди години. Дори и да е истина, никой не беше видял с очите си такъв магьосник. Легендите разказват, че в древни времена такива магьосници съществували, че те отивали в Блатистите гори. Малцина се измъквали обратно, пишеше също в книгите. Но такива бяха правилата. Дори това място си имаше своите правила.
— Дойдох, когато слънцето вече беше залязло. По мръкнало. Ако залезът не те завари, докато си в Блатистите гори, нищо не може да ти се случи. А аз нямам намерение да стоя тук, докато дойде време за следващия залез. Така че е достатъчно безопасно. Поне за мен. А сега искам да се прибираш у дома. Веднага!
— Каква толкова важна работа би те е накарала да влезеш тук? Какво правиш? Искам отговор, Маргарет. Истината. Няма да ти позволя да ме отпратиш. Тук е опасно за теб и няма да си тръгна.
Тя докосна с пръсти изящното цвете от ковано злато, което висеше на верижка около врата й. Джедидайа го беше направил сам за нея, не с магия, а със собствените си ръце. Беше грамофонче — цвете, което разцъфва всяка сутрин, — символ на пробуденото му съзнание за дарбата, съзнание, което е разцъфнало с нейна помощ. Това мъничко златно цветенце означаваше за нея много повече от всичко друго, което притежаваше.
Тя докосна ръката на младия мъж и се наведе към него:
— Добре, Джедидайа, ще ти кажа, но не всичко. Ще бъде опасно за теб да знаеш всичко.
— Кое е толкова опасно? Какво не можеш да ми кажеш?
— Мълчи и слушай или веднага ще те изпратя обратно. Знаеш, че мога да го направя.
Ръката му докосна яката.
— Маргарет, нали няма да го направиш. Кажи ми, че не би го направила…
— Шт!
Той млъкна. Тя изчака още малко, за да е сигурна, че ще я слуша мълчаливо и с внимание. След това продължи:
— От известно време подозирам, че част от онези с дарба, които изчезнаха или пък умряха, не ги е сполетяло онова, които ни беше казано. Мисля, че са били убити.
— Какво!
— Говори по-тихо! — гневно прошепна тя. — Да не искаш да убият и нас?
Той млъкна отново.
— Мисля, че в Двореца на пророците става нещо ужасно. Мисля, че някои от Сестрите са убийци.
Той я погледна в тъмнината.
— Убийци? Сестрите? Маргарет, сигурно си полудяла, за да ти хрумнат такива неща!
— Не, не съм. Но всеки би помислил, че съм, ако посмея да го кажа на висок глас вътре в Двореца. Трябва да намеря начин, за да го докажа.
Той се замисли за миг.
— Познавам те най-добре от всички и ти вярвам. Ще ти помогна. Може би ще можем да открием телата или пък да намерим други доказателства, опровергаващи официалната версия за изчезването им, може дори да намерим някой, който е видял нещо. Трябва много внимателно да разпитаме персонала. Познавам
