безкрайните си върволици багаж. Никой не отива единствено на изток, към полетата Азрит. Пътищата, които водят насам, са като артерии, по които се влива кръв в сърцето на Д’Хара — Народния дворец.
Вътре в самото плато има два пъти повече помещения, отколкото в Двореца. Като при всеки голям град волята на огромното множество, живеещо там, е сила, която никой владетел не би искал да види изправена срещу себе си. Затова предлагам да се затворят вътрешните порти, като по този начин се отдели Дворецът от платото. Подобно нещо не е правено от неколкостотин години насам и със сигурност ще разтревожи жителите на Д’Хара. Но съм готов да посрещна притеснените погледи. Единственият друг път, по който може да се стигне до самия Дворец, при положение че бъдат затворени вътрешните порти, е изсеченият в скалата, който се намира откъм източната страна. За да се осигурим и от тази страна, бих вдигнал моста, който свързва Двореца с него. Дори след като бъдат взети всички тези предохранителни мерки, остават още хиляди хора, живеещи в самия Дворец. Всеки от тях може да се окаже потенциален бунтовник. Нещо по- лошо, тук вътре има хиляди добре обучени войници, много от които под ръководството на хора, които не бих желал да поглеждат Господаря Рал с лошо око. Имам чувството, че новият Господар не прилича много на онзи Рал, когото те познават. Това означава, че промяната едва ли ще е по вкуса им.
Д’Хара е огромна империя. Хранителните запаси пътуват дълго, за да стигнат дотук. Може би е време някои от военните подразделения да бъдат изпратени да наглеждат сигурността на пътищата, по които се движат провизиите, особено южните, онези откъм Дивото, където съм чувал, че имало размирици. Може би ще бъде разумно броят на войниците от Дворцовата стража да се увеличи трикратно. Това, струва ми се, е възможно, ако подбера войници сред онези, на които имам доверие.
Зед се вгледа в лицето на Тримак, чийто поглед шареше непрекъснато наоколо.
— Аз не съм войник, но онова, което казваш, ми звучи логично. Дворецът трябва да бъде укрепен възможно най-добре. Как ще го направиш, е твоя работа.
— В такъв случай сутринта ще ви представя списък на онези пълководци, на които може да се има доверие. И друг — с имената на проблемните.
— Защо на мен?
Тримак не сваляше твърдия си поглед от него.
— Защото подобни заповеди трябва да излязат от устата на човек, който притежава дарба.
Зед поклати глава, мърморейки:
— Магьосниците не бива да управляват хората. Не е редно!
— Но в Д’Хара е така. Магия и стомана. Искам да осигуря безопасността на Господаря Рал. А за тази цел ми се струва, че е необходимо да се направи онова, което казах.
Зед се загледа някъде в далечината. Изведнъж почувства как тялото му едва се крепи под огромната тежест на натрупаната умора.
— Знаеш ли, Тримак, че съм се борил и съм убивал магьосници, които са се опитвали да си присвоят властта по нечестен начин?
Когато не получи отговор, Зед се обърна с лице към събеседника си и очите му се сблъскаха с твърдия поглед на командира.
— Ако можех да избирам, магьоснико Зорандер, бих служил на онзи, който приема властта като задължение, а не на другия, комуто тя се полага по наследство.
Зед въздъхна и кимна с глава.
— Значи утре сутринта ще получа този списък. Има и още нещо, най-важното: искам Градината на живота да е под постоянна охрана. Именно оттам излезе смехавецът. Страхувам се да не го последват и други. Една от вратите има нужда от поправка. Постави плътна охрана навсякъде околовръст. Прати толкова войници, че между тях да има място само колкото да извадят оръжието си. Никой, абсолютно никой не бива да бъде пускан вътре. Освен мен, Ричард или друг по наша заповед. Всеки, който се опита да влезе, да се счита за враг на Господаря Рал. Дори и да е градинарят, който твърди, че отива да плеви лехите. Можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че всеки, който иска да влезе в Градината, е предател.
Тримак удари с юмрук по бронираната си гръд.
— Ще се борим до последния човек, магьоснико Зорандер!
— Добре. Господарят Рал може би ще има нужда от онова, което се намира вътре в Градината. Засега не смея да пипам нищо там. Има някои много опасни неща. Отнеси се към този въпрос с необходимата сериозност, командире. Може да се появят още смехавци. А може да се случи и нещо още по-лошо.
— Кога?
— Не предполагах, че първото същество от отвъдното ще се появи толкова скоро. Мислех си, че ще мине година. Или поне няколко месеца. Това, че Пазителят е пуснал един от помощниците си толкова скоро, е доста притеснително. Нямам представа за кого е било изпратено. Твърде вероятно е да не е търсело конкретна жертва. Да е убивало просто всеки, изпречил се на пътя му. На Пазителя не са му нужни сериозни основания, за да убива. Аз трябва да напусна Двореца утре сутринта, за да се опитам да разбера малко повече за всичко това, преди да бъдем изненадани отново.
Тримак го погледна притеснено.
— Знаете ли кога ще се върне Господарят Рал?
Зед поклати глава.
— Не. Мислех, че ще има време да му кажа някои неща; неща, които трябва да знае. Но май ще се наложи да изпратя да му съобщят, че го чакам в Ейдиндрил, за да решим заедно какво да правим. Той е в голяма опасност, без да го знае. Събитията ме изпревариха. Нямам представа каква ще бъде следващата стъпка на Пазителя, но вече знам колко опасен би могъл да бъде той. Това, че той проникна тук още преди да бъде разкъсан воалът, означава, че съм се проявил като пълен глупак и невежа.
Ако Ричард се върне неочаквано или нещо се случи с мен… помогни му. Той все още се мисли за горски водач, а не за Господаря Рал. Сигурно ще те приеме скептично. Предай му, че аз съм казал да ти се довери.
— Ако наистина не желае да ми има доверие, нима бих могъл да го убедя да го стори?
Зед се усмихна.
— Предай му от мое име, че всичко, което казваш, е вярно. Вярно като крастава жаба.
Тримак ококори очи и го погледна недоверчиво.
— Искаш главният командир на Първи отряд на Дворцовата стража да говори на Господаря Рал такива детинщини?
Зед се покашля. Лицето му стана сериозно.
— Това е код, командире. Ричард ще разбере.
Тримак кимна, но не изглеждаше особено убеден.
— Време е да се залавям за работа. Ще видя какво може да се направи по охраната на Градината на живота. Нека думите ми не ви обиждат, но ми приличате на човек, който има нужда от почивка. — Командирът хвърли поглед към множеството слуги, които продължаваха да почистват кръвта от мраморния под. — Сигурно не е лесно човек да се справи с толкова много ранени?!
— Така е. Благодаря, командире. Ще последвам съвета ти.
Тримак отдаде чест с юмрук до гърдите си, но усмивката, внезапно разтегнала устните му, развали намерението му да изглежда строг и сериозен. Накани се да тръгва, но се спря. Напрегнатите му сини очи се спряха върху магьосника.
— Искам да ти призная, магьоснико Зорандер, че за мен е голямо удоволствие, че в Двореца най-после се появи човек с дарба, който предпочита да прибира вътрешностите на хората обратно в коремите им, вместо да ги изважда. Никога досега не бях виждал нещо подобно.
Зед не се усмихна. Само каза с тих глас:
— Съжалявам, командире, че не можах да направя нищо за онова момче.
Тримак кимна с тъга в очите.
— Знам, че това, което казваш, е вярно, магьоснико Зорандер. Вярно като крастава жаба.
Зед проследи с поглед Тримак, който обиколи залата и събра войниците си. Магьосникът вдигна ръка и погледна златната верижка, увита около клечестите му пръсти. Въздъхна тъжно. Така постъпваха
