Зед се спря до леглото.
— Може би някои от тях са имали дъщери. Дъщери, които са наследили дарбата на майките си.
Очите на Ейди се спряха върху него, веждите й отскочиха нагоре. Внезапна усмивка озари лицето й.
— Да, една от тях, тази, която ми разказа най-важните неща за скриновете, имаше дъщери. — Тя се повдигна на здравата си ръка. — Три дъщери. — Усмивката озари цялото й лице. — И трите бяха родени с дарба. Тогава бяха още малки, но притежаваха дарбата. Сигурно са малко по-млади от мен. Ако майка им е живяла достатъчно дълго, сигурно ги е научила на всичко, което е умеела. Така бъде при чародейките.
Въпреки приглушената болка от чуждата магия в костите му Зед се оживи при думите й.
— Тогава не ни остава нищо друго, освен да намерим тези три жени. Къде живеят те?
Ейди потръпна и се смъкна надолу по възглавниците, дръпна завивката върху гърдите си.
— Никобарезе. В една отдалечена част на Никобарезе.
— По дяволите! — въздъхна Зед. — Доста е далеч, и то в посока, обратна на онази, в която би трябвало да се движим. — Той поглади с два пръста голобрадото си лице. — Не се ли сещаш за още някой?
Ейди зашепна нещо на себе си, като едновременно с това вдигна един пръст от стиснатия си юмрук.
— Синове — промърмори тя. — Тя имаше само синове. — След това отвори още един пръст. — Не, тя не знае нищо за скриновете… — Стигна до последния пръст. — Не, тя нямаше деца. — Ейди отпусна ръка. — Съжалявам Зед, трите сестри бъдат единствените, които може би знаят нещо. Но живеят в Никобарезе.
— А онази жена, тяхната майка, откъде е научила каквото е знаела? Може би е добре да отидем при извора?
Ейди приглади завивката върху гърдите си. Ръката й продължи надолу и се отпусна край тялото й.
— Само светлината знае това. Единственото място, където аз знам, че е възможно да открием отговор на въпросите си, е Никобарезе.
Зед вдигна пръст нагоре.
— Тогава заминаваме за Никобарезе!
Ейди го изгледа уплашено.
— Зед, но там бъдат още от онези… от „Кръвта на братството“. Моето име бъде познато там! Бъде запомнено не с любов!
— Но оттогава е минало толкова много време, Ейди. Две кралства време!
— За „Кръвта на братството“ времето не означава нищо.
Зед се замисли и потърка лицето си.
— Добре, но никой не знае кои сме ние; нали криехме идентичността си, за да не ни забележи Пазителят. Просто ще продължим да бъдем двама богати пътници. — Той се намуси.
— И бездруго се жертвах да нося тия смешни дрехи! — Той посочи скъпите дрехи, които бяха облекли по нейна идея и които никой от двамата не харесваше.
Тя сви рамене.
— Изглежда, нямаме друг избор. Каквото се налага да се свърши, ще трябва да го свършим. — Тя с мъка се вдигна в леглото. — Трябва да тръгваме!
Зед махна с ръка, за да я спре.
— Ти си отпаднала и имаш нужда от почивка. Ще се погрижа да ни осигурят транспорт. Няма да ни е възможно оттук нататък да яздим сами. Ще наема карета или нещо подобно. — Той повдигна вежди и й се усмихна срамежливо. — В края на краищата, след като ще се правим на богати пътници и ще носим тези смешни дрехи, защо пък да не си поръчаме и карета!
Ейди гледаше как Зед стои пред огледалото и се възмущава на облеклото си. Повдигна дрехата си с ръка — беше тежка, кафява, ръкавите се закопчаваха със сребърни копчета. Около врата и маншетите имаше ивици златист брокат. С набор около раменете и запасана с червен сатенен пояс, който се закопчаваше със златни катарами. Цялостният й вид бе толкова претенциозен, че Зед простена вътрешно.
— Добре, щом трябва, значи трябва! — Зед сви ръка пред гърдите си и направи дълбок поклон. — Как изглеждам, уважаема госпожо!
Ейди сдъвка парченце хляб.
— Глупаво!
Зед се изправи и посочи с пръст към нея.
— Мога ли да припомня, че ти ги избра?
Тя сви рамене.
— Само за отмъщение! Нали ти избра моите. Мислех, че всичко е опит за реванш!
Зед пак тръгна по меките килими. Мърмореше под носа си нещо за сделките и приятелството.
— Ти си почини малко! Аз ще отида да проверя за карета!
Ейди захапа парчето хляб и се огледа.
— Не забравяй шапката — извика дрезгаво след него.
Той беше доста далеч и тя не можа да забележи киселата му физиономия.
— Проклятие, жено, и шапка ли трябва да нося?
Тя сдъвка хапката си и спокойно преглътна.
— Продавачът каза, че с нея ще предизвикаш завист дори сред най-изисканите благородници!
Зед пое дълбоко въздух, после грабна меката червена шапка от мраморната маса и я нахлупи върху белите си коси.
— Така добре ли е?
— Перото е клюмнало!
Той сви юмруци, но изправи провисналото пауново перо върху шапката.
— Сега доволна ли си?
Ейди се усмихна. Сигурно пак изглежда глупаво, реши Зед.
— Зед, казах, че изглеждаш глупаво, само защото бъдеш толкова хубав мъж, че лъскавите дрехи стават смешни, опитвайки се да надградят съвършенството ти!
По лицето му премина усмивка, направи бърз поклон.
— Благодаря, мадам!
— Пази се!
Той извърна въпросително глава към нея.
— Преоблечен така, също като принцесата от онази песен, може някой да поиска да те щипне по дупето.
Зед й намигна палаво.
— Няма да позволя нито едно леко момиче да навлезе в твоята запазена територия.
Той накриви шапката си и тананикайки някаква весела мелодийка, излезе през вратата.
„Бастун, помисли си Зед, може би трябваше да нося и бастун.“ Естествено, богато украсен. Беше напълно убеден, че един благородник непременно трябва да носи бастун.
Тридесет и четвърта глава
От трапезарията бълваха топъл въздух и шум, които се изкачваха нагоре по стълбите. Към тях се прибавяше и миризмата на печено, примесена с уханието на тютюн за лула. Зед погали стомаха си и забърза надолу по стълбите, като се чудеше дали не би могъл да отдели малко време, за да опита ястията.
В едно високо кошче, оставено на стълбищната площадка, имаше три бастуна. Зед взе най-богато украсения — беше черен, с пищно инкрустирана сребърна дръжка. Тропна с него по дървения под, за да провери дължината и тежината му. Малко е тежичък, помисли си Зед, но може да мине за случая.
Собственикът, Мастер Хилман, набит мъж с бяла риза, чиито ръкави бяха навити нагоре, и с колосана бяла престилка, го изгледа крадешком как слиза по стълбите и моментално се запъти през трапезарията да го посрещне, разбутвайки неколцина от другите клиенти по пътя си. Кръглите му розови бузи щръкнаха още повече, когато мъничката му уста се разтегна в свойска усмивка:
— Мастер Рибник, толкова се радвам да ви видя отново!
Зед без малко да се обърне да види на кого говори мъжът, но изведнъж си спомни, че това е името, с
