което се бе представил пред него. Беше му казал, че се казва Рубен Рибник. Ейди, която нарече Елда, представи като своя съпруга. Зед винаги бе харесвал името Рубен. Рубен. С наслада повъртя звука в устата си. Рубен.
— Моля ви, Мастер Хилман, наричайте ме Рубен!
Главата на съдържателя кимна в знак на съгласие.
— Разбира се, Мастер Рибник! Разбира се!
Зед показа бастуна в ръката си.
— Със закъснение установих, че ми е нужен бастун. Дали не бих могъл да ви убедя да се разделите с този тук?
Хилман разпери широко месестите си ръце.
— За вас нищо не ми се свиди, Мастер Рибник, нищо! Племенникът ми ги прави. Позволявам му да ги излага тук за най-изтънчените ми гости. Но специално този е по-особен. Доста скъпичък е. — Той се наведе към Зед, без да обръща внимание на скептичната му физиономия, и повдигна бастуна. След това поверително зашепна в ухото му: — Нека ви покажа, Мастер Рибник. Не съм го показвал на никой друг. Може да си създадат погрешно впечатление за моето заведение, нали знаете какви са хората. Ето тук, виждате ли, натиска се и капачето се отваря, сребърната скоба се плъзга настрани и хоп… — Той дръпна сребърната дръжка и отдолу се провидя скритото в кухината метално острие. — Близо седемдесет сантиметра келтонска стомана. Дискретна защита за един истински благородник. Но не съм сигурен, че за вашите ежедневни нужди имате необходимост от толкова скъпа вещ…
Зед прибра обратно тънкото острие и огледа механизма. С почти недоловимо щракане скобата се затвори и съедини двете части на тайното оръжие.
— Тъкмо това търся. Харесва ми. Не е много претенциозен. Прибавете го към цената на стаята.
Заможните господа никога не се интересуваха за такива неща като цени. Мастер Хилман кимна с глава.
— Разбира се, Мастер Рибник. Разбира се! Отличен избор. Ще го включа в цената на стаята ви. Направо е страхотен! — Той избърса безупречно чистите си ръце в края на престилката и посочи с ръка към трапезарията. — Мога ли да ви предложа маса, Мастер Рибник! Ще я приготвя специално за вас. Ей сега ще накарам някой да се премести…
— Не, не! — Зед размаха новия си бастун. — Ще седна на тази в ъгъла до кухнята. Струва ми се свободна. Там ще се чувствам отлично.
Мъжът погледна тревожно към масата, която Зед си избра.
— Тази ли? О, не, сир, моля, нека ви настаня на по-добра маса. Може би предпочитате по-близо до певеца. Надявам се ще ви бъде приятно да ви попее. Той ще изпее всичко, което пожелаете.
Зед се наведе към него и му намигна.
— Няма нищо по-добро от вълшебните аромати на кухнята. Те са по-мелодични от всякакви песни.
Мастер Хилман се изпъчи гордо, после посочи с две ръце празната маса и с готовност съпроводи Зед дотам.
— Чест е за мен, Мастер Рибник. Никой досега не е оценявал по-достойно кухнята ми. Позволете ми да ви донеса нещо за хапване.
— Рубен, моля! Нали се разбрахме? За мен би било чест да вкуся от печеното, чийто аромат подушвам.
— Да, Мастер Рибник, разбира се. — Докато Зед се настаняваше, съдържателят хвана края на престилката си и се наведе раболепно над масата. — Как е мисис Рибник? Надявам се вече се чувства по- добре! Моля се за нея всеки ден.
Зед въздъхна.
— Страхувам се, че е все така.
— О, боже, о, боже, толкова съжалявам. Ще продължавам да се моля за нея. — Той тръгна към вратата на кухнята. — Ей сегинка ще ви донеса парче печено.
Зед подпря новия си бастун на стената и свали шапката веднага щом Хилман се отдалечи. Метна я върху масата с елегантен жест. Оплешивяващият бард се бе възкачил на подиума за музикантите и усърдно дърпаше струните на лютнята, огласяйки цялата трапезария. Пееше провлечена песен за патилата на кочияш, който прекарал целия си живот, въртейки камшик по друмищата. Пътувал от един негостоприемен град към друг, където храната била лоша, а жените — още повече. Обичал предизвикателствата на стръмните хълмове, трудностите на тесните проходи, леещия се дъжд и ослепителния блясък на снега.
Зед забеляза един мъж, който седеше сам в сепаре на другия край на стаята и клатеше глава, заслушан в приключенията на бедния кочияш. Пред него на масата се виждаше камшик. Другите мъже наоколо очевидно също се вживяваха в патилата му, вдигаха наздравици с огромните халби и припяваха. Някои от по-пияните безуспешно се опитваха да ощипят усмихнатите сервитьорки, които хвърчаха насам-натам. Тук- там се виждаха и добре облечени мъже и жени, вероятно търговци със съпругите си. Те разговаряха помежду си и не обръщаха никакво внимание на барда. Пищно облечени, с блестящи шпаги на хълбоците, неколцина благородници седяха изпъчени в тихата част на трапезарията. В празното пространство между самотния мъж в сепарето и барда се въртяха няколко танцуващи двойки. Сред момичетата в тях бяха някои от сервитьорките, на които бе платено за танца. Зед забеляза, че повечето мъже носят шапки, но не и украсени с пера. Посегна към кесията си, за да провери колко жълтици са му останали. Две. Погледна ги тъжно. Доста скъпичко излиза да си играе човек на богаташ. Не можеше да си представи откъде богаташите намират пари за всичките си капризи. Трябваше да измисли нещо, ако иска да изминат целия път до Никобарезе. Не можеше да остави Ейди да язди. Бе твърде слаба.
В рамката на кухненската врата се появи Мастер Хилман. Носеше позлатена табла, върху която бе сложил печеното агнешко на Зед. Преди да го сложи на масата, изчака тържествено кухненският помощник да постеле чиста покривка. Зед реши, че макар да беше много гладен, ще трябва да се храни внимателно, защото Мастер Хилман се суетеше наоколо, готов всеки момент да избърше брадата му с кърпа.
— Мога ли да ви предложа кана бира, Мастер Рибник? За сметка на заведението!
— Нали се разбрахме — Рубен. Казвам се Рубен. Кана чай би ми била напълно достатъчна!
— Разбира се, Мастер Рибник, разбира се! Нещо друго? Освен каната чай, разбира се?
Зед се наведе към масата, а Мастер Хилман веднага го последва.
— Имате ли представа как се обменя сега злато за сребро във вашия град?
— Четиридесет точка петдесет и пет към едно — отговори съдържателят, без да се замисли. После се прокашля. — Доколкото знам, поне това беше последната цена. — Той се усмихна извинително. — Аз не следя много тези неща, но мисля, че беше точно така. Да, направо съм сигурен!
Зед кимна в знак на съгласие, отдели едната жълтица и с пръсти я плъзна по масата.
— Ще бъдете ли така любезен да размените тази жълтица. Бих искал да разделите сумата в две кесии. За едната половинка от жълтицата вземете сребро, а след това го сменете за мед. Другата нека си остане в сребърни монети. Разбира се, вземете си и каквото ви дължа за разноските.
Мастер Хилман се поклони два пъти.
— Разбира се, Мастер Рибник, разбира се! Благодаря ви! — Той грабна жълтицата и изчезна толкова бързо, че Зед с изненада установи, че е останал сам. След това се зае усърдно с агнешкото, като не преставаше да оглежда посетителите и да дава по едно ухо на песните. Още преди да довърши печеното, Мастер Хилман се върна и намести широкия си кръгъл гръб между Зед и останалите посетители в трапезарията. Сръчно сложи две малки кесии на масата.
— Среброто ви, Мастер Рибник, деветнадесет сребърни монети в тази светлокафява кесия и двадесет в тъмнокафявата.
Зед ги пусна в джобовете си.
— А в тази тук са медните.
Зед му се усмихна в знак на благодарност и попита:
— А какво става с чая ми?
Съдържателят се шляпна по челото.
— Простете ми, докато разменях златото ви, съвсем забравих за чая!
Един от благородниците в дъното на трапезарията вдигна ръка, за да привлече вниманието му. Той сграбчи за ръка една от минаващите край него сервитьорки и й каза:
