надалеч. Пред тях да се поставят съгледвачи, които да ни държат в постоянен контакт с Ордена. Искам да знам местоположението им във всяка една минута. Искам да ми се докладва непрекъснато. Не искам никакви изненади! Искам да научавам веднага всичко, което сте видели или чули, без значение колко маловажно ви се струва то. Дори и заек да подскочи, трябва да знам за това. Не искам в един момент ние да се окажем изиграните. Не приемайте нищо на доверие! Нека добрите духове бъдат с вас. А сега да започваме!
Мъжете се раздвижиха и въздухът оживя от гласове и стъпки. Единият от двамата лейтенанти разкопча дрехата си и започна да дава нареждания на войниците около себе си.
— Лейтенант Слоун!
Той вдигна поглед, след като войниците, на които бе дал нареждания, се заеха да ги изпълняват.
— Заеми се с предните постове и съгледвачите. Искам на всеки от твоите хора, който знае как се прави вар, да бъде осигурено всичко необходимо. Ще трябва да намерите някакви големи каци.
Странните й нареждания не предизвикаха никакъв въпрос.
— Да, Майко Изповедник!
— Виж дали малките каруци с бирата и храната са готови, но не ги пускай, докато не ти наредя.
Лейтенантът се удари с юмрук в гърдите и без никакъв коментар или въпрос се отдалечи.
Калан имаше чувството, че няма да може да се задържи на краката си нито секунда повече. Беше толкова изморена след безсънната нощ, изпълнена с езда, след всичко, което бе свършила със сковано от страх сърце. Едва държеше очите си отворени. Рамото, под което бе стискала тежкото копие, я болеше. Мускулите на краката трепереха от усилието да се задържи права. Бе изтощена не само физически, но и умствено. Болеше я не само при мисълта за мащабното решение да обяви война от името на цялата Средна земя, но и от факта, че се бе наложило да моли страстно тези момчета да жертват живота си, залагайки срещу това само честната си дума. Това изпиваше допълнително силите й. Макар времето да се бе затоплило необичайно, тя потръпна в кожената си наметка.
Капитан Райан пристъпи към нея. Чандален, Приндин и Тосидин бяха застанали край каруцата и наблюдаваха. Капитан Райан се усмихна леко.
— Харесва ми!
Той скочи пръв и й подаде ръка. Тя не я пое и скочи сама от каруцата, както бе направил той, и повече с късмет, отколкото със сила, успя да се задържи на краката си. Не можеше да приеме протегнатата му за помощ ръка. Не и сега, не и когато се канеше да направи подобно нещо.
— А сега, капитане, ще ви дам заповед, която няма да ви хареса особено. — Тя погледна сините му очи. — Искам да изпратиш хора след Мозъл и онези, които тръгнаха с него. Изпратете достатъчно, за да сте сигурен, че са си свършили работата.
— Работата!?
— Те трябва да бъдат убити. Изпрати войници със заповед да се направят, че искат да се присъединят към хората на Мозъл. Така няма да предизвикат подозрение. След тях изпрати и кавалерия, в случай че решат да побягнат в гората. Щом ги обкръжат, да ги изтребят до крак! Те са седемдесет и шест души. Да преброят труповете и да се убедят, че всички са мъртви. Никак няма да ми хареса, ако някой от тях успее да избяга. Дори един-единствен…
Очите му се разшириха.
— Но, Майко Изповедник…
— Не го правя за удоволствие. Това е заповед. — Калан се обърна към тримата Кални. — Приндин, тръгни с хората, които той ще избере. Трябва да си сигурен, че онези, които си тръгнаха, са избити до последния човек.
Приндин кимна. Той разбираше много добре целта на неприятното задължение, знаеше защо е принудена да го направи.
Капитан Райан изпадна в паника.
— Майко Изповедник… аз познавам тези мъже, те са били с нас много дълго време. Каза им, че са свободни да си отидат. Ние не можем…
Тя сложи ръка на рамото му. Райан изведнъж осъзна заплахата от силата на Изповедник.
— Правя всичко необходимо, за да спася живота ви. Ти се закле да се подчиняваш на заповедите ми. — Тя леко се наведе напред. — Вярвам, че няма да се присъединиш към тези седемдесет и шест.
Най-накрая той кимна и тя свали ръката си от рамото му. В очите му се четеше всичко. От тях струеше омраза.
— Не знаех, че убийствата ще започнат със собствените ни хора — прошепна той.
— Грешиш. Започваме с враговете.
Капитан Райан посочи сърдито към прохода.
— Те тръгнаха в противоположната на Ордена посока.
— Ти да не мислиш, че биха тръгнали натам под твоя поглед? Разбира се, че ще заобиколят. — Калан се обърна и тръгна към палатката, която бяха оставили за нея.
Капитан Райан, последван от Чандален, Приндин и Тосидин, тръгна след нея, все още опитвайки се да й противоречи.
— Щом си толкова загрижена, защо тогава им каза, че могат да си вървят. Защо не остави войниците да ги убият тук пред всички, когато се канеха да го направят?
— Защото трябваше да дам възможност на всички, които искат да се отрекат от нас, да го направят.
— Какво те кара да мислиш, че всички предатели са си тръгнали? Между нас може да има още шпиони и убийци.
— Да, много е възможно. Но засега нямам доказателства за това. В момента, в който разбера нещо такова, ще накажа всеки по същия начин. — Калан спря пред палатката. — Ако мислиш, че правя грешка, искам да ти кажа, че не си прав. Но дори и да е така, това е цената, която трябва да бъде платена. Ако ги пуснем да си отидат и дори само един от тях ни предаде, тогава още тази нощ всички може да загинем в капан. А умрем ли ние, няма кой да спре Ордена. Поне още известно време. Тогава колко хиляди ще загинат, капитане? Ако тези мъже са невинни и аз правя ужасна грешка, седемдесет и шест невинни хора ще загинат. Ако съм права, ще спася живота на няколко хиляди. Получи заповедите ми, върви да изпълниш дълга си!
— Нали не очакваш от мен да ти простя това някога? — каза капитан Райан с ярост, която дори не се опитваше да прикрие.
— Не. Очаквам от теб само да изпълняваш заповедите ми. Не ме интересува дали ме мразиш, капитане, интересува ме дали ще изпълниш дълга си.
Той стисна зъби в безсилен гняв. Калан разтвори палатката.
— Капитане, толкова съм изморена, че едва стоя. Имам нужда от няколко часа сън. Докато спя, искам пазачи пред палатката си.
Той я изгледа.
— А как ще си сигурна, че между тях няма да има враг? Те могат да те убият, докато спиш.
— Възможно е, но един от тези тримата ще отмъсти за моето убийство.
Капитан Райан потръпна и се огледа, спирайки поглед върху тримата Кални. В гнева си беше забравил, че са тук. Чандален повдигна вежда.
— Най-напред бих сложил клечки в очите на онзи, който й посегне, за да съм сигурен, че ще вижда онова, което ще направя с него.
Лейтенант Хобсон се приближи с паница в ръка.
— Майко Изповедник, нося ти малко задушено. Помислих си, че сигурно ще имаш нужда от малко храна, от нещо топло.
Калан едва намери сили да му се усмихне.
— Благодаря ти, лейтенант, но съм толкова изморена, че едва стоя на краката си. Можеш ли да запазиш храната топла, докато се наспя?
— Разбира се, Майко Изповедник!
Капитан Райан погледна с бялото на очите си усмихнатия лейтенант.
— Имам работа за теб, Хобсон!
— Два часа — каза Калан. — После ме събудете. През това време имате достатъчно време, за да си
