свършите работата — Тя влезе в палатката и се строполи направо на земята. Намери една завивка и я хвърли върху краката си. С кожената пелерина се зави презглава. Останала сама и на тъмно, тя потрепери.
Точно в този миг почувства, че би дала живота си, за да я гушне Ричард. Поне за пет минути.
Четиридесет и първа глава
Калан тъкмо целуваше Ричард и го притискаше в прегръдките си, изпълнена със спокойствие и радост, когато я стреснаха някакви крясъци. Ричард изведнъж изчезна. Натежалите й ръце увиснаха празни.
Тя бутна настрани завивката си, като в първия миг не можа да разбере къде се намира. След малко чу гласа на капитан Райан, който подаде глава в палатката.
— Колко време… — измърмори Калан, — колко време съм спала? — Тя отхвърли завивката.
— Около два часа. Навън те чакат.
Пред входа на палатката тя видя група войници, между които лейтенант Хобсон с мъртвешки бледо лице. В средата стоеше Мозъл с вързани ръце и крака, от двете страни го държаха войници. Очите му се въртяха в паника. Той се опита да каже нещо, но устата му беше вързана и нищо не му се разбра. Калан погледна капитан Райан. Той стоеше с ръце, пъхнати в колана.
— Помислих си, Майко Изповедник, че би искала лично да екзекутираш този мъж, след като ти нанесе такава обида. — Райан протегна ножа си към нея. Калан не му обърна внимание, а се насочи към войниците, които държаха Мозъл.
— Пуснете го и се дръпнете настрани! — Тя все още имаше чувството, че спи, но не беше сън. Нямаше друг избор. Пристъпи напред и хвана Мозъл за ръката. Той застина за миг, след това се опита да се дръпне назад. Но вече не можеше да избяга. Тя го докосваше. Прогонила сънливостта, тя възпламени силата си. Дори не помисли за онова, което щеше да направи само след миг. Нямаше възможност за избор. Беше решила. Трябваше да го направи.
Шумовете на лагера — товаренето на дървени сандъци в каруците, отварянето на кутии, скърцането на колела, пръхтенето на коне, тропането на хиляди крака, разговорите, тропотът на копита, звукът от заточване на стомана, пукането на съчки в огньовете и ударите на собственото й сърце, — всичко потъна в абсолютна тишина. В тази тишина властваше единствено силата й. Тя долови напрежението в мускулите на Мозъл. Той нямаше какво да направи — вече й принадлежеше. В тишината и спокойствието на съзнанието си, както бе правила безброй пъти преди това, тя освободи силата си, магията си и ги насочи към Мозъл. В момента, в който се стовариха върху му, във въздуха се усети страхотен натиск. Гръмотевица без гръм. Снегът около нея и Мозъл закипя и се завихри, докато накрая изчезна. Мозъл, който вече не бе предишният човек, падна на колене в кишата пред нея. Челото му се бе сбърчило от паника, че заради кърпата на устата му не може да я помоли да му заповяда нещо. Пое си въздух през носа, опитвайки се да приеме ужаса, че може да направи нещо, което не е по вкуса й. Целият лагер бе замлъкнал, всички погледи бяха вперени в нея. Тя махна превръзката от устата му. От очите му потекоха сълзи на облекчение.
— Господарке — прошепна той, — моля те, господарке, заповядай ми нещо. Моля те, кажи ми какво да направя, за да ти доставя удоволствие.
Стотици изумени лица около нея наблюдаваха с трепет сцената. Калан погледна коленичилия в краката й мъж. На лицето й бе застинала маската на Изповедник.
— Ще ми доставиш голямо удоволствие, Уилям, ако ми кажеш истината. Какво беше намислил да направиш, след като напуснеш лагера.
Той засия от радост, по бузите му потекоха сълзи, искаше да прегърне ботушите й, за да ги нацелува, но ръцете му още бяха завързани на гърба.
— О, да, господарке, позволи ми да ти разкажа.
— Говори!
— Тръгнах към лагера на онези мъже, Императорския орден, както го наричаш ти, исках да се присъединя към тях и да им кажа, че и моите хора са готови да го направят. Щях да им разкажа за Галеанските доброволци и за твоите планове, за да ни приемат и да ни одобрят. Мислех, че имат по-добри възможности от теб, и тъй като не искам да умра, щях да се присъединя към тях. Мислех, че ще бъдат доволни, ако към тях се присъединят още мъже. Мислех, че ще се радват, ако им помогнем да те унищожат. — Той изведнъж избухна в ридания. — О, моля те, господарке, толкова съжалявам, че исках да ти причиня зло. Исках войниците от Ордена да те убият. О, моля те, господарке, кажи ми как да заслужа прошката ти. Ще направя всичко. Моля те, заповядай ми нещо и аз ще го изпълня. Моля те, господарке, какво би искала да направя за теб?
— Искам да умреш — прошепна тя в ледената тишина. — Веднага!
Уилям Мозъл се хвърли напред в краката й и започна да се гърчи в агония. Само след миг със свистене от дробовете му излезе последната глътка въздух.
Очите на Калан се обърнаха към смъртнобледото лице на капитан Райан, после към Приндин и все още белия като платно лейтенант Хобсон. Чандален не можеше да откъсне от нея изумените си очи. Калан заговори на езика на Калните.
— Приндин, казах ти да направиш така, че всички да умрат. Защо не изпълни заповедта ми?
Той сви рамене, сякаш за да се предпази.
— Те бяха намислили да го направят. Капитан Райан им каза да убият всички, но да оставят този за теб. Не знам защо го оставиха. Бяха двеста души пехота и още сто на коне. Предварително го бяха намислили, нямаше да се откажат за нищо на света. Можех да го убия с ръцете си, но как да съм сигурен, че няма да ме прободат с копие. Не мога да понеса мисълта, че няма да съм близо до теб, за да те пазя. Разбрах отдавна, че си права, казах на тях добре да запомнят твоя урок.
— Успя ли някой да избяга?
— Не, дори се изненадах колко добре си вършат работата. Те са добри войници, задачата им беше ужасна, но направиха всичко както трябва.
Калан пое дълбоко въздух.
— Разбирам, Приндин, прав си. — Тя погледна Чандален косо.
— Чандален също ще е доволен.
Приндин й се усмихна с облекчение. Тя погледна капитан Райан.
— А ти доволен ли си?
Той стоеше неподвижен, блед и с широко отворени очи.
— Да, Майко Изповедник.
Калан погледна насъбралите се мъже.
— Сега всички ли са доволни?
Войниците отговориха в един глас, но доста нестройно:
— Да, Майко Изповедник.
Ако до този момент имаше някой, който да не изпитва ужас от нея, след този случай не остана нито един. Повечето мъже бяха готови да хукнат като изплашени зайци нагоре към планините и при най-лекото изпукване на съчки. Може би мнозина за пръв път виждаха магия. И то не красивата, вълшебна магия, а грозната и ужасяваща.
— Майко Изповедник — прошепна капитан Райан. Ръцете му още стискаха ножа, предложен й, за да убие сама Мозъл. — Какво ще направиш с мен, след като не се подчиних на заповедта ти?
Тя погледна мъртвешки бледото му, безкръвно лице.
— Нищо. Това е първият ти ден като войник, който се бори срещу Ордена. Мнозина от вас още не са повярвали в значението на разпорежданията ми. И ти още не си разбрал всичко. Но съм доволна, че научи нещо.
Капитан Райан преглътна.
— Благодаря ти, Майко Изповедник. — С трепереща ръка той прибра ножа в ножницата и посочи с ръка към тялото, сгърчено в краката й. — Израснахме заедно. Заедно ходехме на лов и за риба. Винаги сме си помагали. Винаги си купувахме едни и същи празнични дрехи, в еднакви цветове. Винаги…
— Съжалявам, Брадли. Само времето лекува болката от предателството и загубата. Вече ти казах, че тази война не е свързана с войнишката чест. Не можеш да обявиш война на Ордена само защото искаш
