Капитан Райан извади от шинела си телена трога и я вдигна към лицето й.
— Чандален ни показа как действа и въпреки че беше много внимателен, не бих искал аз да съм онзи, върху когото направи демонстрацията. Каза, че те с Приндин и Тосидин ще използват трога, за да заловят предните постове и съгледвачите на врага. Чандален едва ли вярва, че можем да се промъкваме безшумно като него. Но мнозина от нас са прекарали доста време в лов и са по-сръчни…
Капитан Райан подскочи с вик. Чандален се бе промъкнал незабелязано зад гърба му и го бе смушкал в ребрата. Капитанът се хвана там, където го бе заболяло, и сгълча ухиления Чандален. Приндин и брат му се качиха да помагат в разтоварването на бъчвите.
— Имаш ли нужда от нещо, Майко Изповедник? — попита Чандален. Калан протегна ръка.
— Дай ми твоето банду, отровата „десет стъпки“.
Той се намръщи, но извади кокалената кутийка и й я подаде. Братята също извадиха своите кутийки и протегнаха ръце към нея.
— Колко хора можете да отровите с количеството, с което разполагате? Ако разтворим по малко във всяка бъчва, за колцина ще е достатъчно?
Чандален заобиколи капитан Райан, движейки се внимателно върху облите бъчви.
— Искаш да сложиш отрова в питието ли?
Калан кимна.
— Но тогава няма да остане за нас! А може да ни потрябва пак. Винаги носим банду със себе си.
— Ще оставя малко за непредвидени случаи. Всеки, убит по този начин, означава един войник по-малко на бойното поле.
— Но те може да се досетят, че е отрова — каза капитан Райан — И тогава дори няма да успеем да ги напием.
— Те имат кучета — каза Калан. — Точно затова искам да им изпратим и храна. Ще дадат малко от месото на кучетата, за да са сигурни, че нищо му няма. Надявам се, след като направят това, да се успокоят и тъй като съм сигурна, че са зажаднели за бира, да не помислят повече за отрова.
Чандален мълчаливо преброи бъчвите и се изправи.
— Тук са тридесет и шест. По дванадесет за всяка кутийка с банду. — Той почеса черната си глава, докато премисляше. — Няма да ги убие, ако не пият много, но със сигурност ще ги разболее.
— Как ще ги разболее? Какво ще им стане?
— Ще почувстват слабост — болки в стомаха, блъскане в главата. Може би след ден-два ще има и умрели.
Калан кимна.
— Това е достатъчно.
— Но не и за всички — каза капитан Райан. — Само за онези, които ще пият от бирата.
— Пиенето се дава първо на командирите, останалото се разпределя между войниците. На нас ни трябват командирите.
Горната редица беше разтоварена, остана долната. Мъжете изправиха бъчвите, за да могат да махнат чеповете.
— Защо има шест по-малки бъчви?
— Те са пълни с ром — каза капитанът.
— Ром ли? Питието на благородниците! — усмихна се Калан. — Значи командирите ще си разделят първо рома. — Тя погледна към една от отворените бъчви. — Чандален, те първо ще го опитат? Дали няма да се усъмнят, ако сложим прекалено много?
Той потопи пръст в бъчвата и го облиза.
— Няма, достатъчно е горчиво. От горчивината вкусът на банду няма да се усети.
Калан извади нож и раздели на шест части отровата от кутийката на Чандален. С върха на ножа потопи всяка шестинка в шестте отворени бъчви с ром.
Чандален я наблюдаваше.
— Това е достатъчно за малките бъчви и който пие от тях, със сигурност ще умре още на сутринта или през деня. Но така не ти остана достатъчно за шест от големите.
Калан подаде кутийката на Чандален, в която беше оставила още малко отрова по краищата, след което скочи от каруцата.
— В шест от големите няма да слагаме отрова. Така ще бъдем сигурни, че ромът ще убие онези, които го изпият. — Тя раздели отровата на Тосидин в дванадесет бъчви. — Разместете ги. Ромът трябва да бъде на видно място. Не бих искала командирите да си помислят, че има само бира, и да я изпият.
Когато стигна до последните дванайсет бъчви, тя отвори кутийката на Приндин и погледна вътре.
— Твоята не е много пълна? Какво си направил с отровата?
На Приндин не му стана много приятно от въпроса.
— Тръгнахме много набързо и не погледнах дали е заредена.
Чандален сложи ръце на кръста си.
— Колко пъти съм ти казвал, Приндин, че някой ден ще забравиш и краката си, когато тръгваш на път. Стига да можеше да се движиш без тях!
— Няма значение — каза Калан.
Приндин я погледна с облекчение, задето прекъсна Чандален.
— Нали целта ни е да ги разболеем, за толкова има, а нали това е най-важното.
Докато поставяше отровата в бъчвите, Калан чу, че някой я вика отдалеч. Когато сложи отрова и в последната бъчва, тя вдигна очи и видя към нея да се приближават два огромни бойни коня. Тя смръщи чело, когато установи, че двамата мъже яздят без седла. Конете изглеждаха доста проскубани, само краката им бяха покрити с гъста бяла козина. Имаха хамути, но без задната им част. Между двата коня висеше верига. Всички бяха вперили погледи в странната гледка. Щом конете спряха пред Калан, ездачите освободиха веригата и я хвърлиха на земята. Тя забеляза едва сега, че конете са свързани с веригата, закачена на хамутите им. Никога не беше виждала подобно нещо. Двамата ездачи се плъзнаха на земята.
— Майко Изповедник! — Широките им усмивки правеха поздрава им да изглежда някак глуповат. И двамата бяха върлинести, с късо отрязани кестеняви коси. Едва ли бяха на повече от осемнадесет години. Вълнените им дрехи бяха разкопчани — времето бе започнало да се затопля. Изглеждаха превъзбудени и очевидно едва сдържаха емоциите си. Спряха на безопасно разстояние от нея, но дори ужасът им да се приближат прекалено до един Изповедник не можеше да потуши напиращото им въодушевление.
— Как се казвате?
— Аз съм Брин Джаксън, а това е Питър Чапман, Майко Изповедник. Имаме идея и искаме да я споделим с теб. Струва ни се, че ще влезе в работа!
Калан погледна зачервените им лица.
— Какво ще влезе в каква работа?
Брин почти подскочи от радост, че му обърнаха внимание. Вдигна веригата, паднала в снега между двата коня.
— Това! — Той повдигна веригата и протегна ръце към нея. — Това ще свърши работа, Майко Изповедник. Сами го измислихме. Питър и аз! — Той отново хвърли тежката верига на земята. — Покажи й, Питър. Дръпни коня настрани!
Питър кимна с глава и се захили. Подкара коня си настрани, докато веригата се опъна над снега. Калан и мъжете около нея гледаха със смръщени лица и се опитваха да разберат що за странно съоръжение е това. Брин посочи веригата.
— Като те чухме да казваш, че ще трябва да изоставим каруците, си помислихме, че никак не бихме искали да се разделим с Дейзи и Пип. Така се казват конете ни. Ние сме коняри. Искахме да помогнем и да накараме Дейзи и Пип да свършат нещо полезно. Затова взехме най-дебелите вериги, които можахме да намерим, и накарахме Морван, ковача, да ги завари една за друга и да свърже двата коня.
Калан наклони глава към него.
— И после?
Брин разпери възбудено ръце.
— Ти каза, че трябва да извадим от строя техните коне! — Той не можа да сдържи усмивката си. —
