от влага. Калан се загърна плътно в кожената си наметка.
— Следобед мъглата ще падне ниско над планината — каза капитан Райан. — Живея по тези места, откакто съм се родил, и знам, че падне ли мъгла над прохода, се задържа там поне два дни.
Калан погледна планината, после вдигна очи към сивите облаци.
— Това е добре за нас. Особено за работата, която съм си наумила да свърша. Мъглата ще ни помогне, за да накараме врага да изпита ужас.
— Готова ли си вече да ми кажеш за какво беше всичко онова с варта?
Калан въздъхна уморено.
— Вече имаме няколко цели за унищожение. Тази нощ ще имаме най-добър шанс да свършим голяма част от работата, защото действията ни ще бъдат изненадващи за тях. Втора такава възможност няма да ни се удаде. От утре нататък те ще очакват атаките ни.
— Разбирам. Войниците също осъзнават важността на задачата. Ще дадат всичко от себе си.
— Не бива нито за миг да забравяме основната си цел — да убием онези мъже. Тази нощ ще ни се удаде шанс, какъвто едва ли някога ще имаме пак. Трябва да го използваме максимално. Колко от твоите хора са въоръжени с мечове?
Той отговори след миг, след като прехвърли броя на войниците в главата си:
— Около две хиляди. Освен това има малко под осемстотин стрелци с лъкове. Другите бройки са разделени между копиеносци и кавалерия. Има, разбира се, и известен брой мъже, които обслужват различни нужди на армията ни — каруцари, ковачи и т.н.
Калан кимна.
— Искам да подбереш около хиляда мъже, въоръжени с мечове. Вземи най-силните и най-добре подготвените за бой.
— Какво ще правим с тях?
— Онези, дето ще се преоблекат в дрехите на часовоите, които ще убием, ще проникнат във вражеския лагер, ще огледат, след което ще се върнат да докладват за местоположението на отделните цели. Разполагаме с достатъчно хора, които да се заемат с различните задачи. Мъжете с мечове ще започнат изпълнението на главната ни цел — да унищожим врага. Те ще се заемат най-напред с командирите им, в случай, че не са се отровили, след което ще трябва да избият възможно най-много хора за възможно най- кратко време.
Двамата стигнаха до дванайсет палатки, подредени в полукръг. Калан надникна във всяка една от тях, за да е сигурна, че всичко е направено както трябва. Накрая застана до най-голямата и погледна капитан Райан. Той я попита:
— А сега ще ми кажеш ли най-после какво ще боядисваме?
Тя кимна.
— Тези хиляда войници, за които току-що говорихме.
Капитанът я изгледа така, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— Искаш да боядисаме войниците? Но защо?
— Много просто. Войниците на Д’Хара се страхуват от духове. Изпитват ужас от духовете на избитите си врагове и точно затова изнасят телата на своите мъртви другари от бойното поле след приключването на всяка битка. Както са направили в Ебинисия. Тази нощ ще бъдат нападнати от собствените си страхове. Ще видят пред себе си онова, от което най-много се страхуват — духовете.
— Но нима мислиш, че няма да разпознаят, че пред тях стоят войници в бели дрехи, а не духове.
Калан го изгледа изпод вежди.
— Войниците няма да бъдат с дрехи. Ще бъдат чисто голи, в ръце с боядисаните си в бяло мечове. Ще се съблекат непосредствено преди атаката.
Той зяпна от учудване.
— Какво?
— Искам да извикаш тук всички тези хиляда мъже. Ще трябва да влезнат в палатките, да се съблекат и да се потопят във варта. След това ще останат до топлите камъни, предварително сложени вътре, докато изсъхнат. Няма да продължи дълго. После могат отново да се облекат. Докато дойде време за атаката.
Капитан Райан я гледаше втрещен.
— Но сега е зима. Те ще замръзнат без дрехи.
— Времето се постопли. Пък и студът ще им напомня, че трябва да тичат колкото се може по-бързо към вражеския лагер и след това да се върнат обратно по същия начин. Не искам да се задържат много там. Врагът бързо ще се съвземе от шока и ще контраатакува. Искам нашите момчета да атакуват, да избият възможно най-много ужасени войници и по най-бързия начин да се върнат в нашия лагер. Както вече споменах, войниците на Д’Хара се страхуват от духове. Виждайки онова, което отначало ще сметнат за най-ужасните си страхове, те ще останат като гръмнати. Първата им мисъл ще е да бягат, а не да се бият. Човек умира еднакво бързо, прободен от меч както в гърдите, така и в гърба. Някои ще замръзнат по местата си, без да знаят какво да правят. Дори онези, които ще познаят, че това са обикновени хора, боядисани в бяло, а не духове, ще бъдат изненадани в първия момент. Тези първи няколко секунди, в които отделните групички вражески войници ще забележат нашите момчета, ще бъдат решаващи. По време на битка понякога единствената разлика между това да убиваш и да бъдеш убит е една секунда нерешителност. Нашите момчета не бива да се впускат в бой. В момента, в който бъдат нападнати, трябва да се оттеглят и да търсят други жертви. И без това има повече от достатъчно за убиване. Ще бъде грешка да губят време в бой. Трябва да избягват това да се случва. Единственото, което искам, е да бъде убит врагът. След като унищожат командирите, е без значение кой след кого ще падне. Не искам нашите момчета да се бият, освен ако нямат друг изход. Това само би изложило живота им на неоправдан риск. Нахлуват, убиват колкото се може повече врагове и се връщат обратно. Това трябва да им заповядаш!
Капитан Райан се намръщи замислено.
— Никога досега не съм си представял, че ще кажа подобно нещо, но трябва да ти призная, че ми звучи като невероятно добра тактика. Отначало няма да се хареса на войниците, но съм сигурен, че ще изпълнят заповедта. Когато им обясня всичко, вероятно ще започнат да разбират по-добре целта на задачата си. Никога не бях чувал подобно нещо и съм убеден, че и врагът не е. — Капитанът най-после се усмихна дяволито. — Това със сигурност ще ги изненада. Без съмнение!
Калан бе доволна да разбере, че капитанът осъзнава какво се иска от него.
— Добре — каза тя. — Радвам се, че капитанът на Галеанската армия, всъщност на армията на цялата Средна земя, приема с ентусиазъм заповедите ми. А сега искам да се разпоредиш да бъде донесено седлото ми и всички принадлежности на коня ми и да бъдат потопени във вар. И, моля те, постави постове покрай палатката, докато съм вътре.
Той я погледна с широко отворени очи.
— Седлото ти ли? Не, ти няма… Майко Изповедник… не говориш сериозно, нали?
— Не мога да искам от войниците си нещо, което не бих направила самата аз. Те ще имат нужда от предводител в първата си битка. Имам намерение този предводител да бъде аз.
Капитан Райан отстъпи крачка назад. Не знаеше какво да каже. Отново пристъпи напред.
— Но, Майко Изповедник… ти си жена. И в никакъв случай не грозна жена. — Сякаш без желание той плъзна поглед по тялото й. — Всъщност ти си… Майко Изповедник, прости ми — Райан млъкна смутен.
— Те са войници с мисия. Какво искаш да кажеш, капитане!
Лицето му пламна.
— Те са млади мъже, Майко Изповедник. Те са… Ами, не можеш да очакваш… Те са млади мъже. — Устата му се отвори на няколко пъти, без да излезе звук. Капитанът внимателно търсеше думите. — Няма да могат да се удържат. Майко Изповедник, моля те. Въпреки уважението на всички ще изпаднеш в неудобно положение. — Той примигна с надеждата, че няма да се наложи да й обяснява повече.
Калан се усмихна, опитвайки се да го успокои.
— Капитане, чувал ли си някога легендата за Шахари?
Той поклати глава.
— Когато племената, населяващи земите, известни днес като Д’Хара, решили да се обединят, използвали почти същите способи, с които действа днес Императорският орден — или се присъединяваш, или биваш завладян насила. Народът Шахари отказал да влезе в обединението и не се оставил да бъде
