Ричард се замисли за миг. За пръв път магията на меча го бе изтощила до краен предел. Единственото, от което се нуждаеше, бе сън. Нямаше никакво желание да разрешава сложни задачи или да спори. Накрая погледна Ду Чайлу.
— Когато мирът между Мадженди и твоя народ е факт, преди да засадят нивите си за втори път, трябва да приемеш още едно условие. Трябва да им кажеш, че заради края на убийствата и в чест на мира, от тях се иска да разрешават на Сестрите да преминават през земята им.
Тя го гледаше в очите и накрая кимна с глава.
— Твоят народ ще направи същото. — Ричард присви очи и се обърна към Сестра Вирна. — Сега доволна ли си?
— Спомняш ли си в Долината, когато уби онова чудовище? От тялото му изпълзяха хиляди змии. Сега не е по-различно. Просто е невъзможно — продължи тя — да си припомня всички лъжи, които изрече днес. И преди съм те упреквала за това, че лъжеш, и съм те предупреждавала да не го правиш. Казах ти днес да не развърташ брадвата над главата си, но ти го направи въпреки предупреждението ми. Изключено е да изброя всичките неизпълнени заповеди само за един ден. Това, което направи днес, не само че не постави край на убийствата, а ги започна с нова сила.
— Сестро Вирна, аз съм Търсачът, а не твой ученик. Като Търсач аз не мога да допусна да се пилее човешкият живот. На когото и да било. Смъртта на останалите е отделен въпрос. Не можеш да го използваш като нещо, което оправдава жертвоприношението с хора. В това не бих допуснал компромиси. И не мисля, че искаш да ме накажеш, задето съм попречил да бъде извършено нещо, за чийто край отдавна мечтаеш.
Напрежението от лицето й изчезна.
— Като Сестра на светлината не притежавам силата да променям нещата. Вярна на задължението си да спасявам живота на колкото се може повече хора, трябваше да се съобразявам с порядките, установени преди три хиляди години. Признавам, че го правех с отвращение и в известна степен се радвам, че свали от мен това бреме. Но това не омаловажава проблемите, които ще създаде стореното от теб днес, смъртта на много хора. Когато сложи Рада’Хан на врата си, ти ми каза, че е по-страшно да държиш в ръка веригата, отколкото да носиш самата яка. Сега разбирам, че си бил прав. — В очите й заблестяха сълзи. — Ти превърна моята голяма любов, моето призвание, в страдание. Вече не желая да те наказвам, задето прояви неподчинение. След няколко дни пристигаме в Двореца и най-после ще съм изпълнила задължението си към теб. Други ще се заемат с обучението ти. Ще видиш как ще се държат с теб, когато не изпълняваш нарежданията им. Ще се убедиш, че останалите няма да проявят такова търпение, каквото проявявах аз. За разлика от мен, те ще използват яката. А когато го направят, убедена съм, ще започнат да съжаляват дори повече от мен за това, че държат в ръцете си веригата на твоя Рада’Хан.
Ричард пъхна ръце в джобовете и се загледа в гъстата дъбова гора.
— Съжалявам, Сестро, че се чувстваш така, но мисля, че те разбирам. Макар да признавам, че се противих да ти бъда затворник, онова, което се случи днес, не беше въпрос на отношения между нас двамата. Ставаше дума да се отстоява правдата. Като човек, който иска да ме обучава, се надявах да поемеш заедно с мен моралното задължение. Мислех, че Сестрите не биха искали да учат как да използва дарбата си човек, който се огъва пред обстоятелствата. Сестро Вирна, не го направих, за да те дразня. Просто не бих могъл да живея в съгласие със себе си, ако бях позволил под носа ми да бъде извършено убийство. Още по-малко да го извърша със собствените си ръце.
— Знам, Ричард, но това само влошава нещата, защото става въпрос за едно и също нещо. — Тя отпусна ръце и се загледа в огъня. След малко бръкна в торбата си, закачена на седлото и извади парче сапун. — Ще приготвя нещо за ядене. — Тя метна сапуна към Ричард. — Ду Чайлу има нужда от баня.
Ду Чайлу скръсти ядосано ръце.
— Докато бях прикована с верига към стената, онези кучета, които идваха да ме яхат, не ми предложиха вода нито веднъж, така че сигурно мириша ужасно.
Сестра Вирна клекна над торбата и продължи да рови из багажа си.
— Не исках да те обидя, Ду Чайлу. Просто си помислих, че ще искаш да измиеш мръсотията на онези мъже от себе си. Ако бях на твое място, предполагам, най-много на този свят бих желала да отмия усещането от ръцете им върху плътта си.
Раздразнението на Ду Чайлу угасна.
— Ами, разбира се, че бих искала! — Тя грабна сапуна от ръката на Ричард. — А пък ти миришеш на животното, което яздиш. Или ще се изкъпеш, или не желая да стоя близо до теб и ще те изпратя да ядеш някъде другаде.
Ричард се усмихна.
— Ако остане малко сапун, след като се изкъпеш ти, може и аз да се поизмия.
Когато Ду Чайлу тръгна към езерото, Сестра Вирна тихичко го извика. Той я изчака, докато тя извади от торбата си канче за готвене.
— През последните три хиляди години хората от нейния народ са убивали всеки роден с дарбата, до когото са могли да се доберат. Сега няма време да ти давам уроци по история. — Тя го погледна в очите. — Старите навици се връщат в ръката по-лесно от нож. Не се обръщай с гръб към нея. Рано или късно тя ще се опита да те убие.
От тихия й шепот кожата му внезапно настръхна.
— Ще се опитам да запазя живота си, Сестро, за да можеш да ме заведеш в Двореца и най-накрая да се отървеш от отвратителното си бреме. — Ричард забърза към езерото и настигна Ду Чайлу, която вървеше между тръстиките.
— Защо нарече тази рокля „молитвена“?
Ду Чайлу разпери ръце, оставяйки вятърът да развее ивиците плат, висящи от роклята й.
— Това са молитви.
— Кое? Ивиците плат ли?
Тя кимна.
— Всяко едно е молитва. Когато вятърът ги развява, те се носят с него и всяко изпраща по една молитва към духовете.
— И за какво се молиш?
— Всяка от тези молитви е една и съща, идва от сърцето на човека, който ми я е дал. Те всички са за това да ни бъде възвърната земята.
— Вашата земя ли? Но нали сме във вашата земя?
— Не. Тук живеем, но това не е нашата земя. Преди много години нашата земя е била отнета от магьосниците. Те са ни прогонили тук.
Двамата стигнаха до брега на езерото. Лекият вятър правеше вълнички по повърхността на водата. Близо до тревистия бряг вълничките ставаха повече и по-нагъсто.
— Магьосниците са ви отнели земята? Къде се е намирала тя?
— Отнели са земята на нашите предци! — Ду Чайлу посочи към Долината на изгубените. — Земята от другата страна на Мадженди. Бях тръгнала натам заедно с молитвите ни, за да попитам духовете дали ще могат да ни помогнат да си върнем земята. Но Мадженди ме хванаха и не успях да занеса молитвите ни на духовете.
— Как духовете ще успеят да ви върнат земята?
Тя сви рамене.
— Древните думи казват само, че трябва да изпращаме по един от нас всяка година в нашата земя, за да се моли на духовете. Така и правим. Все някой ден земята ще ни бъде върната! — Тя развърза колана си и го пусна на земята. С естествена грациозност хвърли ножа настрани и той се заби в един пън.
— Как?
Ду Чайлу се намръщи.
— Като ни дарят с господар!
— Нали каза, че сте Бака Бан Мана — хората, които нямат господар?
Тя сви рамене.
— Духовете още не са ни изпратили господар.
Докато Ричард се опитваше да разбере думите й, тя изхлузи роклята през главата си.
