— Какво правиш?
Тя го погледна намръщено.
— Аз имам нужда от баня, а не рокля.
— Да, но не бива да го правиш пред мен.
Тя сведе очи и се огледа.
— Ти вече ме видя гола. От тая сутрин не съм се променила особено. — Тя вдигна очи към него. — Лицето ти пак стана червено.
— Ето там — посочи Ричард с пръст. — Върви отвъд тези тръстики. Ти от едната страна, аз от другата. — Ричард й обърна гръб.
— Но нали имаме само един сапун.
— Ще ми го дадеш, когато приключиш.
Тя заобиколи и застана пред него. Ричард се опита отново да се обърне, но тя пак го последва и го хвана за дрехата.
— Не мога сама да си изтъркам гърба. Пък и не е честно. Ти вече ме видя, сега и аз ще те видя. Ето защо лицето ти стана червено, защото не е честно. Това може би ще те накара да се почувстваш по- добре.
Той свали ръцете й от себе си.
— Престани! Ду Чайлу, там откъдето идвам, това не е прието. Мъже и жени не се къпят заедно. Просто не го правят. — Той отново се обърна с гръб към нея.
— Дори третият ми съпруг не е толкова срамежлив, колкото теб!
— Трети? Ти имаш трима съпрузи?
— Не, имам петима.
Ричард настръхна.
— Имам? — обърна се той към нея. — Какво искаш да кажеш с това „имам“?
Ду Чайлу го гледаше така, все едно бе задал въпроса си на дърветата наоколо.
— Имам петима съпрузи. Петима съпрузи и деца.
— И колко деца?
— Три. Две момичета и едно момче. — Тя се усмихна. — Отдавна не съм ги държала в ръцете си. Горките ми бебета, плачат всяка нощ, защото мислят, че съм мъртва. Никой преди не се е връщал от Мадженди. — Тя се намръщи. — Моите съпрузи ще се изтощят от хвърляне на жребий кой пръв да ми направи ново дете. — Усмивката й помръкна. — Но всъщност ония кучета вече са го направили.
Ричард й подаде сапуна.
— Всичко ще бъде наред. Ще видиш. Върви да се къпеш. Аз ще отида от другата страна в тръстиките.
Докато чакаше сапуна, се опита да свикне със студената вода.
— Никога не съм чувал една жена да има повече от един съпруг. Нима всички жени от Бака Бан Мана имат повече от един съпруг?
Тя се изкикоти.
— Не. Само аз.
— Защо ти?
Водата спря да се плиска.
— Защото аз нося молитвената рокля — каза тя, като че ли това беше ясно от само себе си.
Ричард извъртя очи.
— Добре. Тогава…
Тя заплува между тръстиките към него.
— Преди да получиш сапуна, ще трябва да ми изтъркаш гърба.
Ричард въздъхна примирено.
— Добре, ще ти изтъркам гърба, но след това се връщаш на мястото си.
Ду Чайлу се обърна с гръб към него. Когато реши, че вече е достатъчно чиста, благоволи да се облече, докато той се изкъпе. Малко по-късно извика през жабешките крясъци, че е гладна. Гласът й долетя от мястото, където беше оставил дрехите си. Ричард излезе от водата, набързо наметна ризата на раменете си и нахлузи панталоните. Чиста, Ду Чайлу изглеждаше много по-добре. Косите й бяха като на нормален човек, а не като на диво животно. В осанката й дори имаше нещо благородно.
Още не се беше стъмнило съвсем, но вече падаше мрак. Когато двамата стъпиха в осветения кръг около огъня, Сестра Вирна се изправи. Ричард беше преметнал ризата на раменете си и навличаше десния ръкав, когато усети, че тя замръзна на мястото си, а очите й се разшириха. Сестра Вирна бе втренчила поглед в гърдите и го гледаше така, както никога преди той не бе забелязал да го прави. Гледаше белега. Отпечатъка от ръка, прогорен върху гърдите му. Отпечатъка, който непрекъснато му напомняше за истинския му баща. Сестра Вирна пребледня като платно. Гласът й едва се чу.
— Какво е това?
Ду Чайлу също беше вперила очи в белега. Ричард дръпна ризата си.
— Вече ти казах, Мрачният Рал ме изгори с ръката си. Според теб обаче всичко е било само привидение.
Погледът на Вирна бавно се вдигна, докато срещне очите му. В тях той прочете нещо, което не беше виждал никога преди. Необуздан страх.
— Ричард — прошепна тя. — Никой в Двореца не бива да вижда този знак. Освен Прелата. Само тя знае какво трябва да се направи. Трябва да й го покажеш! Но само на нея. На никой друг! — Тя пристъпи по- близо. — Разбираш ли? На никой друг!
Ричард бавно закопчаваше ризата си.
— Защо?
— Защото ако го направиш, те ще те убият. Това е знакът на Безименния. — Тя облиза пресъхналите си устни.
Някъде в далечината се чу вълчи вой. Ду Чайлу изтръпна от ужас и се загледа в падащата мъгла.
— Тази нощ ще умрат хора — прошепна тя.
Ричард се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Вълци. Когато вълците вият по този начин в мъглата, те предсказват, че през нощта насилствено ще бъде отнет животът на някого. В мъглата.
Четиридесет и четвърта глава
Те изникнаха от мъглата като белите зъби на смъртта. Изненаданите врагове, отначало парализирани от смразяващ кръвта ужас, се впуснаха в бяг пред бялата смърт. Остри зъби от бяла стомана безмилостно разпаряха вражеските тела, докато войниците бягаха панически, за да спасят кожата си. В нощния въздух отекнаха предсмъртни крясъци. Истерията ги гонеше право към готовите да ги пронижат ледени остриета от бяла стомана. Мъжете, които никога не бяха почувствали страх, вкусиха от него миг преди да умрат. Настъпи истински ад от звуци. Звънтенето на стомана, трошенето на дърво, раздирането на плат, скърцането на кожа, пукотът на кости, съскането на огън, блъскането на каруци, тупването на тела, сгромолясали се на земята, и крясъците на хора и животни се сливаха в общата какофония на ужаса. Вълната на бялата смърт плавно се носеше над хаоса.
Въздухът се изпълни с остра миризма на кръв, мирис на горящо дърво, на изгоряло масло, на опърлена плът и димяща козина. Всичко, което не бе влажно от ледената мъгла, бе лепкаво от топла кръв.
Белите зъби от стомана бяха оцапани с кръв и съсиреци. Белият сняг се превърна в подгизнал дюшек, опръскан в червено. Студеният въздух бе раздиран от огнени езици, които придаваха на бялата мъгла оранжеви отблясъци. Злокобни тъмни облаци дим притискаха земята, а над тях небето бе пламнало. Навсякъде свистяха стрели, профучаваха копия, в мъглата се завъртаха пречупени пики, чиито остриета потъваха в мрака. Остатъците от разкъсани палатки плющяха на вятъра, сякаш завихрени от страхотна буря. Тук-там с нечовешки усилия се повдигаха мечове, движенията на ръцете се придружаваха от болезнени стонове. Във всички посоки бягаха мъже, подобно на подплашени мравки. Някои от тях падаха на земята и
