разхвърчаха изплашени мъже. Той ги блъскаше и подхвърляше като малки деца. Това й даде възможност да освободи ръката, в която държеше меча си. Замахна към мъжа от дясната си страна и лицето му плувна в кръв. Ръцете й бяха свободни, тя скочи на крака. Веригата, опъната между Дейзи и Пип, почти я застигаше.
— Помогни ми да яхна коня си!
Едноокият я повдигна с лекота и я настани на седлото. Но от другата й страна се протегна нечия мръсна ръка. Стиснала меча си, тя се наведе напред и замахна. Стоманеното острие отнесе половината от лицето на нападателя и се спря в рамото му. Той се строполи на земята, облян в кръв. Калан опъна юздите. Едноокият удари с юмрук гърдите си.
— Върви, господарке! Бягай! Орск ще те защитава!
— Тръгвам! Тичай, Орск! Не им се давай!
Вражеските войници не успяха да я последват. Чакаше ги по-неотложна задача — да се спасяват от Орск и веригата. Калан пришпори Ник и препусна в галоп. Брин и Питър летяха след нея. Разпозна пътеката, по която бяха избягали стотината оцелели Галеанци и пое по нея през долината, потънала в мъгла, оставяйки мъжете от Ордена да се осъзнаят. Отне им няколко секунди. Веднага след това се спуснаха след нея. Имаше повече от достатъчно оцелели. Хиляди.
Питър откачи веригата, която беше изпочупила хиляди крака и вратове. Тя заподскача зад коня на Брин, който я придърпа към себе си и я вдигна, след което я уви около юздата на Дейзи. Докато препускаше в нощта, й се стори, че чува зад гърба си отдалечаващ се зловещ смях. Потръпна при мисълта за целувката, която бе поставил Мрачният Рал на врата й. Отново почувства голотата си.
Макар мъглата да бе леденостудена, тя бе плувнала в пот. От разкъсаната й устна течеше кръв.
— Не се надявах вече да ви видя живи — изкрещя тя през тропота на конските копита.
Брин и Питър, сгушени в твърде големите за ръста им шинели, се засмяха в мрака.
— Нали ти казахме, че ще се справим!
Тя се усмихна за пръв път тази нощ.
— Вие двамата сте истинско чудо!
Изведнъж мярна пред себе си отдалечаващите се силуети на коне. Посочи натам.
— Това са вашите хора. Желая ви успех!
Те й махнаха и се втурнаха да догонят другарите си. Тя продължи напред сама и след известно време настигна пешаците. Отначало видя само един войник. На крака му зееше огромна рана и бе изостанал от другарите си. Калан знаеше, че трябва да го изостави. Знаеше, че трябва. Вражеските орди бяха по петите й. Когато се изравни с него, той извърна глава към нея, едва пристъпвайки в снега. Беше наясно, че тя трябва да го изостави. Такива бяха заповедите. Нейните заповеди. Или вървиш с останалите, или оставаш сам. Никакви изключения. Докато го изпреварваше, тя се наведе напред и протегна ръка към него. Китките им се вкопчиха една в друга и тя го изтегли зад себе си.
— Дръж се, войнико!
Той се опита да запази равновесие на гърба на тичащия кон, без да я докосва.
— Но… къде?
— Хвани ме през кръста! Сложи ръцете си на кръста ми!
Той все още не смееше да протегне ръце.
— Никога ли не си слагал ръцете си около кръста на жена?
— Да, но… беше облечена — прошепна той.
— Хвани се или ще паднеш, а втори път няма да се върна за теб!
Войникът я стисна здраво през кръста, като не смееше да помести ръцете си. Калан го потупа успокоително.
— Когато се хвалиш пред другарите си, не разкрасявай истината!
Двамата се засмяха едновременно. Бяха притиснати един до друг и Калан усещаше как по крака й се стича кръвта от раната му. Вече чуваше наближаващите вражески войници.
Той губеше много кръв. От изтощение главата му клюмна на рамото й. Ако не пристегнеха с нещо раната, щеше да умре от загуба на кръв. Но тя беше гола и нямаше с какво да го превърже. Дори и да имаха време да спрат.
— Притисни раната с едната си ръка — изкрещя му тя. — Натискай колкото можеш. С другата се дръж здраво за мен. Не искам да те загубя по пътя!
Войникът се опита да направи каквото му каза. Успяха да настигнат другите войници. Всички бяха премръзнали и изморени. Мъжете от Ордена бяха съвсем близо. Калан се обърна да погледне през рамо и ги видя. Бяха хиляди.
— Тичайте, тичайте с всички сили или ще ни хванат!
Пред тях изведнъж изникна скала, цялата обрасла в храсти и зеленина, прораснали от пукнатините и процепите. Мъжете се втурнаха в тесния проход, сякаш животът им зависеше от това. И наистина беше така. Щом започнаха да се изкачват нагоре по теснината, тя удари три пъти с меча си по камъка, давайки сигнал за действие. Един мъж пред нея се извърна и изкрещя:
— Още не сме стигнали! Твърде рано е! Ще попаднем в капана заедно с враговете!
— Тогава най-добре тичайте по-бързо! Ако чакаме твърде дълго, те също ще успеят да преминат!
Тя удари по скалата още три пъти и металният звук прокънтя в студения въздух. Надяваше се да успеят. Тук, разбира се, нямаше как да отрепетират ситуацията. Мъжете се катереха нагоре по пътеката. Копитата на Ник се подхлъзваха тук-там по заледената земя.
Отначало само го почувства — някъде дълбоко в гърдите си, твърде мощно, за да не му обърне внимание. Плъзна поглед нагоре по потъналата в мъгла стена, която се губеше някъде в тъмното. Макар още да не виждаше нищо, го чувстваше безпогрешно. Надяваше се онзи мъж, който й каза, че е твърде рано, да се лъже. Долови бойни викове зад гърба си и разбра, че нямат друг избор.
И тогава го чу: зловещ тътен, сякаш самата земя щеше да се сгромоляса. Трошене на дървета. Околните хълмове се затресоха от страхотния тътен. Цялата земя трепереше.
— Тичайте! Не можете ли да тичате по-бързо! Да не искате да бъдете погребани живи? Тичайте!
Знаеше, че не могат по-бързо, но от гърба на коня всичко й изглеждаше твърде бавно. Ужасяващо бавно.
Над главите им зловещият тътен се усилваше, започнаха да се свличат огромни снежни маси. Беше приятно изненадана да установи, че войниците горе на скалата бяха успели да предизвикат лавина веднага след като получиха сигнала. Но в същото време я ужасяваше мисълта, че може би бе подала командата твърде рано.
Буца мокър сняг се стовари върху лицето й. Друга уцели рамото й. Между дърветата отгоре затанцуваха камъни. Облак снежинки препречи погледа й. Тътенът бе станал оглушителен.
Преминаха през плътна бяла завеса от сняг. Сякаш бяха пресекли буен водопад. Едно огромно дърво се стовари на пътеката отзад и отскочи високо нагоре. Измъкнаха се на косъм.
Войниците от Императорския орден нямаха този късмет. Падащият сняг, влачещ със себе си с дървета и камъни, връхлетя върху им с огромна сила. Ледената бяла смърт ги прегърна. Във въздуха отекнаха предсмъртните им викове. Лавината ги бе погребала живи.
Калан се огледа с облекчение. Вече никой не ги преследваше. Проходът се беше превърнал в гробница.
Изморените войници забавиха ход. Бяха премръзнали. Единствено движението можеше да ги спаси от бялата смърт. Краката им, увити в бели парцали, нямаше как да се стоплят. Бяха направили всичко, което бе по силите им. Подариха на Средната земя най-доброто от себе си. Мнозина дори живота си.
Калан едва се държеше на седлото. В нея се бяха натрупали умората от битката, ужасът от преживяното и изтощението от използването на Изповедническата сила. Скоро, много скоро щеше да има възможност да си почине. Потупа ръката на войника, който все още я стискаше през кръста.
— Успяхме, войниче, спасени сме!
— Да, Майко Изповедник — едва прошепна той. — Много съжалявам!
— За какво?
— Успях да убия само седемнадесет. Съжалявам, бях си обещал, че ще са двадесет. А успях само седемнадесет — промърмори той.
