— Майко Изповедник, докато те чакахме, двамата с брат ми ти направихме заслон. Там са дрехите ти, има и топла вода, ако искаш да се изкъпеш.
Тя не им каза колко силно копнее да измие от себе отвратителната воня на войната.
— Благодаря ти, Приндин.
Той вдигна ръка и й посочи малка полянка в единия край на платото. Братята й бяха построили просторен заслон от елови клони, покрит със сняг. Тя се пъхна през ниския отвор и попадна в огряно от свещи помещение. Заснеженият под също бе покрит с клони, от които се разнасяше прекрасен боров аромат. Върху горещите камъни в средата току-що бе поставена кофа с гореща вода. Тя допря премръзналите си пръсти до камъните, за да ги стопли. Братята й бяха приготвили топло и уютно местенце за през нощта. Тяхната грижовност почти я разплака. Раницата й също беше тук. Дрехите бяха грижливо сгънати. Тя свали от врата си огърлицата, която й бе подарила Ейди — онази с кръглата кост. Това беше единственото нещо, което носеше със себе си в битката. Тя я притисна до бузата си за миг, след което я потопи в горещата вода, за да я измие. Напомни й за другата, която майка й й бе подарила.
Потопи цялата си глава в кофата и изми косата си. След това грижливо изкъпа и цялото си тяло. Макар да успя само да се изтърка с гъбата, я обзе приятното усещане, че е измила кръвта и следите от стотиците ръце по себе си. Трябваше да си наложи да мисли за други неща, докато се къпе, за да не й прилошее. Извика в съзнанието си спомена за Ричард, за неговата момчешка усмивка, която винаги я караше да се смее, за сивите му очи, които сякаш я пронизваха. Когато привърши с банята, легна и разпръсна косата си да съхне върху горещите камъни. Толкова много й се спеше. Все още не беше възстановила силата си, изразходвана заради едноокия мъж, Орск. Чувстваше празнотата в стомаха си — там, където бе мястото на силата й. Този път явно щеше да й отнеме повече време да я възстанови. Докато не се наспеше хубаво, замаяното й състояние и слабостта й нямаше да изчезнат.
Копнееше да легне под завивките си и да заспи. Толкова отдавна не бе имала пълноценен сън и така й се искаше! Но не можеше. Не още.
Тя пъхна огърлицата през главата си, след което внимателно се облече. Извади от раницата си някакъв мехлем и намаза разцепената си устна. Когато го пусна обратно в раницата, видя костения нож, който й бе дал Чандален. Завърза го под мишницата си.
Беше толкова изморена, че едва успя да се вдигне на крака. Но трябваше да свърши още нещо, преди да заспи. Трябваше да отиде при войниците си. Не можеше да допусне да си помислят, че не е плътно до тях. Те й бяха предложили живота си. Най-малкото, което можеше да направи, бе да им покаже благодарността си от името на цялата Средна земя.
Чиста, разпуснала блестящата си черна коса и облечена в топлите си дрехи, тя излезе от заслона и закрачи между огньовете. Заслушваше се с интерес в цветущите истории на някои от войниците и в пестеливите, кратки изречения, изречени от други. Отговаряше на всеки, който искаше да я попита нещо, усмихваше се окуражително и непрекъснато повтаряше колко се гордее с всеки от тях. Приклякваше край ранените, проверяваше дали им е достатъчно топло, докосваше с длан страните им, за да ги успокои, и им пожелаваше бързо оздравяване. С облекчение установи, че вече не трепват от докосването й.
Край един огън, заобиколен от десетима войници, потънали в мълчание, видя момче, което цяло се тресеше. Едва ли от студ.
— Как си? Стопли ли се вече?
Появяването й сякаш го ободри.
— Да, Майко Изповедник. — Зъбите му тракаха. — Никога не съм си представял, че ще стане така. — Той се опита да се съвземе и посочи другарите си. — Това са приятелите ми. Шестима не се завърнаха.
Тя задържа едната си ръка под пелерината, а с другата погали войника по челото.
— Съжалявам, и аз страдам за тях. Дойдох, за да кажа на всички ви, че наистина се гордея с вас. Вие наистина сте смели войници.
Той нервно се засмя.
— Ако не беше ти, всички да сме мъртви. Бяха ни притиснали, още малко, и щяха да ни смажат. И точно тогава се появи ти и съвсем сама се изправи срещу врага. Те насочиха вниманието си към теб и докато все още бяха объркани, ние контраатакувахме. Ти ни спаси живота.
Тя поклати глава.
— Де да бях убила и половината от онези, които видях да убиваш ти.
Мъжете наоколо закимаха в знак на съгласие. Той избърса лицето си с треперещи пръсти.
— Благодаря ти, Майко Изповедник. Но ако не беше направила това, всички щяхме да сме мъртви. — Той й се усмихна. — Ако имам възможност, бих избрал да се бия до теб вместо до самия принц Харолд.
— Добра е с меча, нали?
Тя трепна от гласа зад себе си. Зад нея стоеше капитан Райан.
— Мисля, че би могла да ни научи на това-онова. Няма да повярвате какво…
Калан го тупна по рамото.
— Успя ли да хапнеш нещо?
Той й посочи канчето с боб на огъня.
— Искаш ли да хапнеш с нас, Майко Изповедник?
Стомахът й отново се сви.
— Хапнете си вие! Имате нужда от сили. Благодаря ви за предложението, но трябва първо да видя и другите.
Капитан Райан я последва.
— Аз пък си мислех, че мечът ще ти създаде проблеми. Момчетата, които оправяха коня ти, ми казаха, че открили по седлото, пък и на други места, части от китки и всякакви крайници.
Калан се усмихна на мъжете, които минаха покрай тях. Те вдигнаха ръце за поздрав.
— Да не би да си забравил кой е баща ми. Той ме е учил да въртя меча.
— Майко Изповедник, това не означава…
— Лейтенант Слоун е мъртъв!
Той млъкна за миг.
— Знам, казаха ми. — Той сложи ръка върху нейната. — Не изглеждаш особено добре. Даже бих казал, онези от Ордена, дето се бяха натровили с ром и бира, имаха доста по-свеж вид от теб!
— Просто имам нужда от сън — Калан не му каза, че отново й се бе наложило да използва силата си. — Изморена съм до смърт.
Когато тръгна към импровизираната си къща, Тосидин й предложи паница боб. Тя вдигна ръка към устата си. Дори само при мисълта за храна й се повдигаше. Затвори очи. Тосидин разбра и махна паницата от погледа й. Приндин я хвана за ръката.
— Майко Изповедник, трябва да хапнеш нещо, но май повече се нуждаеш от почивка.
Тя кимна.
— Направих ти малко чай, мисля, че ще ти се отрази добре. — Той посочи с ръка към къщата. — Вътре е.
— Да, чаят може би ще поуспокои стомаха ми. — Тя погледна капитана. — Събуди ме сутринта преди следващата атака. Трябва да бъда с тях.
— Ако си отпочинала както трябва и…
Тя го прекъсна с поглед.
— Да, Майко Изповедник. Ще те събудя.
Когато влезе в заслона, Калан пийна от горещия чай и потрепери. Зави й се свят. Успя да поеме едва няколко глътки и се отпусна в импровизираното легло. Ще се почувствам по-добре, щом отпочина достатъчно, опита се да убеди сама себе си. Най-после усети как силата й се възвръща и гърдите й се изпълниха с познатото чувство. Зави се плътно с кожената наметка. Замисли се за хилядите неща, за които трябваше да се погрижи. Тревожеше се за войниците, които сега атакуваха, и за онези, чийто ред идваше утре сутринта. Сърцето й се свиваше за всеки един от тях. Бяха толкова млади. Тревожеше се за онова, което започна тази нощ. Война! Но нали не тя я бе предизвикала. Тя просто отказа да обрече тези няколко хиляди млади невинни хора на сигурна смърт. Нямаше друг избор. Като Майка Изповедник носеше отговорността за хората в Средната земя. Ако не бяха спрели Императорския орден, досега да са измрели още хиляди. И още толкова живи щяха да бъдат превърнати в роби.
