Каруците избухнаха в пламъци. Други факли бяха хвърлени към палатките. Отвътре наизскачаха ужасени сънливи мъже. Галеанските войници продължиха напред, оставяйки след себе си мъглата, обагрена в оранжево.
Изведнъж се озоваха извън лагера, в снежното поле. Погълна ги черният мрак на нощта. Мъжете в първите редици са заоглеждаха, търсейки пътя.
— Разузнавачите напред! — изкрещя тя. — Къде са разузнавачите?
Двама мъже си пробиха път и насочиха останалите към прохода, през който трябваше да минат. Калан се огледа за още войници. Никой не ги следваше. Тя пришпори Ник след двамата разузнавачи.
— Къде са останалите? Нали им бе заповядано да поемат напред!
Огромните влажни очи, които срещнаха погледа й, отговориха на въпроса й без думи.
— Добре — каза тя. — Вие двамата знаете пътя. Изведете ни от тук!
Беше изпратила петдесет мъже, за да огледат пътя, по който трябваше да се върнат. Петдесет, за да е сигурна, че са достатъчни. Бяха останали само двама. Тя изпрати мълчаливо проклятие към духовете. След това засрамена върна думите си назад. Поне й бяха оставили тези двамата. Без тях щяха да се лутат в мъглата и студа, превръщайки се в лесна плячка за преследващите ги войници от Ордена. Тя спря Ник до редицата мъже в бяло. Започна да ръкомаха бясно:
— Хайде, давайте! Бързайте! Бегом, дяволите ви взели! По петите ни са!
Няколко от ездачите на конете, които до преди миг бяха свързани с вериги, се изравниха с нея. Сред тях не се виждаха Брин и Питър.
— Тръгвайте, следвайте разузнавача! Той ще ви покаже пътя!
Те кимнаха, че са разбрали.
Покрай тях изтичаха мъже в униформи на войници от Д’Хара, но с парчета бял плат, зашити на пагоните, за да показват на останалите, че са Галеанци, преоблечени в дрехите на вражеските съгледвачи.
— Не забравяйте да махнете знаците по пътя, преди да се отдалечите!
Трябваше да се качат по двама, дори по трима на кон и да се насочат към малкия временен лагер, устроен около вражеския. По-рано същия ден специално изпратени войници се бяха постарали да осеят долината със стъпки, за да няма как да бъдат проследени към тези временни лагери. В противен случай врагът лесно би могъл да ги последва. Галеанците знаеха как да предотвратят това.
В далечината назад, все още в рамките на лагера на Ордена, тя видя ариергарда на Галеанската армия, впуснал се в жестока битка с врага. Лейтенант Слоун би трябвало да се погрижи това да не се случва и да насърчава последните да побързат. От устата й излезе ново проклятие и тя обърна коня си назад. Без да спира, тя се вряза между двете сили, отново извъртя коня си и прелетя обратно. Вражеските войници отскочиха назад при вида на белия дух на жена, яхнал бял кон. Тя изкрещя към Галеанците:
— Какво ви става? Знаете заповедите! Изчезвайте веднага или няма да ви се удаде втора възможност!
Мъжете й посочиха с глави тялото, което влачеха след себе си. По снега се точеше мозък и кръв. Беше лейтенант Слоун. Вражеските войници нападнаха отново. Тя дръпна юздите и Ник отново се върна назад. Войниците на Д’Хара отново отскочиха ужасени.
— Той е мъртъв, оставете го! Тичайте! Тичайте, безумци! Ако още веднъж някой от вас спре и реши да се бие, ще ви оставя голи да довършите тази война. Бегом! — Тя пришпори Ник срещу враговете, отблъсквайки онези, които заставаха на пътя й. Мъжете се вцепеняваха за миг от бялата жена-дух, някои се хвърляха на земята и молеха за милост. Други обаче посягаха към оръжията си. Ако успееха да спрат Ник или да пречупят краката му… Изведнъж се оказа обградена. Галеанските войници изчезваха в мъглата напред. „Тичайте! Не спирайте“, продължаваше да крещи наум тя. Вдигна меча си към първите, които се хвърлиха към нея. Погледна назад, но не видя нищо друго освен мрак. Беше загубила чувството си за ориентация и се въртеше с Ник в кръг, искаше да отвлече вниманието на враговете, за да даде възможност на своите войници да избягат. Наобиколиха я! Някои от мъжете се развикаха, че не е никакъв дух, а просто жена и че не бива да я пуснат да си отиде. Тя се почувства гола за пръв път през тази нощ. Войниците се доближиха до краката на Ник, като се опитваха да я хванат и смъкнат от седлото. Сред морето от мъже около себе си тя изведнъж осъзна, че положението е безнадеждно. С нея и с коня й беше свършено. За първи път през тази нощ тя се изплаши, че няма да успее. Щеше да умре тук, в снега, в тази безрадостна долина. Никога повече нямаше да види Ричард.
Усети ужасна болка във врата си. Целувката на Мрачния Рал. Долови смеха му някъде във въздуха наоколо. Силни мъжки пръсти се впиха в краката й. Болката от тях я накара да се съвземе. Един едър войник разблъска струпалите се около седлото.
— Не я убивайте, тя е Майката Изповедник. Не я убивайте! Тя трябва да е жива, за да бъде обезглавена!
Калан заби меча си във врата му. Бликна фонтан от кръв. Другите се разкрещяха.
— Не я убивайте! Свалете кучката на земята!
Тя замахна към протегнатите към нея ръце. Ник се опитваше отчаяно да освободи главата си, но мъжете стискаха здраво юздите му.
Един успя да я хване за косите. Тя изкрещя от болка, когато той я дръпна надолу, за да я свали от седлото. Десетки ръце я хванаха и повалиха на земята. Стотици ръце се протягаха към нея, стотици пръсти се забиваха в ръцете, в краката, в гърдите й. Притиснаха я с тежките си тела. Въздухът излезе със свистене от дробовете й. Нечии пръсти закриха устата й. Ръцете й бяха приковани към земята.
Бяха твърде много.
— Скъпи Ричард, толкова те обичам!
Четиридесет и пета глава
Калан безуспешно се опитваше да си поеме дъх под тежестта на огромните мъже, които я притискаха към земята. От очите й потекоха сълзи. Прииждаха все нови и нови мъже и се хвърляха отгоре й. Имаше чувството, че всеки момент ще я разкъсат на парчета. В лицето я лъхна пиянски дъх. Не виждаше почти нищо. Всичко около нея беше черно. Преглътна кръв. Собствената си кръв.
Някъде в далечината се чу нещо като гръм. Отначало го почувства с гърба си, долепен до земята, но след миг звукът се усили, стана по-остър. Чуха се крясъци. Някои от войниците, лежащи върху й, вдигнаха очи. Тежестта сякаш поолекна и тя успя да си поеме дъх. Най-сладката глътка въздух през целия й живот.
Когато огромният мъжага, който пръв я повали на земята, вдигна глава по посока на шума и отклони свирепия си поглед от лицето й, тя видя, че през едното му око минава зловещ белег, който се спуска надолу към бузата. Самото око липсваше. Успя някак си да освободи лявата си ръка и го сграбчи за гърлото. Чу се звън на метал. Тя внезапно осъзна, че онова, което чува, не е гръм, а тропот на копита. От мъглата изскочиха Брин и Питър, яхнали Дейзи и Пип. Те препускаха с всичка сила през насъбралите се вражески войници, като ги посичаха с опънатата помежду им верига. Носеха се към нея със страхотна скорост и поваляха всичко по пътя си. Мъжете, които я притискаха към земята, ококориха очи, изпълнени с див ужас. Тя стисна с всичка сила гърлото на едноокия.
Миг по-късно освободи силата си.
Магията й се вряза в него.
Ризниците на вражеските войници затрепериха под натиска на гръмотевицата без гръм.
Внезапният удар накара всички да отскочат назад. Закрещяха от болка — бяха се оказали прекалено близо до нея в мига, в който освободи магията си. Снегът наоколо се разтопи, образувайки кръг празно пространство. Ник, който стоеше плътно до нея, също потръпна от болка. В ужаса си животното ритна с крак един мъж, намиращ се в непосредствена близост до лявото й ухо. Чу се пукане на кости. По лявата й буза плисна гореща кръв.
Единственото око на мъжа, надвесен над нея, се впи с копнеж в лицето й:
— Господарке — прошепна той, — заповядай ми нещо!
— Защитавай ме — изкрещя тя.
Едноокият запълни пространството пред нея с огромното си тяло. Изпод ръцете му във всички посоки се
